Ричард Осбърн
Разрушител (19)

18

Жителите на Страната на „Боклуците“ се бяха научили да произвеждат повечето от своите ограничени ресурси. Използвайки различни парчета метал, отмъкнати от горния свят или намерени в подземната мина в сметището, части от стари мотори и захранвани с електричество, също откраднато от електрическата система на Сан Анжелис, те бяха създали една работилница за двигатели дълбоко в пещерите.

Около импровизираната работилница бяха пръснати безброй ръждясали корпуси на повредени автомобили и по тях работеха мнозина „Боклуци“, сваляйки годни части, за да направят от тях самоделни коли, ръждясали и ръбести, но изглежда, че можеха да се движат. А Спартан видя, за свое удоволствие, че това бяха истински коли, в духа на доброто старо време, жадни за бензин и замърсяващи въздуха.

В Страната на „Боклуците“ нищо не се хвърляше. Няколко купета, разглобени до рамите, бяха превърнати в жилища, единични квартири, които могат да приютят един или може би двама души.

Единственият автомобил в пещерата, който не беше докоснат от ръцете на трудолюбивите механици, бе една мощна светлочервена древна кола от 70-те години на миналия век. През деветдесетте беше смятана за породиста. Сега беше класика.

Спартан се приближи до нея и докосна меката като масло червена боя.

— Да-а — каза той с носталгия, — бихте ли погледнали тази красавица?

Хъксли кимна:

— „Олдсмобил Кътлас 442“ модел 1970, с двигател 7460 кубически сантиметра, радиални гуми и анатомични седалки. 442 означава четири карбуратора, четири водещи колела, двуместен. А този модел е далеч от стандартното оборудване.

Спартан я погледна одобрително.

— Хъксли, аз съм силно впечатлен!

— Изучавах миналото.

Студеното дуло на големокалибрен пистолет се опря в тила на Спартан.

— Това е интересно. Аз също съм изучавал миналото! — каза един глас зад него. Това беше Едгар Френдли и неговата сбирщина от бойци. Спартан се огледа. Всички бяха въоръжени.

— Голяма грешка е, ченге — каза Френдли, — да идваш тук след онова шоу, дето го направи снощи.

Ленина Хъксли се постара да поеме нещата в свои ръце. В края на краищата, тя се беше клела да бъде служител на закона.

— Ние търсим един убиец — рецидивист — каза тя, опитвайки се да говори така уверено, както обикновено. — Можете ли да ни помогнете. Или само се фукате с тези примитивни пистолети?

Френдли дръпна пистолета си от Спартан само колкото да гръмне веднъж и да пробие дупка в една от изоставените коли. Шумът беше оглушителен, а горещината и пушекът от изстрела направиха влажния въздух задушлив и дразнещ. Алфредо Гарсия едва не залегна от уплаха.

Ленина се постара да не трепне и да продължи твърдите си полицейски действия.

— Е, добре, може и да не са чак толкова примитивни.

Едгар Френдли не се остави да бъде поласкан от изказването:

— Нито е смешно, нито е умно! — озъби се той. След това се завъртя и натика тежкия револвер право в лицето на Спартан, сякаш се канеше да вкара куршум в лявата му ноздра.

— Е? — попита той. — Май си дошъл да ме арестуваш. Мисля, че няма да стане.

— Вие трябва да се подчините на закона! — каза Хъксли.

Френдли поклати глава.

— Как позна? Няма да се случи. Можеш да кажеш на Кокто да ми целуне задника.

Алфредо Гарсия шумно пое въздух. Той никога не беше чувал ругатни и името на мер-губернатора да се съчетават в едно изречение.

Едгар Френдли беше доволен от шоковия ефект на думите си:

— Аха, така е. Неговите правила не важат тук долу. Да се шиба! Кажи му, че ще му трябва една армия от задници, за да се отърве от мен.

— Защо казвате тези неща? — поинтересува се Хъксли. — Защо искате да живеете по този начин?

— Щото ми не пука! — каза той. — Мадам, аз нямам какво да губя. И можеш да кажеш на скъпоценния си господар…

На Спартан вече му беше дотегнало да слуша заядливи разговори. Отблъсна пистолета от лицето си. Ясно беше, че водачът на „Боклуците“ няма намерение да го използва — ако възнамеряваше, нямаше да губи последните пет минути да им дава предизвикателни поръчения и псувни, които да предадат на д-р Кокто.

— Виж какво, момче! — каза Спартан. — Не искам да ти опикавам празника, но дори не знам кой си, по дяволите. Сам решавай къде да живееш. Стой си тук. Яж плъхове. Бъди здрав. И за протокола, Кокто е задник. — Спартан закрачи нататък, към главната улица на Страната на „Боклуците“.

Френдли изглеждаше озадачен. Той никога не беше очаквал човек, облечен в униформата на Сананджелиското полицейско управление да говори за възторжения вожд на града по един толкова неуважителен начин.

— Чакай. Чакай. Чакай! Ей!

Спартан спря:

— Какво?

Френдли се взря в него.

— Само ми кажи какво искате, а? За какво сте дошли, ако не е за мен? Снощи пред „Тако Бел“ беше готов да убиеш всички ни.

— Това беше снощи. Можете да обърнете наопаки всяка „Тако Бел“ в целия проклет град — не ме интересува. — Спартан се обърна и направи една или две стъпки към Френдли. — Имам няколко въпроса. Това, за което съм дошъл тук, е да получа няколко отговора.

Неочаквано всички „Боклуци“ вдигнаха оръжията си и ги насочиха към тримата полицаи.

— Ако времето не е подходящо за въпроси и отговори — обади се Алфредо Гарсия, — ние винаги можем да дойдем пак.

— Тук времето никога не е подходящо за въпроси и отговори — отвърна Френдли.

Спартан забеляза нещо, което досега не беше видял. На стените имаше напръскани лозунги със спрей. Едната стена крещеше: „A3 МРАЗЯ САН АНДЖЕЛИС“ Другата прокламираше: „ДА МИ ДУХАШ КОК-ТО“^[1]

Спартан се усмихна уморено:

— Да! — каза той, сякаш внезапно всичко придоби смисъл. — Доколкото разбирам, вие всъщност не сте част от програмата Кокто.

Лицето на Френдли потъмня и в очите му се появи студен гняв:

— Не те зная от коя планета си, господине. Но ако питаш мен, алчността не е програма. Лъжата не е програма. Нито пък злоупотребата с власт.

— Каква е тогава неговата програма? — попита Спартан.

Френдли се изсмя кухо.

— Много е проста. Всеки, който не е съгласен с него, да напусне. Или изпълняваш програмата Кокто, или отиваш по дяволите.

— А вие затова ли сте тук, долу?

Френдли кимна решително:

— Добре си го схванал. Виж… според програмата Кокто, аз съм враг. Добрият доктор смята, че аз съм опасен.

С ъгъла на окото си Френдли видя как Хъксли се е втренчила в него, по-скоро в пистолета, който държеше. Ръководителят на „Боклуците“ се обърна към нея:

— Опасен — вярно! Но не с това. — Той размаха пистолета под носа й. — Не, опасен съм по една друга, смъртоносна причина.

— Каква е тя? — попита Ленина Хъксли.

— Обичам да мисля. Обичам да чета. Аз съм за свобода на словото и за свобода на избора.

— Много благородно от твоя страна — обади се Спартан.

— Майната му е благородно — отвърна на удара Френдли. — Да върви по дяволите. Аз съм от онези момчета, които искат да ходят на цицен бар до три сутринта и да си поръчват двоен „Джак Даниелс“ с лед и със студена „Хайнекен“ за запиване.

Спартан кимна.

— Кой казва, че това не е благородно?

Френдли се беше разпалил и не му обърна внимание, погълнат от собственото си виждане какъв би трябвало да бъде света.

— Искам да си седя в мръсната кръчма и да се чудя, дали да си поръчам пържола с кокал или купчина запечени ребра и отделно пържени картофи със сос. Аз искам много холестерол! — Гласът му прокънтя в железата на колите и каменните стени.

Ленина Хъксли и Алфредо Гарсия слушаха, а по лицата им се четеше изумление.

Но Френдли далеч не бе свършил. Сдържаното досега разочарование се лееше от него горещо, като разтопена лава.

— Искам да ям бекон, масло и сирене. Искам да пуша кубински пури, големи колкото Цинцинати. Искам да плюя, да пърдя и да чукам цяла нощ. Аз съм виждал бъдещето, приятел, и знам какво е това.

— Кажи де — каза Спартан.

— Не е красиво — отсече Френдли. — То е като четиридесет и седем годишна девственица, която се мотае в бежовата си пижама, пие коктейл от банани и зеле и си пее „Искам да съм виенчанка“. Те това е.

— Грозно — съгласи се Спартан.

— Дяволски си прав. Вие си живеете горе, вие живеете така, както иска Кокто. Каквото той иска, когато той иска, както го иска… Единственият ви избор е да слезете тук, ако ще и да умирате от глад… — Гласът на Френдли сега беше по-спокоен, като далечен гръмотевичен тътен след буря. — Да прегърнем новия свят, а, ченге? — Каза той спокойно. След това пъхна пистолета в джоба си. Следвайки примера на вожда, останалата част от бандата направи същото.

— Може би е дошло времето да изведеш тези хора оттук? — предположи Спартан.

Френдли поклати глава.

— Аз не съм вожд — каза той. — Правя само това, което трябва да се прави. Някой път хората ме следват. — Той сви рамене. — Не съм единственият, който мисли така.

Спартан не можеше да го остави да си отиде току-така.

— Революции са пониквали и от по-малки, по-слаби семена. Огледай се около себе си! — каза той. — Имаш да правиш нещо, което си заслужава, има хора, които искат да го направят заедно с теб, а ти искаш да рискуваш само собствения си задник. Това те прави водач. Ти имаш въображение.

Френдли се засмя и поклати глава.

— О да, имам въображение. С въображението съм добре. Имах въображение да запуша този малък анален свят, да накарам Кокто да потъне до шия в помията и да го оставя да си мисли неговите щастливи — прещастливи мисли завинаги.

— Да — каза един от „Боклуците“. — Остави го!

Алфредо Гарсия гледаше така, като че ли щеше да припадне. Той се питаше, не за първи път, дали ще излезе жив от тази дяволска дупка.

— Е — продължи Спартан, — както вече ви казах, имате благородни идеи. Проблемът е, че има лоша новина.

— Каква е? — попита Френдли.

— Кокто иска да те убие.

 

 

Страната на „Боклуците“ беше достатъчно голяма за криене, но в нея не можете да се скриете, ако не искате, особено ако изглеждате като Саймън Финикс и неговата компания от наскоро размразени убийци. Те се пофукаха малко из мръсните странични улички на Страната на „Боклуците“ и нахълтаха в първия срещнат бар.

Бандата на Финикс от весели убийци се състоеше от шест души, някои с типични имена на престъпници: Бепо, Кодо, Данциг и Елвин, а двама бяха с обикновени — Адам и Франсис.

Те се настаниха на маса в най-далечния, най-тъмния ъгъл на заведението и поръчаха кана от смъртоносното домашно варено уиски „Бяла мълния“. От нея се ослепява, ако пиеш повече. Но едно-две питиета стигат, за да се размекне човек.

Финикс призова своя съвет на убийците към ред:

— Господа, нека да се огледаме! Сега сме 2032 година. Две, нула, три, две, тоест ние сме в двадесет и първия век.

— А стига, бе! — каза Бепо. — И как е?

Финикс изкудкудяка.

— Тук е по-добрата част, Бепо. Горният свят е нещо като женско царство, само че наопаки и цялата работа, която трябва да свършим, за да го завладеем, е да очистим онзи, дето се казва Реймънд и държи всичко.

— Фасулска работа — определи Бепо.

— Прав си — съгласи се Финикс, — и като награда ще можете да убиете човека, който сложи във фризера повечето от вас, момчета, както и мен — Джон Спартан.

— Тоя задник! — каза Франсис.

— Същият — потвърди Финикс. — Това е планът. Адам, ти можеш да го стриеш на прах. Ти, Кодо, можеш да го накълцаш. А останалите можете да го изнасилите, да го ограбите, да го разпердушините и да си направите с него всички удоволствия, за които можете да си спомните.

— Ура! — извикаха Елвин и Данциг едновременно.

— Това място за нас може би ще стане нещо като парк за развлечения — каза Финикс. — Но… с наши развлечения. Така че дайте да пийнем и да се заемем с плана.

Адам обаче искаше да се уточни нещо:

— Сигурен ли си, че ще убиваме Джон Спартан?

— Отново и отново и отново, ако това ще ви доставя удоволствие.

— Ще ни достави.

— Добре. — Той вдигна своята чаша с долнопробно уиски. — Salud!^[2]