Ричард Осбърн
Разрушител (14)

13

Спартан беше нещастен.

Ленина Хъксли и Алфредо Гарсия, заедно с шеф Ърли, го бяха върнали обратно в участъка, бяха го накарали да седне и се опитваха да му обяснят как стоят работите в прекрасния и нов двадесет и първи век — оттук и неговото нещастие. На него определено не му харесваше идеята един човек да ръководи всяка страна от личния живот на всекиго. На сурови хора като Спартан едноличното управление направо присядаше. Нещо повече, някои от най-престижните постижения на Кокто му се струваха най-отвратителни.

— Нека да се разберем направо — каза той, мръщейки се на гигантския Кокто на видеоекрана. Ръцете му бяха широко разперени, сякаш даваше благословията си на всекиго, който гледаше неговото изображение. Спартан посочи с пръст към картината с вожда. — Голямото зъбно колело тука, дето сега е на власт, мер-губернаторът, който иска да ме води в „Тако Бел“ — макар че Бог ми е свидетел, нямам нищо против едно бурито — не е ли един от онези юнаци, дето са измислили проклетия криозатвор?

Най-близката морална кутия избръмча.

— Джон Спартан, вие се глобявате…

Спартан просто откъсна парчето хартия от апарата и го пъхна в джобчето на гърдите си.

— Д-р Кокто е най-важният човек в Сан Анжелис — каза Ърли. — Той фактически е изобретателят на нашия начин на живот. Не забравяйте онзи дивак!

— Добре, карай да върви — каза Спартан. Той подбираше думите си внимателно. — И вместо да пъхате бодливи инструменти в ректума на хората около вас, защо не пъхнете един на себе си, шефе?

Ърли изглеждаше объркан и погледна към моралната кутия, сякаш очакваше тя да му дойде на помощ. Тя обаче стоеше безмълвна, бдителна както винаги.

Ленина Хъксли извади огромна схематична карта на Голям Сан Анжелис и Спартан се задълбочи в нея.

— Финикс може да бъде навсякъде, но липсата на код в ръката ще му попречи. Ще намали неговите възможности.

Ленина кимна.

— Правилно. Парите са извадени от обръщение. Всички плащания се извършват чрез кода.

Спартан сега мислеше на глас.

— Така че Финикс не може да си купи храна или да намери място за нощуване. Безсмислено е да напада някого. — Той замълча за момент. — Освен ако не откъсне нечия ръка. Нека се надяваме, че все още не е разбрал това…

Всички полицаи добиха вид на замаяни, когато си представиха онова, за което говореше Спартан.

— Сега, когато всички полицаи вече патрулират по маршрутите за извънредно положение, ще бъде просто въпрос на шанс да попаднем на квадратчето с него, като на морски шах — каза Алфредо Гарсия.

— Освен това трябва да знаете — добави шеф Ърли, — ние имаме един спомагателен план. Трябва само да почакаме още един код да почервенее, когато Финикс извърши следващото убийство, ние ще знаем точно къде да атакуваме.

— О, това е великолепен план — каза Спартан саркастично.

Този път шеф Ърли изглеждаше доволен.

— Благодаря.

Спартан насочи вниманието си към картата. И така, къде е този шибан…

Моралната кутия оживя.

„Джон Спартан, вие се глобявате…“

— Добре, добре — каза Спартан, откъсвайки хартията. — Това вече съм го чувал.

 

 

Всъщност Саймън Финикс не беше толкова далеч от полицейския участък. Беше съумял да избегне многобройните патрули на САПУ, докато намери голям, дълбок сточен канал в промишления район на града.

Той вдигна с един лост решетката и се мушна надолу в мрака. „Няма парадна врата, няма килимче за добре дошъл, какво става с тези хора? Че как мога да намеря тук някого си и да го убия?“

Саймън Финикс изчезна в сенките, кудкудякайки от смях.

— Ще се пребия тук! — гласът му отекваше в подземния коридор. — Наистина ще се пребия.

 

 

Ленина Хъксли бърбореше щастливо, докато откарваше Спартан към „Тако Бел“ за вечерята с д-р Реймънд Кокто.

Тя беше малко смутена от видимото си ученическо увлечение по героя от миналото.

— Бях много увлечена по вашите подвизи, Джон Спартан, и за дълго.

— Така ли?

— Бях чела наистина много внимателно някои съобщения за вас във вестниците в Шварценегеровата библиотека. Например как сте прекарали колата си през…

Спартан я спря с ръка.

— Чакай малко. Шварценегеровата библиотека ли каза?

Ленина кимна.

— Да, Шварценегеровата президентска библиотека. Той не беше ли артист по времето, когато вие…

Главата на Спартан се завъртя.

— Спри! Той е бил президент?

— Наистина — каза Хъксли. — Макар че не е бил роден в тази страна, неговата популярност на времето стана причина за шестдесет и първата поправка на конституцията, която гласи…

Спартан махна с ръка.

— Не искам да зная.

Той се обърна към прозореца и започна да разглежда хората по улиците, сякаш търсеше някого.

— Продължавам да се оглеждам наоколо, — каза той тихо. — Мисля си за моята дъщеря. Тя е израсла в такова място. Страхувам се, че тя ще гледа на мен като на някакъв примат от миналото. Колкото и да ми се иска да я видя, аз почти не знам… Май че няма да се вписвам добре в картината. Тя може би ще ме мрази…

 

 

Ленина Хъксли се пресегна към автомобилния компютърен терминал. Подсмихваше се леко, сякаш я възбуждаше малкото отклонение от правилата.

— Това може да не е съвсем коректно използване на полицейската власт, но ще направя още едно запитване заради вас.

Спартан поиска да я хване за ръката и да я спре, но си спомни, че докосванията не се одобряват в новото общество. Но Ленина не показа, че има нещо против контакта. Той поклати глава.

— Това не е проблем! — каза тя.

Спартан смени темата.

— Какво му е на това момче Кокто? Той ми благодари, че съм му спасил живота — а аз не съм сигурен в това — и наградата ми е вечеря с танци в „Тако Бел“. Искам да кажа, е, аз обичам мексиканска кухня, но хайде…

Ленина Хъксли изглеждаше смаяна:

— Вашият тон е като че ли шеговит. Вие не знаете ли, че „Тако Бел“ е единственият ресторант, оцелял след войните за право на глас?

— Така ли? — попита Спартан.

— Така. А сега всички ресторанти са „Тако Бел“!

— Чудесно! — каза Спартан.

След малко спряха пред „Тако Бел“ — макар той да не приличаше изобщо на „Тако Бел“, който Спартан беше виждал някога. Най-напред този беше огромен и луксозен. Група момчета от паркинга стояха пред зданието и едно от тях се спусна да освободи Ленина от колата й.

Тя го поведе навътре. Ресторантът беше тъмен и прохладен, свръхмеланхоличен и елегантен по онзи преднамерено изискан начин, характерен за най-добрите калифорнийски ресторанти.

Заведението беше просторно и тихо, клиентите сдържани и красиви. Също и персоналът. На Джон Спартан момичетата от бюфета му се виждаха като надменни манекенки за висша мода, една категория жени, винаги недостъпни в стария свят.

Но момичето на бюфета наруши студената атмосфера на заведението и неочаквано се усмихна с една усмивка, типична за заведенията за бързо хранене.

— Добре дошли! — изписка тя с тънко гласче. — С какво мога да ви услужа?

Спартан се обърка за момент от този неочакван обрат.

— Ъ-ъ, ще взема едно бурито от най-големите — каза той. — И един шейк.

— Два пъти — уточни Ленина.

— За тук или за вкъщи?

— О — каза Спартан, опитвайки се да бъде очарователен. — Вечният въпрос… За тук.

Момичето се обърна с уверено движение на работничка от бързото хранене към шубера и се завъртя обратно с един орнаментиран сребърен поднос с красиви порцеланови съдове на него.

— Два големи бурито. Два шейка — тя се усмихна. — Наздраве.

Спартан погледна надолу към микроскопичното цилиндърче от пресовани водорасли, мацнато със сос и поръсено с щипка сусам.

— Апетитно — каза той. — Това е добро, гладен съм.

Спартан и Ленина понесоха подносите си към масите, съпроводени от оберкелнера, вдървен в черния си официален костюм. Той ги заведе в едно сепаре с прозорци, където Кокто и помощник Боб очакваха своите гости за вечеря.

Кокто стана и се обърна към ресторанта:

— Господа! Позволете ми да ви представя моя спасител, детективът Джон Спартан. — Той вдигна своя шейк и отпи.

— Поздрави и привети, аз съм помощник Боб — каза човекът с угодническа усмивка. — Ние сме се срещали и по-рано, но беше съвсем за малко и аз бях залегнал тогава от страх. Вие имахте наистина един наситен първи ден в нашия честен град. Представете си, истинско криминално произшествие в Сан Анжелис!

Спартан седна.

— Представям си го. — Той взе буритото си и още като го огледа, разбра, че нещо му липсва, за да бъде годно за ядене. — Може ли някой да ми подаде солницата?

Ленина Хъксли го погледна и прошепна:

— Солта не е полезна за вас. Следователно тя е…

Спартан я погледна и млъкна веднага. Зае се с храната си, но изглежда беше загубил апетит.

— И така, Джон Спартан — каза Кокто, — кажете ми какво мислите за Сан Анжелис, 2032 година от новата ера?

Спартан сви рамене. Не искаше да бъде невъзпитан.

— Мисля, че като имам предвид как вървяха работите, преди да вляза — смятам, че бъдещето щеше да бъде воняща помийна яма.

— Вие трябва да посетите след това Ню Йорк! — намеси се помощник Боб.

Спартан просветна.

— Искате да кажете, че там нищо не се е променило?

Помощник Боб избухна в смях, сякаш Спартан беше казал някаква особено умна шега. Спартан само го погледна остро и се върна към храната си. За Кокто беше очевидно, за разлика от помощник Боб, че Спартан не е впечатлен кой знае колко от хубавия живот, който бъдещето трябваше да му предложи.

— Като ви гледам, Джон Спартан — каза усмихнат Кокто, — мога да позная, че копнеете за стария чийзбургер — месо от мъртво животно, покрито с млечна мазнина, натъпкана с холестерол. На вас ви липсва лошото старо време.

Спартан сложи буритото в чинията и опря лакти на масата:

— Ако става дума за това, доктор Кокто, аз обичам зеленчуци. Понякога съм бил непредпазлив и дори съм ял няколко пъти кисело мляко. Работата е там, че можех да избирам кога и какво да ям.

Кокто кимна.

— Разбирам. Демократичният процес не е мъртъв, той само леко е изменен. Разбира се, вас ви нямаше по време на четвъртото и петото въстание.

Спартан гледаше мрачно. Той нямаше представа, че е имало нови бунтове след затварянето му в криозатвора.

Гласът на Кокто беше дрезгав:

— Цивилизацията направи опит да се самоунищожи. Градът се превърна в зона на страх. Гражданите се скриха в домовете си, бояха се да излязат от тях. Хората просто искаха лудостта да свърши. Така че когато видях възможност да оправя работата, действах незабавно. Ако не бях действал, сиянието на Сан Анжелис нямаше да съществува, а само една помийна яма, както предвидихте вие, пълна със страдание и омраза.

Кокто втренчено гледаше Спартан, в стоманените му очи се четеше високомерно чувство на разбиране.

— Кажете ми, Джон Спартан, вие какво предпочитате?

Спартан срещна погледа на мер-губернатора.

— Може би ще ми запазите билет за полет до източния бряг, когато проповедта свърши.

Ленина Хъксли зяпна. Тя не можеше да си представи, че някой може да говори по този начин с мер-губернатора. Лицето на Кокто потъмня. Не беше свикнал хората да му противоречат. Предпочиташе личности като помощник Боб — лениви и робски благодарни.

— При вашите престъпления, Джон Спартан, досега вие сигурно щяхте да сте изгнили и умрели в затвора. Дори вие би трябвало да оцените убеждаващата спокойна хуманност на криозатворите.

Сега беше ред на Спартан да се намръщи. Не бе необходимо да му напомнят за дългата, ужасна присъда в онзи замръзнал ад.

— Не искам да ви развалям обяда, приятелю, но моята криоприсъда не беше нежна люлчина песен.

Той сниши глас, сякаш болката от напомнянето беше колкото физическа, толкова и душевна.

— Имах чувства, имах мисли. Един тридесет и шест годишен кошмар за всички онези хора, затворени в капана на горящото здание.

Кокто го погледна остро.

— Вие сте били буден? Не мисля така, приятелю.

Лицето на Спартан се изкриви от гняв.

— Аз пък знам това. Имах чувства, имах мисли — за съпругата ми, която удряше с юмруци ледения блок, който някога беше неин съпруг. След това вие бяхте достатъчно любезен да ме събудите и да ми съобщите, че всичко, което е имало значение в моя живот, е свършило. По-хуманно щеше да бъде да ме набучите на кол и да ме оставите на шибаните врани.

На масата на Кокто нямаше морална кутия. Хъксли беше озадачена:

— Мислех, че по време на рехабилитацията затворниците не са в съзнание. Човек може да се побърка!

— Страничните ефекти при криопроцесите са неизбежни — каза Кокто за свое оправдание. — Вие сте осъден за криминални престъпления и дължахте — и все още дължите — нещо на обществото. Съжалявам, но няма нищо, което бих могъл да направя…

Обаче Спартан вече не му обръщаше внимание. Той гледаше през прозореца. Отначало имаше двама „Боклуци“, които се мотаеха пред „Тако Бел“. После трима… После четирима. След това пристигна още един с рахитична стара моторетка, една машина, скърпена от частите на поне дузина стари мотоциклети. Те непрекъснато сновяха и се оглеждаха наоколо. За опитното око на Спартан това не беше на добро.

Един фургон с хранителни продукти трополеше по улицата към ресторанта.

Спартан стана.

— Има нещо, което можете да направите за мен — каза той.

— Какво? — попита Хъксли.

— Да ми извикате помощ. Ще бъда на отсрещната страна на улицата…

— Но защо, Джон Спартан? Как така? Какво мислите да правите?

Спартан крачеше към вратата.

— Навън са се събрали лоши момчета да правят лоши работи… Това е просто едно от онези полицейски предчувствия.