Ричард Осбърн
Разрушител (17)

16

Джон Спартан очакваше Ленина Хъксли да се държи малко отчуждено, когато се срещнаха на другата сутрин. В края на краищата той беше извършил непростимия грях да й предложи неосигурен акт на трансфер на флуиди — с докосване, целувки и всички онези напълно незаконни неща.

Наистина, Ленина Хъксли беше съвсем делова, когато се срещнаха рано сутринта на другия ден до полицейската кола.

— Добро утро — каза Спартан любезно. На рамото си носеше голяма кожена торба.

— Добро утро — каза Ленина Хъксли с леко кимване, студена и недостъпна.

Спартан заобиколи колата откъм шофьорското място и седна зад кормилото.

— Какво правите?

— Каня се да се науча да карам това нещо — каза той със свиване на рамене.

Ленина Хъксли не възрази. Имаше други неща, на които искаше да научи своя нов и нестандартен партньор.

Тя пое дълбоко въздух.

— Разбирам, че ще трябва да работим заедно и мисля, че най-добре ще бъде, ако се съгласим и двамата да забравим събитията от снощи — каза тя официално.

— Добре — отвърна Спартан.

Обаче Ленина имаше още неща, от които искаше да й олекне.

— Разбирам, че нашите отношения са чужди за вас и въпреки моето задълбочено изучаване на вашето време аз също не съм в състояние да преодолея различията между нашите две различни култури.

— Това е ясно — каза Спартан и извади от торбата един отлично изплетен пуловер от светлочервена вълнена прежда. — Това е за вас. Трябваше да отгатвам размерите, но май ще е добре. Това е предложение за мир, приемате ли го?

Ленина Хъксли очакваше сума отговори от Спартан, но този я изненада напълно.

— Какъв красив пуловер! — възкликна тя, държейки го пред себе си. — Чудесен е!

Спартан натисна няколко бутона на пулта за управление и колата тръгна с леко бръмчене. Спартан поклати глава.

— Не знам какво са ми сложили в замразяващата гадост — каза той, — но първото нещо, което ми се прииска след размразяването, бе да плета. По-рано никога не съм плел.

— Вие плетете много добре — каза Ленина, отваряйки му пътечка към миналото.

— Знам — отвърна той, — но е толкова странно. Как съм могъл да науча какво е това наплитане, совалка, кука, макара, дантелена плетка. Мога веднага да изтъка килимче със затворени очи.

Хъксли се засмя. Това беше една тайна, която тя можеше да разкрие.

— Това е било вашето рехабилитационно обучение.

Спартан я погледна бегло.

— Моето какво?

— Вашето рехабилитационно обучение. За всеки затворник един компютър разработва програма, която формира вътрешно някакви умения на криозатворника. Той взема снимка на вашето генетично предразположение и ви създава умение или занаят на базата на вашите природни склонности. Това е истинско изобретение.

— Наистина — съгласи се Спартан с безразличие.

— Да — каза Ленина с кимане, — след като определи вашите природни склонности, той ви имплантира знанието и желанието да вършите онова, което умеете. Компютърът е създал от вас една превъзходна плетачка, Джон Спартан.

— Плетачка ли? — втрещи се Спартан. — Плетачка! Направо е великолепно. — Той се обърна към Ленина — Как стана, че излязох от затвора и се оказа, че сега съм някаква шибана Бетси Рос?

— Плетенето е ценно умение — надуто, като селска учителка отклони въпроса Ленина Хъксли. — Освен това изследванията показват, че плетенето намалява пулса, равнището на стрес и кръвното налягане.

— Не е там работата — каза Спартан. — Финикс излезе от затвора и може да се оправя с компютри, да кара всякакви коли, да намира всичко в проклетия град, а освен това е три пъти по-силен от онова време. Сега бихте ли си направили труда да ми отговорите що за рехабилитационна програма е използвана при него?

— Не знам! Не мога да го обясня.

— Добре. Бихте ли могли да ми намерите копие от тази програма? Да видим кой е напомпал така момчето.

Ленина се позамисли, после се наведе над компютъра и започна да набира кодове. Първите три отговора можеха да се предвидят.

— Нямате достъп! — прозвуча компютърния глас.

— Майната ти! — каза Ленина.

— Майната ти? — попита Спартан. — Използвате малко груб език.

Но Ленина не обърна внимание на неговия сарказъм, а ръцете й продължиха да летят по клавишите. Спартан се усмихна, като я гледаше как се опитва да наруши правилата — беше щастлив да констатира, че дори и в бъдещето не могат да избягнат разтягането на правилата до границата на незаконното.

Компютърът отказа на Ленина достъп до информацията още три пъти и всеки отказ я ядосваше все повече — „майната ти“ стана „по дяволите“ — и тя все по-решително се опитваше да разчупи кода.

Чрез серия увъртания и уловки и дори откровени лъжи, чак до там, че се представи за самия шеф Джордж Ърли, Ленина можа да заобиколи системите за сигурност.

Компютърът изпищя на висока нота, което накара Ленина и Спартан да подскочат.

— Какво, по дяволите, означава това?

Ленина се усмихваше, но Спартан можа да забележи в очите й страх. — Влязла съм в ултрасекретна зона. През следващите няколко секунди компютърът ще провери всеки възможен код за достъп. Ако съм направила всичко както трябва, ще бъдем допуснати до закритите файлове.

Внезапно пронизителното пищене спря. Сигналът за тревога беше сменен от спокоен женски глас.

— Въведете названието на обекта.

Ленина бързо го напечата. Компютърът се поколеба за момент, сякаш не можеше да има доверие на всекиго, който е получил достъп до рехабилитационния файл на Саймън Финикс. Обаче кодът сработи и секунда по-късно мозъкът избълва информацията.

— Финикс, Саймън! — доложи компютърът. — Рехабилитационни умения: улични боеве, компютърно образование, насилие, умение да извършва преднамерени убийства.

Ленина Хъксли беше шокирана и можеше само да гледа в екрана като замаяна.

— Но… тук трябва да има някаква грешка. Това не може да бъде рехабилитационна програма.

— Шегуваш се — каза Спартан.

— Тези умения са забранени още преди десетилетия. — Тя гледаше Спартан с широко отворени очи. — Мер-губернаторът никога не би позволил такова нещо.

— О, не — отвърна Спартан, — той ще бъде шокиран, сигурен съм, ако знае на какви науки учат лошите момчета в неговия скъпоценен криозатвор.

— Как няма да бъде — възрази Ленина. — Такава програма ще създаде… чудовище!

— Ще създаде? — Учуди се Спартан. — Те са започнали от чудовището. Това, което са успели да направят с тази програма, е едно усъвършенствано чудовище, един шедьовър на чудовищата.

— Но защо? — попита Хъксли. — Каква може да бъде целта на създаването на нещо… нещо… толкова ужасно?

Спартан поклати глава.

— Не знам — каза той, — но мога да се досетя. Кой разработва тези програми?

— Цялото програмиране е осъществено от Кокто Индъстрийз, разбира се — отговори Ленина, — но защо мер-губернаторът Кокто иска да пусне такъв брутален дивак сред нас? Чудовището ще се противопостави на всичко, което той се е опитал да направи. Срещу всичко, на което той държи. То ще унищожи неговата мечта.

— Това е добър въпрос — каза Спартан. — Хайде да му го зададем! — Той завъртя колата в един завой на сто и осемдесет градуса, от който гумите запушиха, един пътен трик, който не беше виждан в града от лошото старо време на жестоките деветдесет.

Пресече трите платна, пълни с коли, прекоси светлозелената тревна ивица и се включи в крайното платно за движение в посоката, от която дойдоха. Дузина коли в това платно спряха с вой на спирачките, а шофьорите им започнаха да търсят клаксоните на колите си. Досега никога не бяха ги използвали и не бяха сигурни как могат да ги задействат.

— Джон Спартан! — изпищя Ленина, държейки се за всичко, за каквото можеше. — Какво правите?

— Завивам в обратно направление.

— Този начин не е разрешен! — каза тя мрачно. Обаче Спартан можеше да твърди, че тя остана почти без дъх от възбуда и тайно се възхищаваше на смелия маньовър, невиждан по обикновено спокойните сананджелиски магистрали.

От следващия етап на наглия план на Спартан тя беше възхитена по-малко.

— Вие мислите да поставите въпроса направо на мер-губернатора д-р Реймънд Кокто? — попита тя недоверчиво.

Спартан кимна.

— Точно така.

— Не, Джон Спартан. Вие не можете да обвините спасителят на града в подобно нещо! Не можете да го обвините, че е свързан с такъв масов убиец като Саймън Финикс. Това би било… би било невъзпитано!

— Невъзпитано? Не се тревожи за възпитанието. Ще бъда изтънчен. Аз съм много изтънчен.

Ленина не изглеждаше никак убедена. Нищо, което можеше да забележи в Джон Спартан, не говореше за изтънченост — може би освен червения пуловер, а и той беше първият, който признаваше, че плетенето е неговото естествено изкушение.

Помощник Боб не беше очарован да види Джон Спартан, когато двамата полицаи влязоха, спорейки, в приемната на д-р Кокто.

— Къде е Кокто? — попита грубо Спартан. Ленина Хъксли никога по-рано не беше идвала в светая светих — канцелариите на мер-губернатора — и стреснато се дръпна назад, засрамена от липсата на уважение към това свещено място от страна на Джон Спартан.

Помощник Боб беше поласкан още по-малко. Като при добре обучените кучета — пазачи първият инстинкт на помощник Боб бе да прегради всякакъв достъп до господаря си и двамата полицаи можаха да забележат, че помощникът на Кокто се готви да застане на пътя им.

— Никога не съм съжалявал толкова, Джон Спартан — каза помощник Боб мазно. — Д-р Реймънд Кокто не е на разположение за вашето необявено посещение. Не мисля, че мога да имам достъп до него в този момент. — Той се обърна отново към монитора на компютъра. — Бъдете здрави.

Джон Спартан реши да кара направо. Сграби помощник Боб за гърлото и го блъсна в един от осемте екрана, които заобикаляха бюрото му.

— Помисли още веднъж.

Помощник Боб никога досега не беше душен и намираше усещането за крайно неприятно. Повече го уплаши обаче погледа на Спартан. Помощникът на Кокто разбра, че стискането може само да се усили, ако продължава да се съпротивлява. Ето защо и той реши да кара направо. Степента на болката, която изпитваше, беше достатъчна, за да го накара да се откаже от съпротива.

— Ще положа всички възможни усилия, за да ви осигуря една среща с господин мер-губернатора, сър!

— Предполагах, че ще ме разбереш! — каза Спартан, като блъсна човека обратно в креслото му. Помощник Боб се надвеси над компютъра и започна трескаво да печата на него.

— О, чудо на чудесата — каза помощникът без дъх, — намерих мер-губернатора по фиброоптиката в главната зала за конференции.

— Страхотно ни провървя, нали? — попита Спартан.

— Детектив Спартан — зашепна Ленина Хъксли, — моля ви! Не забравяйте къде се намирате!

Спартан нямаше време за отговор. Вечното спокойствие на Кокто се появи на осемте екрана едновременно.

— Най-учтиви извинения за невъзможността да се срещнем физически, господин детектив — каза той снизходително, — но на мен лежи цялото управление на града.

Ленина пристъпи към екрана.

— Най-учтиви поздрави, господин мер-губернатор, ние молим за извинение, че прекъсваме вашия делови ден, но Джон Спартан и аз трябва…

Спартан нямаше време за учтивости.

— Слушайте — отсече той, — вие сте програмирали рехабилитацията на Финикс така, че да стане по-голям и по-добър терорист. Освен това не мисля, че бягството му е случайно.

Ленина завъртя очи.

— Това е много невъзпитано, Джон Спартан. Много невъзпитано.

Лицето на Кокто беше като маска на спокойствието и той гледаше двамата полицаи със своята тайнствена хипнотична искреност.

— Така… — каза той много бавно. — Първо да погледнем файла, нали? Помощник Боб, рехабилитационната кодировка на Саймън Финикс. Незабавно.

— Да, господин мер-губернатор.

Информацията започна да се върти на екрана и в същото време един студен женски глас я четеше.

— Финикс, Саймън! — редеше гласът. — Рехабилитационни умения: декоративно градинарство, подреждане на цветя в магазини, домашно градинарство, художествени опаковки за подаръци…

Кокто продължаваше да се усмихва.

— За какво говорите, господин детектив? Единственият ми интерес към Саймън Финикс е да му помогна да стане опитен цветар.

— Цветар? — попита Спартан. — Че той не може да различи роза от картоф.

— Ще ви напомня за вас, Джон Спартан, вие също не знаехте да плетете преди криорехабилитацията.

Спартан вървеше към провал и реши да увеличи малко темпото. Извади откраднатата от музея „Берета“ от джоба си и стреля в три от осемте екрана. Помощник Боб скочи и залегна. Ленина Хъксли го гледаше с невярващ поглед. Обаче на Реймънд Кокто не му трепна дори едно мускулче.

— Хайде да опитаме отново, Кокто. Още една серия въпроси, ако нямате нищо против.

— Аз съм на вашите услуги, господин детектив.

— Там, пред музея, защо Финикс не ви пръсна главата?

Кокто сви рамене.

— Може би защото не представлявам заплаха за него? Честно казано, не знам. Това има ли значение?

— Има — отвърна Спартан. — Не е необходимо да бъдете заплаха за Финикс, за да бъдете убит, док. Видях снимките на службата за сигурност, Финикс е имал сума време, за да обмисли къде точно да продупчи главата ви.

— Джон Спартан — възрази Кокто, — тази демонстрация на варварско поведение не е била приемлива дори по ваше време.

Спартан стреля още три пъти и още три екрана се пръснаха. Нервите на помощник Боб дадоха на късо и той припадна.

— Когато човек като Финикс държи пистолет срещу главата ви, десет секунди са време с девет секунди и половина по-дълго от вашия живот.

— Не всеки е нетърпелив като вас, за да прибегне към насилието като средство за преодоляване на всички трудности в живота — каза Кокто с някакъв скрит смисъл. — Дори сега започвам да се чудя дали хаосът в музея беше резултат от присъствието на господин Финикс или на вашето. Имам причини да предположа…

Внезапно той млъкна. Топлата муцуна на „Беретата“ се бе опряла в тила му. Спартан загуби търпение да разговаря с видеоизображението на мер-губернатора. Беше минал по коридора, който водеше право в залата за конференции.

— Нямаш причини да предполагаш, лайняна главо — каза Спартан, — че можеш да ръководиш този човек. Повярвай ми… не можеш.

Кокто не се смути.

— Има ли нещо специално, което се каниш да правиш с това архаично устройство?

Спартан отпусна пистолета. Щеше му се да изтрие наглия израз от спокойното лице на Кокто, но мер-губернаторът беше ключът към цялата загадка.

Кокто се усмихна.

— Мисля, че няма такова нещо. Господин детектив, повярвайте ми, че единственото нещо, което не е под мой контрол, сте вие. Но това може да се уреди. Вие, мой кроманьонски приятелю, сте мъртъв. Вашето семейство е мъртво. Вашето минало е мъртво. Мъртвите не могат да оказват влияние на живите.

— Не бих залагал на това — каза Спартан.

Мер-губернаторът въздъхна, сякаш представлението на Спартан му се стори ужасно скучно.

— Оставих ви да се порадвате на моментната си доисторическа храброст, защото след като излезете от тук за вас всичко е свършено. Както и всичко друго в живота ви. — Кокто се обърна и направи жест към Хъксли, подобен на жеста на ръководител на тържествен обяд към келнер: — Офицер, върнете този човек незабавно в криостатус! Бъдете здрави.

Спартан го изгледа продължително.

— Бъди шибан.

Ленина Хъксли подскочи ужасена, а моралната кутия в залата за конференции избръмча гневно:

— Джон Спартан… — началото беше обичайно.

Спартан вдигна пистолета и пръсна кутията на стената. Но очите му не мръдваха от Кокто.