Ричард Осбърн
Разрушител (18)

17

По всичко личеше, че Спартан ще върви доброволно. Ленина Хъксли го съпроводи до колата и се успокои, когато Алфредо Гарсия се присъедини към нея като помощ за арестуването на Джон Спартан.

— Наредено ми е да ви поставя под арест, Джон Спартан — каза Ленина Хъксли, настроена малко шеговито.

— Готова ли сте да обясните правата ми? — попита Спартан.

— Какво да ви обясним? — учуди се Алфредо Гарсия.

— Няма значение — каза Спартан, качвайки се в колата. — Да вървим.

Пътуваха известно време мълчаливо и на Ленина Хъксли започна да й се струва, че в момента на Спартан му е все едно дали ще живее или ще умре. Думите на д-р Кокто бяха жестоки и Ленина беше сигурна, че Спартан живееше само с една мисъл.

„Вашето семейство е мъртво — беше казал Кокто. — Вашето минало е мъртво.“

За Спартан това означаваше, че има само едно нещо, за което си заслужаваше да живее: отмъщението…

Ако се остави да бъде върнат в затвора, Саймън Финикс ще бъде свободен да изпълни престъпния си план. Джон Спартан не можеше да позволи това.

— Спри колата! — каза той внезапно.

Караше Гарсия и това го разтревожи.

— Какво?

— Казах да спреш колата!

Колата изсвири със спирачките и спря на пресечката между „Уилшиър“ и „Санта Моника“. Всички следи от вчерашното смъртоносно вилнеене бяха премахнати грижливо.

Джон Спартан слезе от полицейската кола и тръгна към решетките на една вентилационна шахта, която излизаше на равнището на улицата. Дръпна една от стоманените планки и изпод земята лъхна горещ въздух.

— Какво правите? — възкликна Ленина.

— Бягам! — Отвърна Спартан и дръпна втора планка от лепкавия асфалт.

Ленина поклати глава.

— Не, не, не можете да направите това. Ние трябва да ви съпроводим до криозатвора. Такива са моите заповеди. Вие не бихте искали да не се подчиня на пряката заповед, нали?

Спартан замълча и се взря дълбоко в очите й:

— Виж какво, прави каквото искаш, а аз ще правя каквото знам — тросна се той. — Моят единствен шанс е да хвана онзи задник и да го сложа пак в леда — или аз да отида там. — Мускулите на шията му се движеха като стоманени въжета.

— Успокойте се, Джон Спартан — каза Гарсия, опитвайки се да укроти своя затворник. — Не си създавайте мега стрес.

Спартан отпра още едно желязо от решетката и го захвърли настрана.

— Аз обичам мега стреса. Ще го използвам, за да засиля спокойствието си. Мисля да намеря онзи психопат Финикс и да засиля неговото спокойствие. Разбра ли?

— Може би трябва да повикаме помощ?! — предположи Гарсия.

— Засилете вашето спокойствие, Алфредо Гарсия — каза тя.

— Това е много трудно.

Спартан беше разкрил широк отвор към шахтата и продължаваше да го разширява, за да може да се промъкне през него:

— И ще ви кажа още нещо. Когато свърша с Финикс, мисля да насоча вниманието си към онзи обесник Кокто.

Отворът беше вече достатъчно широк и той се готвеше да скочи в шахтата, но се спря.

— Виж какво, не трябва да идваш с мен. Мога да се справя сам.

Гарсия кимна бързо.

— Той е прав, Ленина Хъксли, ние имаме много добра кариера.

Хъксли кимна, все още, без да вярва, че нещата започват да стават толкова сериозни.

— Джон Спартан, вие осъзнавате ли какво правите? Че тръгвате подир овцата?

Спартан я погледна, очите му се присвиха.

— Подир овцата ли? Това е агне. Тръгвам подир агнето.

— О — каза Хъксли, изчервявайки се леко.

Гарсия беше наистина изплашен, но не знаеше от какво се беше изплашил повече: от гнева на мер-губернатора или от насмешката на Джон Спартан.

— Дори ако Саймън Финикс е бил програмиран да избяга — попита той нервно, — дори ако той има силата да отнема живот и да краде контрабандни оръжия, моля кажете, вие защо отивате там, долу? В дълбините на Страната на „Боклуците“?

— Много просто. — Спартан сложи крак на първото стъпало на стълбата, монтирана в циментовата стена на тунела. — Причината да не можете да откриете човек в общоградско издирване е, че Финикс е долу, на място, което вие не можете да наблюдавате. Вас ви е страх да отидете там. Това е място, където на никой не му пука от вас.

Алфредо Гарсия хвърли един продължителен поглед настрана към тъмната дупка и преглътна нервно. Всичко, което каза Спартан за Страната на „Боклуците“, беше абсолютно вярно.

— Вижте какво — каза Джон Спартан. — Отивам там, долу, ще намеря Финикс и ще го сложа в оня фризер, дето боли. Вие какво искате, да дойдете с мен или да ме арестувате?

Ленина Хъксли обмисли алтернативите си за по-малко от секунда.

— Окей — каза тя с усмивка, — аз съм с вас. Да вървим и да хвърлим във въздуха този човек.

Спартан се намръщи:

— Това ще го ликвидира.

Ленина Хъксли сви рамене.

— Както и да е.

 

 

Оказа се, че не всички неща от екипировката на Сананджелиското полицейско управление са същия боклук като шоковите палки. Офицерите притежаваха хитроумни фенерчета, наречени светлинен жезъл и три такива жезли, носени от Спартан, Хъксли и Гарсия, осветяваха широката тръба.

Ярката светлина не можеше да накара Алфредо Гарсия да не се чувства толкова напрегнат и той трепереше от въздушното течение, което страховито стенеше в тунела.

— Моето куче е по-добро от твоето — каза той нервно, — моето куче е по-добро от твоите… куче по-добро от твоите, щото то…

Спартан се спря и го погледна:

— Пееш ли?

Гарсия трепна.

— Извинете, забелязал съм, че ако си пея нещо старо, когато ми е нервно, ми олеква. Аз… извинете.

Те продължиха да се промъкват напред, докато стигнаха до един ръждясал люк с кръгъл кран за херметизиране в средата на корозиралия метал.

— Това прилича на вход — каза Спартан. Той хвана крана и го завъртя, борейки се с твърдия метал, докато ключалката се счупи и люкът се завъртя на древните си панти.

Тримата полицаи прекрачиха от подгизналата канализационна тръба направо в един друг свят.

 

 

Страната на „Боклуците“ беше един паралелен космос, един свят дълбоко под град Сан Анжелис, но не би могъл да се различава повече от него.

Преди всичко Страната на „Боклуците“ не беше страна на боклуците. Това бе една забързана общност — тесният проход, където попаднаха полицаите, се оказа оживен и пълен с хора. Жилища имаше навсякъде. Хора живееха във всяко ъгълче, във всяка цепнатина на подземния град.

Накъдето и да погледнеха, виждаха следи от човешко обитание. Палатки и колиби, навеси, шатри, бараки бяха набутани във всяко възможно място. Жилищният район приличаше на едновремешен бежански лагер в Третия свят.

Пазарът приличаше на арабски сук: редици от сергии, отрупани с отпадъци и стари вещи от горния град. Страната на „Боклуците“ бе коремът на Сан Анжелис, подземна вселена, осветена на ивици от мътни крушки, монтирани в строителен кофраж, старинни неонови реклами и улични лампи, прибрани или откраднати от надземния метрополис.

На една пресечка светлината откри преплитане на стари изолирани тръби, които някога са били използвани за водопровод и телефонни кабели, минаващи през неизползван тунел за метро и нещо, което приличаше на естествена пещера. При по-внимателно оглеждане Спартан забеляза, че пещерата беше дело на хора.

„Боклуците“ се бяха заровили в едно петдесетгодишно сметище, вадейки от него полезните неща от далечното минало. Те като миньори пробиваха пътя си в боклука, за да разчистват място за постоянно нарастващото население.

Анжелис.

Във въздуха се носеше глъчка — английски, испански, бълбукане на дузина азиатски езици — както и миризма от готвене на огън и пот. Беше различно от антисептичния, стерилен въздух на Сан Анжелис. Мястото изглеждаше бедно и мръсно, но оживено и жизнерадостно.

Хората бяха облечени в парцали и стари дрехи и изглеждаха слаби и недохранени. Но те не се усмихваха с престорените пластмасови усмивки на жителите на Сан Анжелис и оглеждаха тримата полицаи без страх. Няколко млади хора познаха Спартан от битката пред „Тако Бел“ предната вечер, но не избягаха. Бяха в собственото си жилище и щяха да се бият за защитата му.

Вече се беше вдигнал шум, че в Страната на „Боклуците“ са проникнали чужди хора, но Спартан и двамата му колеги не обръщаха внимание. Те още гледаха с удивление този подземен свят.

По улиците играеха деца, а майки държаха бебета на гърдите си и ги кърмеха. Имаше стари мъже и жени, които изглеждаха така, сякаш бяха изкарали целия си живот в тази странна обстановка.

На Спартан му хареса долу, в Страната на „Боклуците“.

— И така — попита той Ленина и Алфредо, — това ли са ужасните диваци, които заплашват вашия щастлив град?

Очите на Хъксли бяха широко отворени от учудване:

— Аз нямах представа… — прошепна тя. — Винаги са ни казвали, че всички хора долу са само главорези и хулигани… Не мога да повярвам, че тук има жени и деца…

Обаче Спартан не й обръщаше внимание. Той душеше въздуха и се усмихваше. Алфредо Гарсия беше доловил един полъх на същия аромат и явно личеше, че му прилошава.

— О, да… да… Познавам тази миризма. — Споменът от преди тридесет и шест години се връщаше в него като поток. Той тупна Гарсия по гърба. — Тази еманация, стари приятелю, е миризма на месо, което се готви!

Алфредо преглътна с труд, опитвайки се да удържи закуската от кафяви водорасли и дрожди да не изскочи от него.

Тримата полицейски служители напредваха към голямата квадратна дупка в стената на тунела, пред която една стара жена се беше навела над малко боб и месо, приготвяйки го на импровизирана скара. Зад нея група „Боклуци“ седяха в една стая на мизерни стари кресла и за ужас на Ленина пушеха цигари.

Спартан изглеждаше, сякаш е умрял и отишъл в рая.

— Благодаря ти, Господи! Истински бургери… — Той се обърна към „Боклуците“. — Какво пушите? Марлборо?

Сега беше ред на Ленина Хъксли да изглежда зле.

— Мисля, че ще припадна.

На Джон Спартан му течеше слюнката и той копнееше за малко холестерол и никотин. Откъсна часовника от ръката на Ленина и го предложи на старата жена. Тя го огледа и се усмихна.

— Буенос диас, сеньор — каза тя. Шляпна кюфтето върху парче хляб, напръска го с червеникавокафяв сос и го протегна към Спартан, заедно с омазана цигара. Той изпроси огънче от скарата и всмука дима в дробовете си, след това издиша с доволно стенание. После заръфа бургера и го унищожи на няколко големи хапки. Старата жена предложи бургер на Гарсия. Алфредо се обърна настрана.

— Не… благодаря — той потупа стомаха си. — Пълен е. Не мога да изям и хапка. — Не можеше и да гледа как Джон Спартан редуваше дъвчене и пушене, като повредена машина.

— Обичам този специален сос — каза той като в транс. — Има страхотен вкус.

Хъксли се бореше с призляването.

— Само не питайте от какво месо го правят.

— Как какво? Какво искаш да кажеш? От какво месо се правят бургерите — от говеждо, нали?

Ленина се изсмя.

— Да сте видели някъде по пътя насам крави, господин детектив?

От бургера на Спартан беше останал само един залък и той започна да го оглежда, сякаш се опитваше да определи произхода на вкусното месо. После се обърна към старата жена.

— De que este came?^[1] — направи той усилие да попита на своя не много добър испански.

Старата жена се засмя и вдигна жилеста ръка пред устата, за да прикрие изпочупените си зъби:

— Es de rata, senor. Muy, muy sabroso!^[2]

Спартан се вкамени за миг, с много замислен израз на лицето.

— Бургер от плъх! — каза той спокойно, мислейки по въпроса. — Аз ям бургер от плъх.

— Уф — се чу откъм Ленина Хъксли.

Алфредо Гарсия беше на път да се раздели със закуската си и трескаво пристъпваше от крак на крак, опитвайки се да диша на пресекулки, за да избегне миризмата на печено месо.

Спартан сви рамене и напъха последното парче от бургера в устата си.

— Не е лошо — каза той, като намигна на старата жена, — това беше най-добрият бургер, който съм ял някога. Muy bien, senora.^[3]

Продавачката на плъхове кимна:

— Благодаря, господине. — После се обърна към Хъксли, предлагайки й бургер. — Сеньорита?

Ленина беше ужасена.

— Не… не, благодаря.

Спартан поклати глава.

— Хей, вземи го! Заведението черпи!

— Никога!

Джон Спартан не можа да я разбере:

— На харизан плъх зъбите не се гледат.