Ричард Осбърн
Разрушител (23)

22

В цялата история на град Сан Анжелис никога не е имало по-странно съвещание в кабинета на Кокто от това, което ставаше в момента.

Кокто наистина беше щастлив да види Саймън Финикс и неговата явно странна на вид банда от убийци как влизат в кабинета му. Помощник Боб, който по начало имаше предразположение към едно по-скромно поведение, не беше толкова ентусиазиран.

— Не разчитах на това — каза Кокто, — но трябва да кажа, че вие се справяте чудесно, Саймън Финикс. Хората са ужасени от вас.

Финикс сви рамене.

— Че какво ново има в това? Хората винаги са се ужасявали от мен.

Кокто кимна.

— Разбира се, но добрите граждани на Сан Анжелис никога не бяха и сънували, че може да съществува такъв човек като вас. С вашето пристигане всички са истински уплашени…

— Мога да се хвана на бас.

— Френдли труден ли беше? — попита Кокто. — Или вие можахте да го изненадате напълно неподготвен?

Финикс си играеше с един 9,65-мм револвер, затъкнат на колана му.

— О, Френдли ли? Намерихме го напълно неподготвен.

Кокто плесна с ръце от радост, представяйки си сцената — Едгар Френдли атакуван внезапно от Саймън Финикс и неговата команда, без дори да разбере какво му се е случило.

— Чудесна работа, Саймън Финикс. Направо чудесна!

Финикс скромно сви рамене.

— Да! Е, вие знаете как стават тези работи, Рей.

— Сега — каза Кокто — без него, ние ще можем да разделим останалите „Боклуци“ на отделни групички и да им поставим по една ензимна инжекция, която ще им осигури същия коефициент на интелигентност, същите нужди, същото желание да си мислят само за хубави неща…

— Ние? — попита Финикс — Ние?

— И с паниката, която вие създадохте, когато ви отвързах напълно, останалото население ще вижда безопасно място във всяка стая, във всяка тоалетна.

— Да — каза Финикс. — Тъкмо се канех да попитам. За тоалетните. Какво правите с онези три морски мидички? Не мога да разбера, по дяволите, за какво ги използвате? Искам да кажа, вместо тоалетна хартия? Що за шибана история е това? Искам да кажа, не го разбирам, Рей. Аз си мислех, че в бъдещето нещата ще бъдат по-добри.

Обаче Кокто не му обърна внимание. Той беше завладян от представата за един дори по-добър Сан Анжелис:

— Повече няма да има алармени системи, контролиращи всички видове неправилно поведение. Няма да има повече опашки от хора, които искат да информират за нарушенията на техните съседи. Ще имам картбланш да създам едно идеално общество. Моето общество.

— Твоето общество? — попита Финикс. Това нямаше нищо общо с неговите планове.

— Сан Анжелис ще стане фар на невинността с ред като в мравуняк и с красотата на безупречен бисер.

— Ъхъ — каза Финикс. — Правилно. — Той извади револвера от колана си и го насочи към главата на Кокто, а пръстът му спокойно лежеше на спусъка. — Знаеш ли, Рей, мисля, че ти направи грешка.

— Грешка? Каква грешка?

— Не можеш да отнемеш правото на хората да са негодници — каза той, гледайки над цевта на револвера. — Не е по американски. — Финикс дръпна спусъка, но беше забравил, че в себе си има нещо, което не му позволява да убие Кокто, който продължаваше да се усмихва невъзмутимо.

— Хайде, хайде, Саймън Финикс. Ти си мислеше, че ще те извадя от криозатвора, без да взема предпазни мерки и да те програмирам така, че да не можеш да ми причиниш физическа вреда? Недей така, подценяваш ме. Саймън Финикс, ти не можеш да ме убиеш. Ти не можеш да ме застреляш, ако ще от това да ти зависи живота.

— Знаеш ли… Още като те срещнах, Рей — каза Финикс, сочейки с разтреперан пръст към Кокто, — ти ми напомни някого. — Той помисли един момент. — Не. Не може да се мери с теб.

Кокто се усмихна възпитано. Той изобщо не се интересуваше какво иска да каже Саймън Финикс.

— И така, ти разбираш, че не можеш да ме убиеш, Саймън Финикс. На това също можеш да се обзаложиш.

Финикс кимна.

— Така е. Какво мога да кажа? Прав си. Не мога да те убия. Но той може — Саймън Финикс хвърли револвера на най-близкия бандит. — Направи ми тази услуга — каза той, — размажи този приятел. Писна ми от него.

По лицето на Кокто пропълзя страх, когато осъзна грешката си. Естествено, той не беше програмирал всички криозатворници да бъдат алергични към убиването на мер-губернатори.

Негодникът — това беше масовият убиец, наречен Адам — пое револвера и стреля без колебание, забивайки осемте куршума в гърдите и главата на Кокто. Мер-губернаторът изхвръкна от креслото и падна в камината, която украсяваше кабинета му.

— Някой сложи още един пън в камината… — каза Саймън Финикс и погледна към мъртвия бивш вожд. След това се плесна по коленете. — Сетих се! Сетих се на кого ми приличаш — на проклетия господин Роджърс.

— Биваше си го, шефе — каза Адам.

— Не… наистина. На него ми прилича. Е, приличаше ми. — Той се обърна да излиза и тогава забеляза помощник Боб, свит в ъгъла. — О-о-о, кой е там?

Помощник Боб изглеждаше много уплашен, но беше ясно, че въобще не е трогнат от внезапната кончина на мер-губернатора Реймънд Кокто. Той се страхуваше за собствената кожа.

— Така… — каза Саймън Финикс. — Какво да правя с теб, помощник Боб?

Помощник Боб се усмихна плахо.

— Аз съм един превъзходен помощник, сър. Бих могъл да работя за вас.

— За мен? Имам си хора, които да работят за мен, — и той посочи към главорезите си. За какво, по дяволите, си ми ти?

— Ами — каза помощник Боб, — д-р Кокто ми въздейства ендокринологично така, че да не желая нищо друго, освен да съм помощник.

— Наистина ли? — Саймън Финикс огледа екипа си. Те бяха толкова тъпи и злобни, че на някой от тях някога непременно ще му дойде в главата да стане заплаха за Саймън Финикс и за неговата власт над Сан Анжелис. Той би могъл да се справи с това, ако се случи, но щеше да е скучно да си пази задника по този начин.

— Кажи ми, Боб — каза той, — как стана така, че да не искаш да ставаш нещо повече от номер две?

— Много просто — отвърна Боб. — Мисля, че жаргонът най-добре ще свърже хронологичната пропаст между нас, сър; иначе казано, той ми отряза топките.

— Буквално? — попита Финикс.

Боб кимна, Финикс се засмя и потупа помощник Боб по рамото.

— Боб — рече му той, — това е признак на слабост — да режеш топките на хората, които работят за теб. Ще ти доставя нов комплект.

— За което ви благодаря, сър.

— Фактически аз самия се каня да си сложа още един чифт. Не че ми трябват. Само като резервни, нали разбираш?

Помощник Боб кимна, преминавайки в подчинение от един господар към друг без всякакви проблеми. Сега той беше изцяло човек на Саймън Финикс и трябваше да признае, че нещата при новия режим щяха вероятно да вървят много по-интересно, отколкото при стария.

— Сър, ако позволите да ви прекъсна…

— Да ме прекъснеш? — попита гневно Финикс. — Помощниците не прекъсват, Боб!

— Съгласен съм сър — каза Боб, — но мисля, че вие може би бихте искали да знаете, че полицията е тук. — Той посочи през високите кристални прозорци. „Олдсмобилът“ със Спартан на кормилото и Ленина Хъксли се стрелна като куршум пред зданието.

Финикс кимна и след това се обърна към помощник Боб. Той май че имаше нужда от услугите на малкото човече веднага:

— Ще трябва да размразим повече момчета, Боб. Още много момчета. Можеш ли да свършиш тази работа?

Помощник Боб кимна.

— Несъмнено. Но компютърните кодове трябва да се излъчват от този кабинет. Така че трябва да останем тук още малко, преди да избягаме. — Той седна до бюрото на Кокто и започна да работи бързо на клавиатурата. Както работеше, той се наведе и прошепна на ухото на Финикс. — Мога да ви предложа — каза той шепнешком, — да изпратите няколко от вашите господа долу… — той се окашля дискретно. — Те могат да бъдат изразходвани, в края на краищата, като се има предвид доставката, която поръчвам за вас. Може би трябва да ги изпратите да кажат „добре дошъл“ на господин Спартан. Ако успеят, толкова по-добре. Ако не, поне ще задържат настъплението му.

Финикс се усмихна.

— Харесваш ми, Боб. Ти нямаш сърце… — Той се обърна към главорезите си. — Момчета, Джон Спартан иде насам. Слезте долу. Убийте го.

Колекцията от убийци кимна.

— Ще го убием веднъж, и още веднъж, и още…

— Точно така, момчетата ми — каза Финикс.

В момента, когато войските му тръгнаха, той се наведе над компютърния терминал, наблюдавайки как помощник Боб набира указанията за размразяване.

— Този път, Боб, искам наистина дяволски злобни убийци — рецидивисти. Искам момчета, които да разбират, че престъпленията се правят по много наведнъж. Не просто спорадични изблици на жестокост или нарушаване на закона тук-там. Искам да ми намериш няколко истински мъже, много тъпи престъпници, Боб. Чаткаш ли? Разбра ли?

— О, да, сър, абсолютно — каза Боб, печатайки зададените от новия му шеф спецификации.

— Искам момчета, които са убивали за удоволствие. Хора, които са кръстосвали страната безнаказано. Разбираш ли ме, Боб?

Помощник Боб даже не прекъсна работата си.

— Тъй вярно, сър.

Финикс се тръшна в мазно гладката кожа на креслото и сложи ръце на бюрото, наблюдавайки как Боб продължава да поръчва коктейла му от луди убийци.

— Започва да ми харесва да ръководя това място — каза той щастливо. — Винаги съм искал да работя в администрацията.

Сега… Единственото, което оставаше, беше да се избави от Джон Спартан. Но това щеше да бъде развлекателната част.