Ричард Осбърн
Разрушител (13)

12

Спартан наближи осма секция, „Залата на насилието“ и видя, че стоманените обезопасителни врати се задействат от една червена аварийна ръчка, вдясно до входа. Той огледа палката си и посегна към ръчката, но преди да я дръпне, стоманените врати избухнаха в кълба дим и горещ метал.

Спартан се хвърли на пода, а в същото време едно гюлле прелетя в мраморната зала. После скочи на крака и се хвърли през изкривените врати, изтъркаля се и се скри зад една от разбитите витрини.

Финикс, окичен с оръжия и патрони, бе приклекнал зад един топ от Гражданската война. Приличаше на луд бандит. Оглеждаше работата си с гордост.

— Какво мога да кажа? Аз съм взрив от миналото!

Гласът на Спартан се извиси в дима.

— Трябваше да си останеш там!

Финикс се взря в пушилката:

— Кой там? Този глас звучи познато… Мамо? — Саймън пусна една смъртоносна серия от картечницата „Хеклер и Кох 91“ — лентата беше окачена на врата му като някаква огърлица от черна стомана.

Смъртоносният огнен ред разтроши останалите витрини. По пода се посипаха стъклени и дървени парчета, сдъвкани от куршумите.

Една стара ръждясала „Берета“ тупна точно пред Джон Спартан, изпаднала от разбитата витрина. Той грабна древното оръжие, зареди го и се изправи.

— Престани или ще стрелям! Финикс! Чуваш ли ме? — Спартан даде три изстрела, преди Финикс да започне отново да сипе куршуми около него. Изведнъж той спря стрелбата, внезапно познал гласа.

— Спартан! Джон Спартан! — Гласът на Саймън Финикс звучеше, сякаш беше почти щастлив да види старото си възмездие. — Най-после някой, който знае да партнира. По дяволите, ще научат някои работи в този век. Какво правиш тук?

— Веднъж те натупах по задника, Финикс — извика Спартан. — Смятам, че това е следващия път.

— О, да — върна си Финикс. — Когато размаза тридесет невинни заложници. Саймън казва, че сърцето му още се облива в кръв!

Финикс започна да стреля отново, куршумите рикошираха из цялата опустошена зала. После престана, вдигна ПМУ и натисна спусъка. Високотехнологичното оръжие все още отказваше да реагира.

— Хайде, говно от космическата ера — измърмори Финикс и я затъкна обратно на колана си. — Окей, знаех си, че ще трябва да го правим по старомодния начин…

Той сипа една порция черен барут в оръдието. После насочи картечницата „ХК 91“ и обстреля залата, просто за да накара Спартан да наведе главата си. След това затапи барута с гюллето и спря за момент, за да обстреля отново залата.

Спартан лежеше на пода, като се мъчеше да се прикрие възможно по-добре. Само на няколко метра, мъчително близо, той виждаше автоматична дванадесетзарядна пушка и пълна кутия патрони. Това мощно оръжие сигурно щеше да свърши добра работа и Джон Спартан запълзя предпазливо към него.

Финикс все още беше зает със зареждането на топа.

— Ха сега да го насочим! — крещеше той. — Тия момчета са те размразили само за да вържеш нещастния ми задник? — и като пунктуация в края на изречението той пусна още един ред от картечницата, довършвайки лентата.

Като пресметна шансовете, Спартан се хвърли, претърколи се по прохода, сграби пушката и се скри обратно.

Финикс беше заредил едно от железните топовни гюллета и запали фитила.

— От четиридесет години мечтая да те убия, Спартан.

— Продължавай да си мечтаеш! — каза Джон Спартан, скочи на крака и гръмна — огневата мощ в дванадесетзарядната пушка беше достатъчна, когато се използва от близко разстояние, Финикс отговори с чифт шестзарядни револвери, като старомоден пистолеро.

Топът беше все още насочен към Спартан, но една витрина падна от изпепеляващия огън и го удари така, че сега дулото беше насочено към пода.

Топът гръмна в самия под и срути носещата конструкция, като смъкна двамата мъже на долния етаж на изложбата. Всичко беше обвито с дим и огън, така че Спартан и Финикс имаха нужда от няколко секунди, за да разберат какво е станало.

— Добър изстрел — изкрещя Финикс. — Наистина, добър изстрел, Спартан. Ти разруши зданието.

После двамата разбраха къде се намират. Бяха паднали в изложбата за края на двадесетия век, която показваше лошото старо време в Лос Анжелис. Спартан се отърси от шока и разбра, че по време на падането е загубил пушката си.

Този късмет беше отминал Финикс. Той все още държеше пълната торба с оръжие и пусна едно кълбо от горещо олово от мощния автомат „МАК-10“.

— Миналото свърши, Спартан! — изкрещя Финикс. — Никакви куршуми повече. Време е за нещо ново и усъвършенствано. Като мен. Сега умри! — Финикс вдигна ПМУ и стреля. Оръжието остана абсолютно беззвучно, но първото нещо, което пресече неговата прицелна линия, просто избухна в кълбо от огън.

— Уха-а-а! — Финикс оглеждаше оръжието си и се смееше истерично. — Аз обичам това нещо! Той стреля още веднъж и тогава пожарната система изригна, заливайки изложбата като мусонен дъжд.

Водата се лееше навсякъде и Финикс стоеше в една локва, образувала се в изровения асфалт на улицата — макет. На Спартан му хрумна нещо. Той измъкна шоковата палка, включи я и подложи под пороя.

— Забрави да кажеш какво казва Саймън. — Електричеството протече по водата и Финикс внезапно почувства истинска болка, когато токът го разтърси. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да се измъкне от локвата.

— В какъв прекрасен нов свят живеем сега, Спартан — изкрещя той, — наистина е срамота, че трябва да го напуснеш. — Той вдигна „ПМУ“ и стреля. Накъдето и да насочеше оръжието, към здания и коли, всичко избухваше в кълба от пламъци. Спартан се стрелкаше и лавираше между развалините, обвит в облак от пламъци. Сред този ад той стреля няколко пъти със старата „Берета“, но това беше като детски тапешник в сравнение с убийствените разрушения на „ПМУ“.

Спартан знаеше, че трябва да направи нещо. Изскочи от прикритието си и стреля. Но Финикс беше изчезнал…

 

 

В съответствие с внушителния си ранг на мер-губернатор д-р Реймънд Кокто се возеше на дълга, грамадна лимузина, една кола, три пъти по-голяма от всички останали коли по пътя. Кокто и помощник Боб стигнаха пред музея точно навреме, за да видят как една висока колона от гъст черен дим се издига към небето от средата на музейния комплекс.

Помощник Боб преглътна нервно.

— Сър, причинителят на смут е вътре, изолиран, както говорихме.

Един куршум свирна край ухото на нервозния човек и за малко да го уцели, което го накара да зарови лице в калта. Кокто беше олицетворение на спокойствието. Той се обърна и се усмихна на Финикс, който се приближаваше към него с „ПМУ“, затъкната на колана му. В ръцете си държеше стар „Люгер“. Финикс беше харесал новото оръжие, но понякога му се искаше да прави нещата постарому.

— Проклятие — каза Финикс, — докато съм бил замразен, някой май ми е развалил мерника. Не бой се, ще те очистя със следващия изстрел.

Кокто поклати глава.

— Не съм на същото мнение.

Финикс се ухили.

— А? Гледай сега тук! — Вдигна пистолета и го насочи право в главата на Кокто. Но изведнъж сякаш нещо щракна в него и усмивката му се превърна в гримаса. Ръката му затрепери, когато се опитваше да опъне спусъка — искаше да убие, но не можеше.

— Проклятие. Това друг път не ми се е случвало.

Д-р Кокто скръсти ръце.

— Ах, този път няма цуни-гуни. Няма бум-бум. И ти се държиш толкова добре. А сега няма ли какво да правиш? Не си ли чул да се повтаря във варварския ти мозък името Френдли, Едгар Френдли? Не търсиш ли някого за убиване?

Финикс погледна към възрастния човек, изненадан и зачуден от думите му. Веждите му се повдигнаха:

— Да… Да… спомням си…

Кокто светна.

— Отлично! Тогава иди и си свърши работата. Човек не бива да бяга от гражданския си дълг, знаеш го.

— Прав е човекът! — Финикс побягна с все сила, точно когато Спартан излезе тичешком от развалините. Финикс прескочи стената и изчезна.

Спартан се прицели с „Беретата“, но не последва изстрел и той я отпусна. Обърна се към Кокто и помощник Боб.

— Нямате представа какъв късмет имате, че този маниак не ви очисти.

Кокто тънко се подсмихна.

— Без съмнение очистването ни щеше да бъде крайно нежелателно, каквото и да означава това. Вие го уплашихте и аз не знам как да ви благодаря. Спасихте ми живота.

Спартан погледна в посоката, където изчезна Финикс, след това се обърна към Кокто. Тук ставаше нещо странно — Финикс убиваше всекиго, изпречил се на пътя му. А не беше лесно и да бъде уплашен.

Гарсия и Хъксли притичаха заедно с шеф Ърли. Ленина беше в приповдигнато настроение.

— Не е лошо за седемдесет и четири годишен човек, Джон Спартан — каза тя. — Сега Саймън Финикс знае, че има някаква конкуренция! Най-после си намери майстора и му облиза задника.

— Ъхъ — каза Спартан, — намери си го. И получи ритник. Ритник по задника.

Кокто хвана шефа на своята полиция под ръка и го дръпна настрана от останалите.

— Кой е този човек? — попита той студено.

— Това е детективът Джон Спартан — каза Ърли. — Той е възстановен временно в сананджелиското полицейско управление, за да преследва лудия Саймън Финикс. — Шер Ърли беше като обезумял от всичките тези правонарушения до такава степен, че беше готов да се разплаче. — Вие ни дадохте указания да направим всичко в наша власт, за да хванем този луд човек.

Кокто кимна.

— Правилно. Да, да… Дадох указания. Спомням си подвизите на Джон Спартан. Не му ли казваха… Май че така беше… — Той погледна към горящото здание. — Ами да, той беше Разрушителят.

Ърли преглътна и кимна.

— Така са му викали през двайсетия, господин мер-губернатор. Дълбоко съжалявам за разрушенията, които причини той.

Кокто протегна ръка да успокои човека.

— Всичко е наред, шефе. — После огледа разрушенията. — Това е неочаквано, но е съзидателно посвоему. Всичко е наред, бъдете здрав, шеф Ърли.

Но Ърли все още беше ужасен. Той просто кимна на началника си и се изтегли на пръсти. Кокто се обърна към Спартан:

— Добре дошъл, Джон Спартан. И така, какво мислите за нашето честно общество? Трябва да е съвсем различно от шума и бъркотията по вашето жалко време.

— Великолепно — каза Спартан. — Пристигнах в бъдещето, Финикс получи лъчево оръжие, а аз намерих ръждясала „Берета“.

Кокто повиши тон и разпери ръце.

— Джон Спартан, в чест на вашето пристигане и вашата защита на светостта на човешкия живот, лично от мое име желая да се присъедините към мен за вечеря. — Той се усмихна към Ленина Хъксли. Всъщност, вие и двамата трябва да ми гостувате. Настоявам. Трябва да ме съпроводите до „Тако Бел“ още тази вечер.

Ленина Хъксли изглеждаше потресена от поканата, поласкана и доволна. Обаче Джон Спартан изглеждаше озадачен.

— „Тако Бел“?

— Това е ресторант — каза Ленина Хъксли с театрален шепот. — Нашето най-добро хранително заведение.

— Така ли? — Хъксли го ръгна остро с лакът в ребрата. Спартан се усмихна на Кокто. — О… вечеря. Ще бъде чудесно. Чакам я с нетърпение.