Ричард Осбърн
Разрушител (9)

8

На полицаите им трябваше известно време, за да реагират на това ексцентрично представление. Ленина Хъксли първа можа да преодолее хипнотичния ефект на безсмислената жестокост и да разбере, че е важно да продължи да поддържа визуален контакт със Саймън Финикс. Бързите й пръсти танцуваха по клавиатурата на компютъра, опитвайки се изградят оптична мрежа, която да заобиколи кръстовището на „Уилшиър“ и „Санта Моника“.

Но Саймън Финикс беше извадил от строя електрозахранването на целия квартал.

— Не работи нито една камера на шест преки във всяка посока — съобщи тя. Обикновено Ленина Хъксли мислеше бързо. — Ще превключа на „Сенчъри Сити“ на хиляда и двеста милиметровата.

Тя набра още няколко кода, отваряйки камерата с огромния обектив, монтирана на покрива на бившия Сентръл Плаза Хотел в комплекса, наречен „Сенчъри Сити“.

Камерата го хвана сравнително бързо. Той беше под капака на мотора на една от полицейските коли и бърникаше из мотора с електрошоковата палка.

Ленина не можеше да разбере нищо.

— Какво прави той?

Отговори Алфредо Гарсия:

— Иска да стигне до акумулатора на колата. Обзалагам се, че го интересува запълващия гел.

— И за какво му е притрябвал? — попита Джеймс Макмилън между две хлипания.

Отговорът дойде след малко. Изглежда Саймън Финикс намери каквото търсеше. Дръпна се бързо назад и се отдалечи на безопасно разстояние от колата тъкмо навреме. Секунда по-късно колата избухна с огромни езици от дим и пламъци.

Когато димът се разнесе, Саймън Финикс беше изчезнал. В помещението на участъка легна мъртва тишина, докато полицаите наблюдаваха как колата весело догаря.

— По дяволите! — изкрещя Ленина. Разбира се, този единствен израз беше последван от предупредителното бръмчене на моралната кутия. Някои неща никога не се променят…

 

 

Човекът, който създаде Сан Анжелис — и сега беше абсолютен владетел с титлата мер-губернатор — се казваше д-р Реймънд Кокто. Той беше архитектът на реда, който ръководеше живота на всеки жител на града и макар титлата му да предполагаше някаква форма на демокрация, той всъщност беше избран пожизнено. Властта му бе абсолютна и неоспорима — освен от няколко „Боклуци“, които бяха предпочели да се присъединят към Едгар Френдли.

Въпреки абсолютната си власт, мер-губернаторът беше обзет от мисли за Едгар Френдли и неговата сбирщина от последователи. „Боклуците“ го занимаваха толкова, че беше готов да изнася дълги лекции на осемте членове на сананджелиския Съвет на надзорниците, които бяха чиновници, подчинени непосредствено на Кокто и отговаряха за бързо и буквално изпълнение на неговите заповеди.

Осемте надзорници бяха могъщи хора и живееха далеч по-добре от останалото население. Скучните надути речи на техния знаменит лидер бяха един от големите недостатъци на занаята им, който обещаваше голямо богатство и власт.

В момента, когато Кокто беше информиран за инцидента с надписа, бе свикал заседание на своя Съвет на надзорниците и основната тема отново, това беше предсказуемо, беше необходимостта да се изкоренят Едгар Френдли и „Боклуците“.

Пред грамадното бюро на д-р Реймънд Кокто имаше осем видеоекрана, наредени един до друг, съответно маркирани, които показваха сферата на отговорност на всеки надзорник. Осемте градски управления отговаряха съответно за Охрана на реда, Морал, Мениджмънт на отпадъците, Енергийна мрежа, Консумация, Транспорт, Здравеопазване и санитария и Жилища. Осемте надзорници на екраните внимателно слушаха знаменития си лидер.

— Проблемът — говореше Кокто, — не е точно в обезобразяването на обществени здания. Не е и в шумовото замърсяване на околната среда от експлодиращите устройства. — Мер-губернаторът винаги говореше с тих, контролиран и крайно убедителен тон.

— Позволете ми да обясня — продължи д-р Кокто. — Истинският проблем е в човека, чийто инициали изписват детониращите рисуващи устройства — Едгар Френдли.

При споменаването на името осемте надзорници изръмжаха недоволно.

— През един печално продължителен период от време — продължи Кокто, — ние в Сан Анжелис сме тормозени от групи подземни хулигани, известни под името „Боклуци“, сбирщина от мъже и жени, които са зарязали удобствата на нашето общество само за да сеят враждебност сред него, след като са го напуснали.

— Позор! — обади се надзорникът по охрана на реда. Той имаше причина да му е малко горещо под яката — в края на краищата елиминирането на „Боклуците“ беше в сферата на неговото управление.

Д-р Кокто не му обърна внимание и продължи да говори.

— Беше време, когато смятахме тези „Боклуци“ за трогателни и безопасни. Сега те имат водач. Едгар Френдли изглежда неуморим в амбицията си да трови нашата хармония. Трябва, разбира се, да бъде спрян.

— Абсолютно! — съгласи се надзорникът на Мениджмънт на отпадъците.

Д-р Кокто спря за момент, сякаш преценяваше колко трябва да знаят неговите помощници.

— Преди четиридесет години — продължи той, — преди четиридесет години, когато в Сан Анжелис избухна силен гняв, силна ненавист и силен страх, заболяването изригна… Една болест, която не е икономическа, а поведенческа.

Последва серия кимания от страна на осемте надзорници. Естествено, те винаги бяха съгласни с мер-губернатора.

— Хората просто са забравили как трябва да се държат — каза докторът. — А ние просто не можем да позволим това да се повтори.

— Никога — каза надзорникът по Здравеопазване и санитария, който беше разбираемо чувствителен към въпроса за болестите — всякакви болести, включително и поведенческите.

— В отминалите времена политиците, законът, дори въоръжените сили не можеха да влияят на промените… Ние преодоляхме всичко това. Същите принципи на П.И. — Поведенчески Инженеринг, които бях приложил в криозатворите, аз разпрострях като идея и осъществяване на всичко това, което сега ние наричаме… — д-р Кокто направи широк жест и светна от гордост — Сан Анжелис. Това е един град, толкова хубав, колкото и съоръженията за задържане, които разработих аз. Ние имаме мирна сигурност и освен това щастливо — прещастливо население.

Видео главите на надзорниците кимнаха и измънкаха своето сърдечно одобрение.

— Не можем да позволим това радикално терористично поведение, вдъхновявано от Едгар Френдли, да застрашава нашата сигурност. Нашето мото трябва да бъде: „Сигурността над всичко“.

— Слушам-слушам — казаха надзорниците с голямо въодушевление.

Кокто вдигна ръце, за да ги успокои.

— Дори сега определям действия и налагам процедури, които ще притъпят тази заплаха за стабилността в нашия град. Очаквам вашата вяра, доверие и убеденост.

— Както винаги, господин мер-губернатор Реймънд Кокто — каза Мениджмънт на отпадъците от името на всички надзорници.

Помощникът на Кокто, сътрудник Боб, се вмъкна в кабинета на мер-губернатора и хвърли на шефа си многозначителен поглед, подсказвайки, че има срочна информация.

— Ще ме извините за момент — каза Кокто на мониторите. Махна с ръка в знак, че ги освобождава и внезапно звукът замлъкна, а изображенията на надзорниците замръзнаха.

Боб прекоси до Кокто с угоднически наведена глава. Боб беше едър мъж със странно тънък глас за неговите размери. Имаше забележителната способност да изглежда едновременно официално и като лакей.

— Мер-губернатор Реймънд Кокто — каза той, — един криозатворник е осъществил успешно самоосвобождаване от криозатвора. — Сътрудник Боб изглеждаше напълно потресен от новините. — Това е съвсем ужасяващо. Редица смъртни случаи. Всички видове и категории хаос. — Боб потрепери при мисълта.

— Засилете спокойствието си, сътрудник Боб — каза д-р Кокто успокояващо. — Засилете спокойствието си…

— Моля за извинение, господин мер-губернатор Реймънд Кокто.

— Не се безпокойте. — Д-р Кокто махна към замръзналите глави на видеоекраните. — Информирайте ги вместо мен. И ми намерете незабавно шеф Джордж Ърли.

— Тъй вярно, господин мер-губернатор. Незабавно.

Шеф Ърли очакваше повикване от мер-губернатора, обаче все още беше потресен от дивото неуважение на Саймън Финикс към човешкия живот.

— Това беше просто… искам да кажа беше толкова… просто толкова нагледно — заекваше полицаят по видеоекрана. — Как може един човек да е такъв садист… За него това беше развлечение. Изпитваше удоволствие.

Кокто кимна.

Крайно доверие.

— Искам да направите всичко, което е в рамките на властта ви, за да заловите тази разрушителна сила.

Разбрахте ли ме, Джордж?

— Да, господин мер-губернатор.

— Крайно доверие. Бъдете здрав. — Мер-губернаторът Кокто изключи екрана.

 

 

Джордж Ърли стоеше в средата на диспечерската стая и гледаше събиращите се полицаи. Изглеждаше така, сякаш беше провалил напълно длъжността си. В участъка цареше тишина, никой не знаеше какво трябва да каже. Ленина беше отпуснала глава на ръцете си, все още в шок от видяното.

Изглеждаше, че шеф Ърли всеки момент ще се разплаче.

— Този маниак изби цяло отделение от шест души. А те имаха компютър за стратегически оценки. Той унищожи служебна кола. Мер-губернаторът Реймънд Кокто препоръча да използваме цялата си мощ, но какво друго имаме?

Никой не можа да отговори на въпроса. Всички полицаи в стаята гледаха обувките си или през прозореца, всеки избягваше погледа на шеф Ърли. Приличаха на ученици, изненадани от внезапно препитване. Само Ленина Хъксли не изглеждаше объркана. Тя вдигна поглед.

— Захари Лам! Как заловиха този опасен убиец Саймън Финикс тогава, през двадесетия? — попита тя.

Захари Лам въздъхна тежко, сякаш не искаше да си спомня за лошото старо време.

— Беше обявено преследване в дванадесет щата, имаше дори спътниково проследяване — каза той. — На Саймън Финикс посветиха цяло шоу от серията „Неразгадани тайни“…

— И? — попита Ленина Хъксли.

— Нищо не можа да свърши работа — каза Лам. — Накрая го хвана един човек. Едно ченге. Джон Спартан.

Очите на Ленина светнаха.

— Джон Спартан? Искате да кажете, Разрушителят? — попита тя.