Ричард Осбърн
Разрушител (6)

5

Маршрутът на Ленина Хъксли към местоработата й минаваше край дълга бяла ограда, която се простираше между две пресечки и ограждаше една болница. В лошото старо време такава голяма, чисто бяла площ незабавно би привлякла вниманието на писачите на лозунги или рисувачите, една култура или оскърбление за окото, в зависимост от отношението и естетическото чувство на човека.

В новия свят стената просто остава недокосната, чисто бяла. До тази сутрин…

Въпреки драконовските закони за чистотата, никой от жителите на Сан Анжелис не беше забелязал точно тази сутрин пред ослепително бялата стена едно малко, кръгло тенекиено нещо, което по големина и форма приличаше на кутия за кафе. И още по-странно, никой не забеляза, че тази кутия цъка…

Внезапно цъкането спря, за да бъде последвано от къса, остра експлозия, която пръсна серия многоцветни мастила, които образуваха грубо изписано съобщение. То гласеше: „ЖИВОТ ОТ АДА… БЪДЕ“

Пешеходците се спряха и зинаха от учудване, шашардисани от факта, че някой е избрал да наруши обществения ред по такъв позорен, неуважителен и лукав начин. Минувачите се заозъртаха наоколо, сякаш очакваха да видят тъмни облаци да се издигат над хълмовете на Холивуд и предвещават края на света.

Но апокалипсисът бе осуетен от две палки, които изскочиха от стената, спуснаха се към мястото и предизвикаха мълния, която изгори надписа. Палките се прибраха обратно в гнездата си и никой нищо не разбра.

Само че нарушението на обществения ред не свърши с това…

 

 

Една шахта в средата на улицата се отвори и от нея се показа груб перископ тъкмо когато един камион с храни спря на близката площадка. Работниците се заеха да разтоварват модулите с храна, а един млад човек наблюдаваше работата им изпод улицата.

— Много добре! — прошепна той. — Това е. След дванадесет часа ще има нова доставка. — Едгар Френдли свали очилата си и ги изтри в стария, омазнен комбинезон, след което отново приближи очи до перископа.

— Господи, слава тебе, Господи. След дванадесет часа те ще се върнат… — Той поклати с учудване главата си с буйна, несресана коса. — Тези задници са много лесно предсказуеми. Господи, колко обичам да мразя това място.

С него имаше още два ми на млади хора, приклекнали в канализационната тръба. Изглеждаха точно толкова неприлично, колкото и водачът им. Съществуваха хора, млади и обикновено лишени от граждански права, които не можеха или не искаха да се вместят в стерилния свят над тях. Всички заедно бяха известни като „Боклуците“, отпадък от перфектното, регулирано общество, към което те не желаеха да се присъединят.

Бяха мръсни и диви, но оцеляваха по начини, които горните хора никога нямаше да разберат. Имаше и обратна страна. Тях ги преследваха и ненавиждаха. Те бяха гладни — храната се контролираше строго и се даваше само на онези, които не се противяха.

— Утре ще ударим! — каза Едгар.

Неговите приятели — „Боклуци“ — размениха разтревожени погледи:

— Не сме готови, Френдли.

— Виж, Мейсън, всъщност няма голямо значение дали сме готови или не. Няма какво да губим… — той сви рамене. — Освен може би живота си.

Едгар Френдли издърпа перископа и скочи на дъното на канализационната тръба:

— Добре, хайде да вървим! Имаме работа! — каза той. — Да видим някои хора…

Никой от лошото старо време не можеше да познае полицейския участък, където служеше лейтенант Ленина Хъксли. Той беше с меко осветление, безупречно подреден и, което беше най-шокиращо, почти тих. Излишно е да се казва, че там престъпници нямаше — изобщо! Нямаше ги седнали покрай бюрата да дават показания, да ги разпитват или да ги избутват към килиите.

Полицаи от всички видове, размери и етнически произход работеха, без да бързат или да се тревожат, наблюдавайки дейността на града върху огромен стенд с монитори.

Най-силният глас в помещението — а това беше съвсем малко по-силно от мърморене — беше на Мъруин, един невъзможно самоуверен диспечер, който проговори в микрофона, окачен на скобата на слушалките му веднага, щом Ленина Хъксли влезе.

— Поздрави и салюти! — пошепна той в микрофона. — Добре дошли в дежурната част на сананджелиското полицейско управление. Ако предпочитате автоматизиран отговор, моля, натиснете бутона.

Повечето предпочитаха да говорят с машината. Ленина Хъксли тъкмо влизаше в участъка, когато се срещна до вратата с един от най-мъжествените на вид колеги — лейтенант Джеймс Макмилън, когото мнозина смятаха за най-умния полицай в района. Те размениха недокосващо ръкостискане, като всеки описа концентричен кръг с отворените си длани.

— Дай да се опитам да позная — каза Хъксли отегчено. — Всичко е спокойно, нали?

Колегата й изглеждаше шокиран.

— Поздрави и салюти за Ленина Хъксли — каза Макмилън. — Това беше ужасна сутрин. Имаше обезобразяване на публична сграда, няма и час. Бяха изцапани стените!

Лейтенант Хъксли зяпна от учудване. Тя наистина беше поразена.

— Така ли? Ужасно! Току-що бях в сектора и не чух да оповестяват никоя кола. Мислех, че ще има информация до всички ни.

Обаче преди нейният приятел да отговори, прекъсна го непосредствения началник на Ленина Хъксли, шеф Джордж Ърли:

— Нямаше нужда да създаваме паника — каза той пресипнало.

— Добро решение, шефе! — съгласи се незабавно Макмилън, използвайки момента, за да се измъкне.

Шеф Ърли остана доволен от това развитие на нещата. Търсеше възможност да говори с Ленина насаме.

— Лейтенант Хъксли, чух вашите унили и разочароващи коментари в разговора с директора Смитърс тази сутрин.

Ленина вътрешно се упрекна. Разбира се, Ърли я е слушал. Как не се сети за това!

— Извинете, сър.

Ърли скръсти ръце на широките си гърди.

— Вие наистина ли мечтаете за хаос и дисхармония? Вашето увлечение по вулгарния двадесети век изглежда е повлияло на здравите ви преценки. И, естествено, вие съзнавате, че давате лош пример на другите офицери и на целия личен състав.

Ленина Хъксли кимна и разгледа идеално лъснатите си обувки:

— Благодаря за корекцията на поведението ми, шеф Ърли. Информацията е усвоена.

Шеф Ърли се завъртя на пети.

— Добре. Не се отпускайте.

Ленина се мушна в канцеларията си и направи физиономия зад гърба на началника. Изруга го тихо, почти безмълвно.

— Лицемерен задник — прошепна тя.

Макар и едва доловим, нейният глас беше засечен от Моралната кутия на стената в канцеларията. Кутията простена и оживя.

— Ленина Хъксли — избръмча тя, но това не беше успокояващият компютърен глас, а гласът на мрачен сержант-инструктор от морската пехота. — Вие се глобявате с един и половина кредита за устно нарушаване на вербалния морален статут.

Кутията изщрака и изхвърли тънък лист хартия, на който бе отпечатано потвърждение на нарушението. На бланката беше написано нейното име, звание, адрес, броя на нарушенията, натрупани досега и сумата на удръжките от банковата й сметка.

Тя потисна яда си и изкриви лице, за да се удържи да не изругае отново, този път по-силно.

— Ей богу! — изръмжа тя.

За разлика от останалата част от полицейския участък, канцеларията на Ленина Хъксли беше пълна изненада. Преди всичко — разхвърляно, бунт от документи и опаковки от храна, далеч от установения ред, внушен на всички служители от полицейското управление на Сан Анжелис.

Но още по-изумително от такова подриващо нещо като боклука беше колекцията на Ленина от рядкости и странности, едно струпване на антики, куриози и редки предмети от миналото.

Канцеларията беше затрупана с всякакви неща, изображения от поп културата на отдавна мъртва епоха, всичките събрани от вехториите, натрупани върху гробницата на отминалия двадесети век.

Имаше гигантски джубокс, зареден с хитове от петдесетте години. Стените бяха декорирани с дузина избелели черно-бели фотографии на кинозвезди, чиито имена и филми са отдавна забравени. Имаше петнадесет или двадесет чифта атлетически шпайкове, цяла гама, като се започне от пластмасови и брезентови и се стигне до по-добрите в техническо отношение, произведени през деветдесетте години.

Имаше неонови табели и осемпистови ленти, червени лампи и облекла за свободно време. В ъгъла имаше камара стари телевизори и видеокасетофони, безнадеждно остарели персонални компютри и телефони. Ленина беше преровила всички вехтошарски магазини и купища боклуци, за да намери стари списания, вестници и книги с комикси. Имаше дори купчинка книги с мека подвързия, всичко, като се почне от „Играта на Джералд“ на Стивън Кинг и се стигне до опърпано класическо издание на „Пингвин“ — „Храбрият нов свят“ на Олдъс Хъксли.

От орловия й взор не можеше да убегне никаква старовремска дреболия.

Ленина можеше да прекарва часове в гадание над избелял вестникарски лист, съживявайки едно по-интересно време. Имаше дълга процесия от пластмасови статуйки, главно животни, за които Ленина подозираше, че са имали нещо общо с киното: бял паток, облечен в моряшки костюм, съвсем черна мишка с изпъкнали кръгли уши, няколко джуджета…

В средата на цялата тази суматоха седеше партньорът на Ленина, един сладур по рождение и по природа, на име Алфредо Гарсия. Седеше зад бюрото си и клатеше глава, поглеждайки нещастно към Моралната кутия.

— Те това е… — каза той. — Напрегнато беше.

Ленина му изстреля един невъзмутим поглед.

— Ти смяташ, че е било напрегнато? Кажи ми, Гарсия, не ти ли доскучава да преследваш престъпници, които нарушават комендантския час и разказват мръсни вицове?

— Ти май си търсиш белята. Намирам работата си напълно удовлетворителна. — След това понижи гласа си. — Само дето не мога да преглътна тази канцелария, Ленина Хъксли.

— Не можеш ли?

— Не. Ти все още си напълно опиянена от грубостта на двадесетия век, замаяна си от неговата бруталност. За Бога, тук дали няма нещо, което да нарушава Постановление двадесет и две за контрабандата?

Хъксли се усмихна сладко:

— Само ти, Алфредо Гарсия. Никога ли не ти се е искало нещо да се случи?

Гарсия завъртя глава:

— Господи! Не.

Ленина Хъксли въздъхна тежко:

— Знаех си, че така ще кажеш… — Тя се тръшна на стола си и сложи лакти на бюрото. — Какво не бих дала за малко действие! — каза тя печално.