Ричард Осбърн
Разрушител (26)

25

Като използваше лазера като някакво високотехнологично мачете, Джон Спартан си просичаше път навън от криозатвора през падащи и горящи отломки. Навсякъде, където се докоснеше лазерния лъч, металът хвърляше искри и се чупеше — зданието се срутваше около него в буквалния смисъл.

Той премина през горящата приемна зала и излезе през предната врата, а студеният нощен въздух го удари в лицето като с юмрук. Спартан се спря и погледна към горящото здание. Ако някой от криозатворниците е останал жив, нямаше да е за дълго. Просто за да помогне на огъня да гори по-силно, той увеличи мощността на лазера до край, замахна и го хвърли далеч навътре в огнения ад. Секунда по-късно нощта беше разцепена от мощна експлозия и криозатворът започна да се срутва в съпровод на по-слаби експлозии, да се свива, да се превръща в страховити развалини като къщичка от карти.

Пред главния портал на затвора се беше събрала огромна тълпа: полицаи, „Боклуци“ и дори обикновени граждани, които се бяха осмелили да нарушат комендантския час, за да видят какво, за Бога, става в криозатвора.

„Боклуците“ изглеждаха във възторг от взрива на затвора, но шеф Ърли и неговите полицейски сили — с изключение на Гарсия и Хъксли — бяха ужасени.

Когато Спартан пристъпи към тълпата, Ърли тръгна към него. Шефът беше в шок, но можа да се оправи с езика си и да скалъпи някакъв въпрос със заекване.

— Можете ли да установите кой подлец е причинил смъртта на нашия любим мер-губернатор, д-р Реймънд Кокто?

Спартан погледна през рамо към горящия и гърмящ затвор.

— Не мисля, че „установявам“ е точната дума. — Посочи с пръст към преизподнята. — Той е там, заедно с онова, което е останало от криозатворниците и криозатвора. Кокто е мъртъв, както и неговите копелдашки създания.

— Щастливо избавление за всички — каза Едгар Френдли.

Ърли изглеждаше, сякаш ще падне и ще се разреве. Стисна зъби и тръсна глава:

— Какво ще правим сега? — простена той. — Как ще живеем?

— Много лесно — отвърна Спартан. — Ще мислите за себе си. Ще вземате решения. Някои ще са правилни, някои — не. С това ще живеете. Щото животът е именно това.

Той се усмихна на шеф Ърли.

— Ще се поизцапате малко… — След това потупа Френдли по рамото и хвана с шепа кирливата му риза. — А вие ще станете малко по-чисти. Ще се справите!

Помощник Боб бе най-опитния в Сан Анжелис по бързо привикване с промени. В края на краищата бе сменил страните два пъти през последните два часа. Погледна над тълпата и разбра, че шеф Ърли е бита карта, определено извън играта. Явно Едгар Френдли беше новата сила в града.

— Поздрави и привети, Едгар Френдли — каза той, пристъпвайки напред. — Аз съм помощник Боб. Бих могъл да заявя, че вашето нелегално революционно движение беше изпълнено с чувство и поезия. Аз очаквам да ви помогна при създаването на един по-хуманен, по-чист Сан Анжелис.

— Лос Анжелис — поправи го Едгар Френдли. — Това е Лос Анжелис, дърдорещо чудо такова!

Но помощник Боб не желаеше да бъде отхвърлен.

— Почти правилно! — усмихна се той.

 

 

Катрин беше невъзмутима като баща си.

— Добре ли си? — попита тя.

Спартан беше одърпан и охлузен, кожата на кокалчетата му беше одрана, дрехите му се бяха превърнали в парцали. Но беше жив. Той прегърна дъщеря си.

— Добре съм, много съм добре. Аз ти казах сериозно, че искам да чуя всичко за теб. Всичко, което съм изпуснал.

— Това е материал, който се е трупал четиридесет години.

Спартан се усмихна:

— Ще започнем от детската градина.

Катрин го целуна по бузата:

— Добре, ела на вечеря. — Тя погледна към горящия затвор. — И мисля, че ще е най-добре да сготвя нещо.

Ленина Хъксли изучаваше бащата и дъщерята от близо, като обръщаше особено внимание на техните развълнувани действия. Това, което виждаше, й харесваше.

— Това ли е то? Цялата работа с целуването? За което толкова се безпокоеше Кокто?

— Не съвсем — каза Спартан. Той я сграби и я придърпа за една истинска целувка, дълга, силна, с език.

Ленина се дръпна назад и с усилие си пое въздух, а очите й бяха отворени широко и блестяха.

— О! Какво нещо! — каза тя без дъх. — А останалата част от обмена на флуиди прилича ли на това?

— По-хубаво е! — отвърна Спартан сухо.

— По-хубаво? О! Какво нещо!

Тя се хвърли към него за нова целувка. Сега тя беше агресорът, обхващаше устните му със своите и го целуваше всеотдайно.

Този път Спартан се дръпна назад.

— Как ще живея на това място?

Ленина Хъксли се засмя:

— Как ли ще живее това място с теб? Джон Спартан, ти трябва да усвояваш нещата едно по едно.

— Едно по едно? — попита той. — Добре. Номер едно: как се действа с онези проклети три морски раковини. Нали се сещаш, в тоалетната…

— О, това ли? — Ленина се вдигна на пръсти и прошепна нещо в ухото му.

Лицето на Спартан просветна и той зяпна.

— Сериозно? — попита той. — Това е забавно. Много по-добре от тоалетна хартия!

— Виж — каза тя, хващайки ръката му. — Бъдещето действа.