Ричард Осбърн
Разрушител (7)

6

Съдията Уилям Смитърс бавно работеше по своя списък на затворниците и с удоволствие отказа условното освобождаване на дузина набързо размразени негови клиенти. През цялата сутрин обаче той очакваше следващия престъпник, най-живописния обитател на калифорнийския криозатвор Х23-1 — Саймън Финикс.

Техниците, които затопляха Финикс, бяха изненадани, защото той изглеждаше като че ли малко повече в съзнание от другите. Не че беше напълно събуден, но бе далеч от обичайното полукоматозно състояние на повечето от току-що събудените затворници.

Завързаха го за транспортното кресло и го откараха при директора, Финикс се мъчеше с всички сили да отръска следкриогенното си объркване и се беше осъзнал достатъчно до момента, когато го спряха пред директора, за да може да впери поглед в него. Престъпникът все още изглеждаше опасен след дългите години на замразяване.

Уилям Смитърс се почувства малко объркан. През всичките си директорски години не бе виждал затворник, който толкова бързо да се отърсва от влиянието на криолетаргията.

Очите на директора се впиха в стоманените ленти, които надеждно придържаха престъпника към креслото. Те стояха здраво на мястото си, по една на всяка ръка и крак плюс една през гърдите и една през врата. Смитърс се успокои. Никой, дори Финикс, не би могъл да се измъкне от тези белезници. Смитърс се усмихна на затворника:

— Господин Саймън Финикс — каза той, — един от нашите първи и най-знаменити клиенти. Няма да ви задържаме прекалено дълго.

— Добре — съгласи се Финикс.

Смитърс се разтревожи, Финикс се беше втренчил в него, в очите му светеше ненавист. Това надминаваше реакциите, с които беше свикнал директорът и той почувства неясен, необясним страх. Прочисти гърлото си и започна да чете от компюфона си. Пиеската бе винаги една и съща и той беше сигурен, че може да я изиграе и на сън, но тази сутрин имаше нужда от нещо, на което да спре погледа си.

— Преди двадесет и девет години системата на условно освобождаване…

— Преди двадесет и девет години — повтори Финикс — системата на условно освобождаване…

Смитърс се опита да не бъде уплашен и заговори с по-твърд глас:

— … беше призната за остаряла…

Финикс също придаде твърдост на гласа си:

— … беше призната за остаряла…

Смитърс стана и удари Финикс по главата с компюфона:

— Стига! — заповяда той. — Имате ли да кажете нещо ново в своя защита, господин Финикс?

Очите на Финикс блеснаха, но той премълча. Усмивката на Смитърс беше жестока:

— Мисля, че нямате! — И се обърна с гръб към затворника. — Великият Саймън Финикс! Не е вече толкова могъщ! И освен това нищо не може да каже в своя защита. — Директорът поклати глава. — Аз съм много разочарован.

— Наистина! — каза Финикс. — Да! Да, трябваше да кажа нещо… — изражение на пълна изненада мина по лицето му. Имаше нещо, което той трябваше да каже, но нямаше представа защо му се прииска да изрече точно това. — Мечо Пух!

В мига, когато той изрече думите, едно силно бръмчене изпълни помещението и шестте ленти шумно се откопчаха едновременно. Пазачите само зяпнаха, но Саймън Финикс знаеше какво да прави, щом видя това. Скочи от креслото, стовари светкавичен удар по най-близкия пазач и го накара да се свие на две.

Когато мъжът падна, Финикс сграби една спринцовка за сгъстен въздух и заби блестящата стоманена игла в челото на втория пазач, завъртайки мозъка му около петнадесет сантиметровото парче метал.

Унищожаването на останалите двама пазачи отне по-малко от три и половина секунди. Смитърс не беше помръднал и сантиметър и знаеше, че правилата за сигурност в случай на нежелателно събитие, като бягство на затворник, са някъде в главата му, но не можеше да си ги спомни, ако ще да го убият. Стоеше като вкаменен на едно място, зяпнал към Саймън Финикс и онемял от изненада.

— Как можахте да научите паролата за белезниците? — заекна директорът Смитърс.

Финикс изкудкудяка от удоволствие. Той не знаеше как стана, че знаеше паролата за отваряне на белезниците, но от това не му пукаше. Важното беше, че знаеше и това беше твърде добре за Саймън Финикс.

— Нямам представа, директоре… — той пристъпи няколко крачки към Смитърс, който се отдръпна ужасен — но знам какво казва Саймън: прекалено много приказваш.

Неочаквано животът се върна в крайниците на директора. Хвърли се към вратата, но Финикс беше прекалено бърз за него. Той го удари силно с лявата си ръка, счупи гръкляна му и прати стария човек да се търкаля на пода. Затворникът се хвърли върху бившия си охранител и се ухили, когато измъкна от джоба на бялата престилка на Смитърс тънко подострен молив.

— Ще трябва да ти взема молива, директоре — каза той. — Имам нужда от някакъв пропуск.

С дяволска усмивка вдигна молива като кинжал и замахна с него право към дясното око на Смитърс…

 

 

Според лазерния уред за проверка директорът Уилям Смитърс се представяше за проверка на ретината. Лазерният лъч огледа директорското око, вратата щракна и се отвори.

— Преминаването разрешено, господин директоре Уилям Смитърс — каза невъзмутимият компютърен глас.

Саймън Финикс пристъпи през вратата. Беше стиснал изваденото окървавено око на Уилям Смитърс в шепата си. Лазерът, разбира се, нямаше причини да подозира, че окото на Смитърс не е закрепено в тялото му, така че електронният мозък даде свободен изход на Финикс от затвора.

Щом премина през контролно-пропускателния пункт, той захвърли окото. То плесна на железния под.

— Благодаря, господин директоре Уилям Смитърс! — каза компютърния глас. — И бъдете здрав.

Финикс погледна към високоговорителя. Бъдещето, колкото и малко да беше видял от него, бе наистина много странно:

— А? Подобно и на теб.

Финикс спокойно закрачи вън от строгото здание на затвора, пресичайки една поляна, колкото зелена, толкова и добре поддържана, като игрище за голф на шикарен провинциален клуб. Финикс се обърна, погледна назад към затвора и трябваше да признае пред себе си, че това е абсолютно най-хубавият, най-чистият и най-подреденият затвор, в който е пребивавал. Освен това бягството беше забележително леко — имаш нужда само от едно щастливо междучасие и си свободен.

— Сега — каза гласно Финикс, — трябва да си намеря някакъв пъргав транспорт.

Паркингът на затвора беше празен. Само един-единствен човек с бяло сако тъкмо се качваше в много пъргавата си на вид спортна кола. Финикс се хвърли към него.

— Извинявай, приятел — каза Финикс, — случайно да си в моята посока?

Затворническият служител се усмихна, поклати глава.

— Може и да съм, приятелю, но моята кола, е едноместна. Съжалявам.

Финикс се усмихна съвсем вежливо.

— Няма проблеми.

— Няма? — попита човекът озадачен.

— Е, поне за мен.

Ръцете на Финикс в един миг хванаха човека за шията. Беше въпрос на секунди да задуши живота в него — ръцете му като че ли бяха заредени със свръхчовешка енергия. Нежните кости на врата изпукаха и се смачкаха под неговата мощна хватка, очите изскочиха от орбитите, езикът увисна неприлично от устата.

Финикс остави жертвата си да падне и погледна ръцете си:

— Не си спомням да съм бил толкова силен. — Помисли си: — Гледай само какво става след един хубав нощен сън.

Качи се в колата и вече инстинктивно знаеше как да я управлява. Подкара я с широко усмихнато лице. За него днес беше един много хубав ден.

 

 

В участъковата диспечерска стая на Ленина Хъксли един датчик от гигантската електронна карта на целия огромен град Сан Анжелис внезапно щракна и светна ярко. Високоговорителят, монтиран над картата, проговори с безгрижен компютърен глас:

— Едно осем седем, едно осем седем, едно осем седем…

Полицаите в помещението отначало не обърнаха внимание на бръмчащия глас, бяха прекалено заети с всекидневната си работа из участъка, за да забележат нещо извънредно.

Диспечерът Мъруин бе този, който най-сетне забеляза светещата червена точка и чу безкрайното повтаряне на кода.

— Какво означаваше „едно осем седем“? — попита той лейтенант Макмилън, който се случи наблизо.

— Означава „Потърси ме!“ — отвърна полицаят, който имаше много мъжествен вид.

Мъруин набра кода на клавиатурата на компютъра. Погледна в монитора за част от секундата и се повали в креслото в безсъзнание.

— Мъруин! — изкрещя Макмилън, — какво ти стана?

Тогава той забеляза условните знаци на екрана.

Лицето му загуби цвета си.

— Леле… Леле… — забъбри Макмилън, стиснал лицето си с ръце, като се люлееше назад и напред като дете, което има нужда от една голяма и топла прегръдка. — Не мога да повярвам!

Ленина Хъксли и Алфредо Гарсия тъкмо се връщаха от обяд и веднага забелязаха суматохата в диспечерската.

— Какво става? — попита Ленина.

— И какво значи „едно осем седем“?

Ленина сви рамене и извика информацията на най-близкия терминал.

— „Едно осем седем…“ — Ленина беше зашеметена. — Това е смърт, убийство.

— Какво? — извика Гарсия.

Ленина можа да запази хладнокръвие, докато другите около нея го губеха. Тя определи координатите на осветената карта и изчука съответните кодове. Картата изчезна и беше заменена от дисплей на течни кристали, на който се появи стаята за заслушвания в криозатвора. Двамата пазачи лежаха неподвижно, точно както ги беше свалил Финикс, а камерата хвана тялото на директора Смитърс. Той беше все още жив и пълзеше към вратата.

Дясното му око представляваше ален кратер, кръвта струеше от раната и капеше на полирания под. Осакатеното му лице изглеждаше като че ли е минало през месомелачка. Полицаите, които наблюдаваха от участъка, трябваше да притворят очи при тази брутална картина.

Компютърният глас беше безстрастен както винаги, дори при вида на такава жестока касапница:

— Докладвам за два спрени кода в криозатвор хикс двадесет и три тире едно. — Не трепваше компютърът.

Компютърът огледа помещението за други кодове на живи хора.

— Плюс Уилям Смитърс, директорът. Тежко раняване. Желаете ли да изпратите лекар?

Преди Ленина да може да отговори с код от нейната клавиатура, директорът Смитърс спря да пълзи и се отпусна на пода. Кръвта продължаваше да тече от ужасните му рани.

— Корекция — доложи компютърът. — Обектът почина. Желаете ли да изпратите следовател?

Осем или десет полицаи в помещението продължаваха да се взират в монитора със зяпнали уста, без да знаят какво точно трябва да правят оттук нататък. Точно тогава шеф Ърли влезе в стаята, излъчвайки чувство за отговорност, макар и да нямаше никакво понятие за обстановката.

— Какво ви става? — попита той с гневен поглед към войската си.

— Криозатворът, сър — намери сили да заекне Алфредо Гарсия. — Три несанкционирани прекратявания на живот. В криозатвор Х23-1. Единият от тях е директорът.

— Какво-о-о?!

Джеймс Макмилън сякаш щеше да се разреве:

— Убийства, сър! — каза той със сподавено хлипане. — Три преднамерени убийства.

Един дълъг момент шефът стоя абсолютно неподвижен, а мозъкът му се опитваше да обработи зашеметяващата информация, която току-що беше получил.

— Аз, аз… мисли, че би трябвало…

— Да намерим програмата за заслушване в криозатвора от тази сутрин — каза Ленина. Ръцете й летяха по клавиатурата на компютъра. — Нека видим директорът с кого е имал работа.

— Да… да — заекваше шефът. — Направете това.

Останалите полицейски служители сякаш бяха в зомби-транс от станалото в криозатвора. Всичките, с изключение на Ленина, разбира се, и на един възрастен черен полицай, комуто оставаха дни до пенсионирането. Казваше се Захари Лам.

Щом програмата за заслушвания се появи на екрана, Захари се наведе над Ленина Хъксли и започна да чете информацията.

— Всички затворници, с изключение на един са върнати в техните криоконтейнери тази сутрин — доложи Ленина. — Липсва последния, планиран от директора за този ден. Името е… Финикс. Саймън Финикс.

Зах Лам пое шумно въздух.

— Саймън Финикс?

Това беше име от кошмара — кошмарът, който той не бе имал от времето на новобранството си в Летящата команда, от онези отминали дни. Много работи се бяха променили оттогава и не всички промени харесваха на Лам. Но трябваше да признае, че отдавна, много отдавна хора като Саймън Финикс не се появяваха по улиците на Лос… Сан Анжелис. И според разбиранията на Захари Лам това беше добра промяна.

Ленина се полуобърна в креслото си.

— Познато ли ви е това име?

Захари Лам кимна мрачно.

— Познавах го. Едно време всички го познавахме. Той е такова изчадие, за каквото може само да си чела, момиче. Той е…

— Запомнете си мисълта, Захари Лам! — каза Хъксли. Тя поиска още информация: — Търся кода на Саймън Финикс. Бързо!

На компютъра му трябваше само секунда, за да прерови огромната си памет.

— Няма описание на файла за Саймън Финикс — доложи невъзмутимият глас.

Ленина едва не удари монитора.

— Л-7, не си хванал вирус, нали? Трябва да имаш кода на Финикс!

— Няма да го получиш, Ленина Хъксли — каза Захари Лам, клатейки бавно глава. — Финикс не е кодиран. Той беше замразен, преди да започнат маркирането на всички.

— Но тогава вие сте били тук — възкликна Ленина. — Трябва да имате някаква представа кой е той.

— Имам. Макар че предпочитам да нямам. Тогава бях новобранец. Той беше голям деятел. Наркотици. Софтуер. Мокри дела. Проституция. Мошеничества със заеми. Убийства срещу заплащане, убийства за развлечение. Всичко, което спорел него можеше да донесе малко парици. Правеше се на голям човек. Саймън Финикс бе във всичко. Можеш да си сигурна.

На Ленина Хъксли й се зави свят от мисълта за такъв забележителен, велик престъпник от края на двадесетия век. Звучеше като нещо от приказките. От възбуда ушите й писнаха. Освен всичко друго тя беше романтична натура.

— Финикс обяви свое собствено царство в южната част на Централен Лос Анжелис. И унищожаваше всичко по пътя си. В онези лоши времена, Ленина Хъксли, той беше най-лошият от лошите.

Хъксли си представи южната част на Централен Сан Анжелис, един район с красиви, добре поддържани мега здания и не можа да си представи ясно частното царство на престъпността там, в такъв послушен, спокоен и безпроблемен квартал.

Алфредо Гарсия беше следващият, който се възстанови от шока на ужасяващите събития през този ден. Бе огледал района около затвора и беше открил мъртъв човек на паркинга. Човекът лежеше проснат на асфалта, очите му бяха отворени, но слепи за светлосиньото небе, с едно много, много изненадано изражение на лицето.

Гарсия незабавно поиска доклад от главния компютър.

— Един спрян код на паркинга на затвора — доложи гласът без емоции. — Кодът е на Джон Мостоу, доктор.

Чуха се още вопли и хлипания от насъбраните полицаи. Последната жертва доведе броят на загубите до четири души само за минути — повече убийства, отколкото се бяха случили в града през последните три десетилетия. Особено Мъруин не беше на себе си от мъка и неговият плач започваше да действа на нервите на Ленина. Тя блъсна силно неговото кресло на колелца и изпрати обезумелия мъж на другия край на диспечерската.

Хъксли се обърна отново към компютъра си:

— Превозното средство на доктора още ли е на паркинга?

Отговорът беше моментален.

— Колата на доктора е забелязана. По кода наближава ъгъла на „Уилшиър“ и булевард „Санта Моника“.

Ленина Хъксли удари с юмрук от удоволствие:

— Прекрасно!

Шефът Ърли започна да се съвзема и да възстановява командните си функции:

— Добра работа, Хъксли. Наредете на всички близки единици. Защитно осигуряване на „Уилшиър“ и „Санта Моника“.

Алфредо Гарсия се усмихна широко на колежката си:

— Има ли нещо по-привично от господството на закона?

Ленина Хъксли почувства прилив на адреналин в помещението, когато полицията на Сан Анжелис се хвърли в действие. Дори Мъруин и Макмилън изтриха сълзите си, успокоени от увереността, че справедливостта ще възтържествува.

Естествено, нито един мъж или жена, намиращи се тук, не беше и сънувал, че ще дойде ден да научат за убийство, извършено в град Сан Анжелис.