Ричард Осбърн
Разрушител (16)

15

За мер-губернатора д-р Реймънд Кокто това беше една много лоша нощ — най-лошата, която можа да си спомни от много време. Първо, Саймън Финикс беше буквално пометен с взрив от сцената и се оказа дори по-труден, отколкото можеше да се предположи от ужасната му репутация. Мер-губернаторът се надяваше, че Финикс ще бъде програмиран по-добре, докато спеше.

След това, само за да се влошат нещата, онзи тъпанар, шеф Ърли, бе отишъл и размразил единствения човек в историята, който беше в състояние да се справи със Саймън Финикс — Джон Спартан. Засега изглежда Спартан ще може да бъде управляван — въпреки своя характер и темперамент, той все пак е полицейски офицер и разбираше какво е власт и Кокто се надяваше, че ще може да го държи под контрол — поне засега.

По-нататък, д-р Кокто знаеше, че Спартан не притежава всички умения, необходими за действие с пълна ефективност в този нов свят. Това повече от всичко друго ще пречи на този непредвидим полицейски служител.

Обаче най-лошото, което се случи, най-унизителното събитие от всички, беше неочакваната поява на Едгар Френдли и неговата парцалива банда от последователи точно пред очите на Кокто. А Спартан беше отказал да прави каквото и да било във връзка с това. Фактически той беше демонстрирал определена симпатия към „Боклуците“. Това не обещаваше нищо добро в бъдеще и мер-губернаторът трябваше да предприеме някои ходове, за да бъде сигурен, че тази симпатия на Спартан няма да се задълбочи.

Ето защо нямаше нищо чудно, че Кокто не беше в най-доброто си настроение, когато най-после се върна в кабинета си в правителствения център. Помощник Боб топуркаше деловито по петите на началника си, беше съвсем наясно с мрачното му настроение и се чудеше как да го подобри.

Кокто пристъпи в тъмния си кабинет.

— Светлина — заповяда той.

Но компютърът не задейства и стаята остана обвита в гробна тъмнина.

— Казах светлина!

От тъмнината долетя кудкудякащ смях:

— Не-е — каза Саймън Финикс. — Аз го смених. Само за кеф. Сега можеш да кажеш да светне.

Светлините щракнаха и д-р Кокто и помощник Боб бяха шокирани и обидени, като видяха великият луд да седи зад бюрото на мер-губернатора, а мръсните му ботуши бяха качени направо върху девствената белота на работната повърхност.

Финикс се изкикоти отново.

— Светни!

Светлините угаснаха и в тъмнината можеше да се чуе как Кокто простена от възбуда.

— Така не е ли по-хубаво? — попита Финикс, дразнейки двамата мъже. — Хайде, докторе, опитай ти.

— Светни — каза Кокто кисело.

Лампите светнаха.

— Много добре, Финикс. Стига сме си играли.

— Реймънд, аверче — каза Финикс, гласът му преливаше от престорена сърдечност, — ами нали затова съм тук. Ние имаме да говорим за сума неща, нали така?

— Как влезе тук? — попита Кокто.

Финикс сви рамене и се изсмя отново.

— Исках да знам. Пароли, маршрути към тайните подземни царства. Всичко това е в компютъра. — Финикс поклати глава учудено. — Исках да изляза, набрах някакъв код и машината тръгна, даде ми пълен достъп до мрежовия интерфейс за промишлената информация. — Той метна широка усмивка към двамата мъже. — Пък аз дори не знам какво означава това. — Не е лошо за човек, който не знае да използва и един шибан тостер.

Не е необходимо да казваме, че частният кабинет на мер-губернатора Реймънд Кокто не беше обзаведен с морална кутия.

— Сега вече знаеш — каза Кокто.

— Така е. Исках да те питам за това. Харесва ми. Много ми харесва. Прави живота много по-лесен.

Кокто се опита да запази спокойното си поведение, но Финикс го смущаваше много.

— Твоите умения са ти дадени с определена цел, а не за лично удоволствие. Опитай се да си спомниш това.

— Никога не го забравям, Рей, детето ми.

— Твоята задача е да убиеш онзи нехармоничен и разрушителен млад човек, Едгар Френдли.

— Ясно — каза Саймън Финикс.

— И след като си свършил тази работа, трябва да спреш революцията, преди тя да се е разразила. Ти беше изваден от криосъстоянието с тази задача.

Финикс сви рамене.

— Така ли? Може би имам някакъв провал в паметта, но не мога да си спомня да съм попълвал молба за това специално удоволствие. Как съм се натопил?

Кокто беше самата увереност.

— Това е работа, която просто не може да бъде свършена от никой друг в Сан Анжелис. Никой не е подготвен психически да я свърши. Варварски умения като твоите не са необходими в това общество.

Финикс свали крака от бюрото и се наведе към двамата мъже.

— А-а — каза той, — ще трябва да ти кажа, че тук бъркаш, авер. Ясно е, че умения като моите са много ценни сега. Мисля, че оценяваш неправилно обстановката. — Гласът му беше като на регионален мениджър на голяма корпорация, който чете нотации на редови продавач.

— Нека да го обсъдим, Реймънд. Нека изследваме нашите възможности. Да оценим какво наистина става.

Кокто поклати глава.

— Всичко, което трябва да направиш, е да убиеш Френдли и да не позволиш на бандата му от еретици да разпалва повече безредици.

Мер-губернаторът още не беше изстинал от внезапната поява на „Боклуците“ пред „Тако Бел“.

— Твоята глупост спомогна това да се влоши още повече тази вечер. На по-малко от петдесет метра от мястото, където се намирах, аз, Едгар Френдли и неговата банда атакуваха един фургон с храна. Предполагах, че ти ще можеш да предотвратиш това. Но ти не можа.

— Глупост? — каза Финикс. — Бих казал, че намирам тази дума малко обидна, Реймънд, а ти как мислиш?

— Не — отсече Кокто, — аз не мисля така.

— Не мислиш? — попита Саймън Финикс. — Бил ли си някога там долу, в Страната на „Боклуците“, Рей? Бил ли е някой от вас там долу? Знаете ли какво всъщност става там, долу? Не?

Реймънд Кокто и помощник Боб премълчаха, Финикс беше доволен. Тяхното мълчание му каза всичко, което искаше да знае. Те не знаеха какво става в подземния град, населен с „Боклуци“. Това създаваше на Саймън Финикс широки възможности да лъже спокойно и да плаши добрия доктор и вярното му куче колкото си иска.

— Е, какво да ви кажа, момчета… долу не е добре. Наистина не е добре. Може да стане голям проблем. По-голям от това, с което може да се справи един човек — дори човек с моите умения.

— Какво предлагаш? — попита Кокто и стисна устни.

Финикс го погледна, сякаш наистина не искаше да предложи точно това, обаче…

— Ще ми трябват още пет или шест момчета. Пет или шест разорани момчета. Надявам се да имате списък. Щото, гледай сега, не искам да размразяваме някакви страхотни убийци или бесни кучета.

Кокто се усмихна и скръсти ръце. Започваше да разбира какво става.

— Значи ти искаш да бъдеш единственото бясно куче?

Но Финикс не се интересуваше дали Кокто е разгадал плановете му.

— Точно така, док.

— Добре. Стига това да е нужно за овладяване на положението — каза той, преглъщайки думите. След това се обърна към помощник Боб. — Погрижи се за това.

Помощник Боб кимна и забърза да изпълни нареждането на господаря си. Кокто се обърна отново към Финикс.

— Казвам ти, трябва да свършиш с… Започваш да ставаш повече вреден, отколкото полезен.

— А-а, недей да говориш така — каза ухилен Финикс. — Оскърбяваш ме.

— Пази Боже! Никога не бих си го позволил.

— Добре — каза Финикс. После се замисли за момент. — Впрочем, колко струвам аз? Какво ще спечеля от цялата тази история?

Кокто изглеждаше мрачен. Той очакваше да се стигне до това.

— Какво искаш?

— Тъй… — каза Финикс срамежливо. — Аз обичам да въртя работите. Освен убийствата и осакатяването, мисля, че имам някои наистина първокласни организаторски способности.

Кокто се опита да поласкае този страховит, заплашителен посетител от миналото.

— Може би ще оглавиш някои от градските управления. Ще станеш надзорник.

— Искаш да кажеш например по отпадъците, пожарната, осветлението и енергетиката? — Финикс поклати глава. — Не… имам предвид по-скоро управлението на недвижимите имоти.

— За какво говориш? Недвижима собственост?

Финикс се изтегна удобно в огромното кресло зад бюрото.

— Говоря за Малибу, Санта Моника… Може би всички крайбрежни градове.

Кокто нямаше друга възможност, освен да се съгласи с претенциите на Финикс — поне засега.

— Ще обсъдим този въпрос, Финикс.

— Можем да си разменим меморандуми — каза Финикс.

Това преля чашата.

— Преди да преминем към въпроса за възнаграждението, бих искал да ти напомня, че първо имаш да вършиш нещо. След като премахнеш всички заплахи за Сан Анжелис — подчертавам, всички, Финикс, ние ще обсъдим едно подобаващо възнаграждение. Само че първо си свърши работата. А сега ние трябва да тръгваме.

Обаче Саймън Финикс не беше напълно готов за закриване на дискусията.

— Какво, по дяволите, прави тук Спартан, Реймънд? — Финикс изглеждаше наистина разтревожен. — Кой го покани на нашата вечеринка? Това никак не ми харесва.

Кокто се беше надявал да не се стигне до този въпрос. Спартан не влизаше в неговите планове, но не искаше Финикс да го знае — не искаше да се разбере, че вече е изтървал управлението чак до там.

— Ти ще си свършиш работата и ще я свършиш скоро — каза Кокто, — и аз те уверявам, че Спартан ще бъде натикан отново във фризера. Мисли за него като за гарант.

Финикс се усмихна тънко.

— Гарант? Гарант, че аз ще си свърша работата? Това ли искаш да кажеш? Слушай, Рей, веднъж вече се погрижих за Спартан, така че недей да тормозиш интелигентната си главица с това. Окей? — Финикс стана. — Сега ние имаме нужда онези момчета да бъдат размразени веднага. Колкото по-скоро разполагам с необходимото, толкова по-бързо ще получиш онова, което искаш ти. Разбра ли?

— Каквото и да поискаш.

Вътрешно той проклинаше Едгар Френдли. Този нищожен „Боклук“ беше причината за всички тези дяволски неприятности и той щеше да си плати за това. Скъпо ще си плати…

Помощник Боб влетя обратно в стаята.

— Списъкът се прави — доложи той раболепно.

— Сам виждаш, Финикс. Ние се мъчим всичко, което е в наша власт, да ти помага.

Финикс кимна.

— Добре, Рей. Това е добре. Светни!

Лампите изгаснаха и Финикс се изкикоти лудешки, доволен дори от тази малка беля.

— Светни! — отсече Кокто, обаче за негова голяма изненада лампите не светнаха отново. — Финикс, каква игричка играеш?

Финикс се изхили в тъмното:

— Смених програмата. Паролата вече не е светни. Друга е. Обзалагам се, че ще я познаеш. — Вратата се тръшна и д-р Кокто и помощник Боб останаха сами в тъмнината.

— Какъв неприятен човек — каза помощник Боб.

На Кокто му дойде много.

— Затваряй си устата, Боб — сряза го той.

— Да, д-р Кокто — отвърна кротко помощник Боб.