Ричард Осбърн
Разрушител (4)

3

До 1996 година поне едно нещо се беше подобрило — по необходимост правораздавателната система бе усъвършенствана. Процесите бяха кратки, обжалванията се разглеждаха повърхностно, а наказанията, поради многото престъпници, които полицията не можеше да залови, — бързи и ужасяващи.

Щатските и федералните изправителни заведения бяха претъпкани и след няколко изключително кървави затворнически бунтове и завладявания на затвори, конституционната забрана за жестоки и необичайни наказания бе отменена. Така се създаде институцията, наречена криозатвор.

Най-опасните затворници, които не се поддаваха на превъзпитание, както и най-жестоките престъпници сега се осъждаха на дълги срокове не в обикновен затвор, а в едно свръхтехническо учреждение, където осъдените биваха не просто затваряни, а замразявани с отложено оживяване.

Техниката беше напреднала до състояние да забави сърдечната и мозъчната дейност дотолкова, че да вкара престъпниците в състояние на летаргия. Властите наричаха това „минусова рехабилитация“. На улицата се наричаше „да те направят на лед“ или „ледено време“.

На съда на кенгурата^[1] Джон Спартан получи седемдесет години „ледено време“. Очакваше го и не трепна, когато присъдата бе прочетена в залата. Той прие, че животът му е свършил — беше работил твърде дълго в криминалното правораздаване, за да очаква наистина правосъдие — но се страхуваше от това, което петното на неговото наказание може да донесе на семейството му.

В деня, когато Спартан трябваше да започне излежаването на присъдата си, властите му разрешиха да види за малко и да каже сбогом на съпругата и дъщеричката си. Облечен бе в чисто бели затворнически дрехи и се помъчи да скрие срама си от двамата души, които единствени на света значеха нещо за него.

Кейти, шестгодишната му дъщеря, се опитваше да бъде силна, но не можа да се пребори със сълзите си, които струяха по лицето й. Спартан се наведе, прегърна момиченцето и го целуна топло.

— Тате — каза тя, — моля те, не тръгвай!

— Няма да е за дълго, Кейти — каза той меко. Отвори юмрука си и й показа значката от полицейското управление на Лос Анжелис. След това я забоде на ревера й. — Пази ми това, докато се върна.

Кейти кимна тържествено.

— Добре.

— Аз ще се върна. Аз пак ще бъда твоя татко. Обещавам.

Той я целуна по бузата:

— Грижи се за мама. Нали ще направиш това заради мен?

Момиченцето кимна отново:

— Аха. Обичам те, татенце.

Да гледа как дъщеря му се опитва да бъде храбра и силна бе непосилно за Спартан и той можеше само да преглъща буцата, която се надигна в гърлото му. Съпругата му Мадлин се притисна към него.

— Майка ти казваше никога да не се омъжваш за ченге! — рече Джон Спартан над рамото й.

— Никога не съм слушала майка си — отвърна Мадлин Спартан, като се мъчеше да се усмихне през сълзи.

— Обичам те! — каза Джон Спартан.

Те се прегърнаха и целунаха мълчаливо още веднъж. Всичко, което можеше да се каже, беше казано.

Зад тях се чу остро скърцане от отварянето на килийната врата. Двама тъмничари със странни, напълно изолиращи униформи, влязоха в стаята.

— Време е, Спартан! — каза единият.

Джон Спартан целуна за последен път съпругата и дъщеря си, след това се обърна и изправи рамене.

— Да вървим!

Тъмничарите, застанали от двете му страни, го съпроводиха през металната врата към самия затвор. Криозатворът бе кошмар от остри ъгли и голи бели плоскости, като купчина от геодезични пирамиди, натрупани една върху друга. Това беше една архитектурна перверзия, някаква смесица от пластове и равнини, заобиколена с цялото очарование на високо технологична камера за съхраняване на месо.

Въздухът бе студен и дъхът на няколкото човека, събрани в главната камера, образуваше облаци от пара, която плаваше към голите стоманени греди под покрива.

Спартан никога не беше влизал в криозатвора, но бе наясно със страховитата му репутация. В долните етажи, вградени в прозрачния чист под, имаше стотици кръгли контейнери, всеки от който съдържаше тялото на един затворник, замразен вътре като насекомо в кехлибар.

Телата бяха свити в мъчителни, изкривени поклони, възрастни хора, превърнати в отвратителна пародия на ембрионално положение. Бяха с отворени очи, а бледите им лица бяха постоянно изкривени в митичен израз на ужасни мъчения.

Операторите в криозатвора вече знаеха, че е безсмислено да се правят опити човек да се бори с лекарството, което докарва хората до такова жалко състояние и борбата с него само усилва действието му и прави по-мъчителна процедурата. Все още имаше противници на тази процедура, които се бореха с всички сили против платената от държавата смърт със събуждане в полза на старомодния, по-първичен начин на приспиване. Това беше техният начин да бъдат в опозиция, дори и отвъд гроба.

Малката група хора, които очакваха Спартан, беше застанала в полукръг около края на една отворена камера, която зееше в пода на затвора като отворен гроб. Няколко монитора светеха наоколо, а двама оператори стояха до уредите си, с които се контролираше всеки етап на операцията.

За наблюдение на процедурата бяха поканени няколко полицейски началници, медицински екип, няколко техници и млад мъж на име Смитърс, изгряваща звезда на Бюрото по затворите — той беше вече заслужил отличието да бъде назначен за директор на криозатвора. Забележително постижение, като се има предвид възрастта му.

Пазачът бутна Спартан в ямата и отстъпи назад, за да даде възможност на техниците да продължат. Спартан си знаеше урока. Щом се намери в дупката, той разкопча широкия си бял костюм и се освободи от него, като остана гол в смразяващия въздух.

Докторът пристъпи с кошмарно голяма спринцовка в ръце, цилиндърът й беше пълен с луминесцираща тъмносиня течност. Спартан не трепна, когато иглата се пъхна под кожата му и се заби дълбоко в мускулната тъкан, не реагира и докато лекарят изпомпваше течността в него.

Техниците се струпаха наоколо, като механици, работещи по автомобил, лепяха датчици по бързо изстиващото му тяло и за да ускорят процеса, го пръскаха с ледена фреонова мъгла. Уредите за измерване на температурата реагираха незабавно, отчитайки внезапното намаляване на температурата в тялото на Спартан.

Директорът Смитърс пристъпи напред с малко парче хартия в ръка. Прочисти гърлото си внушително, сякаш се канеше да каже нещо изключително важно.

— Джон Спартан — каза той — вие извършихте велики дела за град Лос Анжелис. Ето защо с известно съжаление трябва да…

— Прескочи това! — изръмжа Спартан. Сега той трепереше неудържимо с ръце и крака, преди да се вкочани, мускулите му набъбваха под кожата, сякаш тялото му наистина се превръщаше в лед.

Смитърс спря, прокашля се още веднъж и направи нов опит:

— Джон Спартан! — каза той и гласът му звънтеше в ледената камера. — Вие бяхте осъден на седемдесет години минусова рехабилитация в калифорнийския криозатвор. Вашето престъпление е непреднамерено убийство на тридесет…

— Прескочи и това! — заповяда Спартан. Напомнянето на престъплението му беше последното нещо, от което се нуждаеше преди пътуването във вечността — дори това да бе ужасна грешка. Той щеше да защитава своята невинност, даже ако трябваше да я носи със себе си в ледения гроб.

Сега целият започна да се тресе от студа — силно, изтощаващо треперене, тласъци, предизвикани от химията, които разтърсваха цялото му тяло. Кръвта се дръпна от лицето, кожата му побеля силно като пергамент, единствените цветове на лицето му бяха горящото напрежение в тъмните очи и ледената синина на устните.

Спартан — това не беше за чудене — не се държеше като другите хора, които бяха споделили ужасната му съдба. Те стенеха и се извиваха в техните студени, подземни бесилки, отчаяно опитвайки се да се изтръгнат на свобода. Спартан също се бореше с процеса, но не с тялото си — беше твърде късно за това, излишна загуба на енергия. Той се съпротивляваше със съзнанието си.

Но той си отиваше и никой нямаше власт да промени съдбата му. Смитърс тръсна глава със съжаление, сякаш наистина съжаляваше за дълга, който беше принуден да изпълни.

— Съжалявам, Джон — каза той. — Заповедта си е заповед, знаеш го. Ако беше разбрал това преди време, сега нямаше да си тук.

Джон Спартан събра всичката си сила, която можа, заставяйки устните и езика си да заработят.

— Благодаря за съвета — можа да изхърка той. — Ще го запомня.

Смитърс му хвърли жестока усмивка.

— Да не простинеш, Разрушителю?

— Сме… сме… смешно. — Единствената дума изискваше нечовешки усилия.

Един от техниците натисна някакъв бутон на таблото и Джон Спартан потъна в криогенната камера.

— Ще се видим другия век! — каза Смитърс с усмивка. — Спи спокойно…

Капакът на люка се затвори над Джон Спартан и мониторите и уредите започнаха да бълват информация, файлът за замразяването на Спартан се отваряше с тези дати, датата на изпълнение на присъдата и датата на теоретичното освобождаване.

Засега нямаше процедура за предсрочно освобождаване, защото въпросът още не беше поставен. Никой от замразените обитатели не бе излежал дори малка част от присъдата си и властите още не бяха решили какво ще определя намаляването на присъдата за добро поведение. Разбира се трудно бе да се оцени поведението на група от бивши жестоки убийци, сега дълбоко замразени като риби.

Останалата част от процеса в контейнера на Спартан се управляваше от компютър. Вътре се изля свръх студен прозрачен гел, който прие формата му, за да обвие и запази вкочанената фигура.

Спартан все още беше в полусъзнание и разбра, че процесът навлиза в нова фаза. Една механична ръка постави малък бял чип в средата на гела. Взаимодействието между него и гела беше завършващия етап. Гелът замръзна моментално и стана твърд като диамантена скала, за разлика от трошливия лед.

Уредът за измерване на температурата продължи да показва намаляване, докато достигна половин градус по скалата на Келвин. В последната секунда преди камерата да замръзне изцяло, лицето на Джон Спартан се изкриви, но не в израз на страх или ужас, а в предизвикателна насмешка.