Ричард Осбърн
Разрушител (10)

9

Ленина Хъксли знаеше точно къде да потърси повече информация за Джон Спартан, Разрушителят. Всичко, което някой би пожелал да знае, беше точно там, в полицейския компютър. Тя набра неговия видеофайл, а шеф Ърли, Гарсия и Лам се надвесиха над видеоконзолата, проследявайки цветистата кариера на Спартан по компилацията от старинни откъси от новини и полицейски видеоленти.

Имаше снимка след снимка как Спартан вади затворници от разрушени здания или спасява заложници от огнен ад. Това беше безкрайна сбирка от експлозии, борба с огъня, взривове и монтаж от опустошени здания и мъртви лоши момчета. Обаче имаше нещо, което свързваше в едно всички инциденти — това беше крайният резултат: Джон Спартан винаги залавяше своя човек.

Докато гледаше, очите на Ленина блестяха, тя чуваше звън в ушите и възбуда всеки път, когато Спартан отново побеждаваше враговете на обществото. Може нещата да са били опасни и мръсни в лошото старо време, но никой не можеше да отрече, че е било вълнуващо.

— Сигурни ли сте, че всичко е истина? — попита Гарсия. Той не можеше да повярва напълно това, което наблюдаваше.

— Почти — каза Хъксли. — Спартан е легенда.

— Откъде знаеш толкова много за него, Ленина Хъксли? — попита шеф Ърли.

— Правих историческо изследване за него миналата година, което, предполагам, никой от вас не е чел внимателно. Спартан е осъществил хиляда ареста за три години. Все на истински престъпници.

— Тогава имаше много работа — каза Лам. — Повече, отколкото можехме да свършим.

Ленина все още се беше вторачила в екрана.

— Вижте това — каза тя. — Това е любимото ми… Джон Спартан е бил извикан да осъществи освобождаване на заложници.

На едрозърнестата лента можеше да се види как Джон Спартан се отдалечава от група здания, обхванати от пламъци. Носеше на рамото си младо момиче като чувал с картофи.

Една телевизионна камера се добра до полицая и пред лицето му се появи микрофон. Репортерката трябваше да изкрещи въпроса си на фона на експлозиите.

— Как ще оправдаете унищожаването на имущество за най-малко седем милиона, за да спасите момиче, за което са искали откуп само двадесет и пет хиляди?

— Върви на майната си, госпожо! — изпищя момиченцето.

— Добър отговор — изръмжа Спартан.

— Каква грубост — каза Гарсия.

Обаче Ленина се усмихваше, завладяна от разгъващата се картина на екрана. За разлика от нея шеф Ърли беше ужасен, поклати глава и се отдалечи от видеотерминала.

— Това ли ми препоръчвате? — попита той с недоверие. — Ленина Хъксли, вашият Разрушител е животно.

Хъксли не го отрече изцяло.

— Очевидно той е човекът за работа като тази. Шеф Ърли, във ваша власт е да го възстановите.

Захари Лам се съгласи.

— Саймън Финикс е един старомоден престъпник. Имаме нужда от старомодно ченге, за да се справи с него.

Ърли поклати глава.

— Той е карикатура на силов полицай, който не е носил щит от четиридесет години.

— Ами че този момък трябва сега да е над седемдесетгодишен! — вметна Алфредо Гарсия.

— Точно това е най-веселото! — каза тя. — Джон Спартан не е остарял нито с един ден след затварянето на Саймън Финикс през 1996 година.

— Какво означава това, Ленина Хъксли? — попита шеф Ърли. — Изясни се.

Хъксли се усмихна палаво.

— Самият Джон Спартан е криозатворник…

 

 

Таблото за състоянието до ледената килия на Джон Спартан не беше сменяло показанията си през последните тридесет и шест години. Клетъчна активност: няма. Температура: 0.5 градуса по Келвин. Когато автоматичната ключалка започна да се завърта, контейнерът се издигна от пода на затвора, разкривайки вкамененото тяло на Джон Спартан. През изминалите три и половина десетилетия той не беше се движил, не беше дишал, това време за него беше един миг.

Влязоха двама техници — оператори в защитни костюми и ръкавици. Единият включи магнезиев термитен лазер, една ръчна машина с размер на дърводелски трион. Другият техник докара кран с три лоста с щипки на края, вдигна контейнера и го закара в камерата за размразяване.

Бяха необходими седем часа, за да размразят Джон Спартан, един постепенен процес, който изисква голямо умение и точност. Ако се направи твърде бързо има опасност от мозъчни и клетъчни увреждания, ако се извършва прекалено бавно има опасност затворникът да умре от много бавна смърт поради липса на кислород.

В случая със Спартан обаче процесът на затопляне вървеше успешно и след няколко часа Спартан, все още в полусъзнание, беше избутан в залата за конференции, където го очакваха Ленина Хъксли, шеф Ърли и Алфредо Гарсия.

Спартан беше облечен в сиви дрехи и седеше прегърбен в креслото, опитвайки се с малък успех да фокусира пространството около себе си. Още не можеше да схване точно какво му се е случило и къде се намира, не можеше дори да фиксира херметизирания замразен пакет с личните му вещи, който лежеше на масата.

— За да хванем избягал криозатворник, пускаме още един — мърмореше Ърли, клатейки глава. — Не съм убеден. И какво ще каже мер-губернаторът Реймънд Кокто!

— Това е в рамките на закона за полицията, сър — каза бързо Ленина Хъксли. — Може да бъде освободен ограничено и условно с възстановяване на редовна служба.

Нейният партньор Алфредо Гарсия също не беше убеден.

— Не ти ли стига колекцията от двадесетия век, Ленина Хъксли? Ти искаш да ги съживиш.

— Д-р Кокто каза, че трябва да използваме всичко, което е в наша власт — възрази Хъксли. — Все още не мога да си представя по-добра идея за арестуването на лудия.

Ърли скръсти ръце на гърдите си:

— Това още не означава, че идеята е добра, Ленина Хъксли. Този човек е тук за подобни методи на установяване на ред. — Той се взря в почти вцепенената фигура. — Не съм сигурен, че той самия се различава много от Саймън Финикс.

 

 

Спартан чу името и подскочи, като че ли го удариха. Отвори очи и ги втренчи в двамата мъже и жената, след това се огледа наоколо, сякаш търсеше опасност. Опита се да стане, но краката му бяха като гумени и не го държаха. Седна в креслото и посочи към Гарсия:

— Ти… — Гласът му беше скърцащ и дрезгав.

Гарсия преглътна:

— Аз?

Спартан го стисна за ръката.

— Къде съм?

Гарсия погледна колегите си, без да знае какво да отговори на Джон Спартан.

— Ъ-ъ… аз… ъ-ъ?

Спартан го отблъсна настрана.

— Кога сме?

Гарсия нервно облиза устни.

— Ъ-ъ, днес е четвъртък. Утре е Денят на залесяването… — Той разбра, че ще трябва да каже на Спартан истината. — А миналата седмица вие навършихте седемдесет и четири години. Честит рожден ден.

Очите на Спартан се отвориха по-широко, сякаш най-после се събуди от дълбок сън.

— Какво?!

Ленина Хъксли реши, че е време да бъде малко по-делова. Тя каза ясно и кратко.

— Детектив, аз съм лейтенант Ленина Хъксли. Годината е 2032. Причината да бъдете освободен…

Спартан вече се отръскваше по-бързо от дрямката си.

— Колко дълго бях затворен? — попита той.

— Тридесет и шест години — каза Ленина Хъксли като нещо подразбиращо се.

— О-о — каза Спартан. Почувства внезапна слабост и падна отново в креслото.

— Сега слушайте, Спартан! — каза Ърли официално.

— Имах съпруга — прекъсна го Спартан. — Къде е тя? Какво е станало с жена ми?

Хъксли беше очаквала този въпрос.

— Светлината на вашата съпруга беше загасена в Голямото през 2010 година — каза тя бързо.

— Нейната какво? Кога?

— Ъ-ъ, тя почина. При земетресение. От самото земетресение. Преди двадесет и две години.

Това късче информация заседна дълбоко в сърцето на Спартан и му трябваха няколко минути, за да потъне.

— Съпругата ми и аз, ние имахме момиченце. Дъщеря… — Сега всичко му се възстановяваше. — Аз й обещах. Какво се е случило с нея?

— Джон Спартан — каза Ърли, опитвайки се отново да наложи авторитета си. — Аз съм полицейски шеф Джордж Ърли. Не сме ви размразили за събиране на семейството. Беше щастлива случайност, че лейтенантът намери време да научи местонахождението на съпругата ви. Причината за размразяването е криозатворникът Саймън Финикс.

— За какво говорите? Той получи по-дълъг срок от мен. Би трябвало още да е тук, в леда.

Хъксли пристъпи напред.

— Тази сутрин Саймън Финикс избяга от криозатвора. Оттогава имаме десет смъртни случая. Засега. Ние станахме едно мирно общество, обичащо и разбиращо. И сега, честно казано, не сме екипирани да се справим с подобна обстановка.

Джон Спартан се беше загледал в хубавата млада жена, като че беше загубил ума си.

Алфредо Гарсия се опита да сложи нещата в перспектива.

— В Сан Анжелис не е имало смъртни случаи по насилствени причини през последните шестнадесет години — каза той.

— Къде?

— Метроплексът, включващ Санта Барбара, Лос Анжелис и Сан Диего се появи през 2011 година — обясни Хъксли. — Сега се намираме в онази част, която познавате като Лос Анжелис.

На Спартан му трябваше известно време, за да възприеме това парче поразителна информация.

— Прекрасно. Това е прекрасно… — Той прокара длан по лицето си и реши да кара подред. Трябваше да задоволява тридесет и шест годишен глад и жажда. — Господи, толкова съм гладен. Мога да убия човек за едно бурито…

Тримата полицейски офицери отскочиха назад уплашено.

— Да убиете? — каза притеснено Алфредо Гарсия. Той знаеше, че в миналото хората са се убивали и по най-обикновени причини.

— Това е просто израз — обясни Спартан. — Не се безпокойте. — Гърлото му беше пресъхнало, кожата го сърбеше. Почеса нервно ръката си отгоре. — Окей. Опитайте друго. Донесете ми един „Буд“.

Гарсия се усмихна подкупващо.

— Разбира се. Веднага. Но какво е това „Буд“?

Спартан направи гримаса:

— Бира. — Отказа се от прочутата марка. — Може и да не е „Буд“, просто бира. Каквато и да е бира.

Тримата полицаи изглеждаха ужасени.

— Алкохолът не е полезен за вас — каза мрачно Ленина Хъксли.

— Човек пие не защото е полезно — отсече Джон Спартан. — Човек пие, за да се чувства по-добре. Или да не чувства изобщо, зависи от дозата.

На Хъксли това не се видя забавно.

— Прието е, че всичко, което не е полезно, е вредно. Следователно — незаконно. Цигари, кофеин, контактни спортове, месо…

Това беше почти толкова странно, колкото изглеждаше. Спартан зяпна.

— Вие май ме будалкате!

Обаче нещата станаха още по-странни.

Всечуващата морална кутия избръмча.

— Джон Спартан, вие се глобявате един кредит за нарушение на вербален морален статут 113.

Спартан се ококори, когато парчето хартия се измъкна от кутията.

— Какво, по дяволите, е това?

Моралната кутия избръмча още веднъж, без да обръща внимание на невярващия поглед на Спартан.

— Джон Спартан, вие сте глобен един кредит за нарушаване на устен морален статут 113.

— Груб език, шоколад, бензин, невъзпитаващи играчки и вкусните неща — всичко се разглежда като незаконно — продължи Ленина Хъксли. — Абортите са също незаконни, както и бременността, ако нямате разрешително.

— Това е лудост — каза Спартан. Той се чудеше дали не е някакъв вид кошмар. Обаче за тридесет и шест години не беше имал нито един. Ето защо това трябва да беше истинският живот, заключи той. На Джон Спартан това не му хареса.

Шеф Ърли започваше да става нетърпелив след всичките тези приказки. Имаше лична команда от самия мер-губернатор — не можеше да се отнася лековато.

— Пещерни човече, хайде да свършваме тези приказки в стил Рип Ван Уинкъл и да се залавяме за работа. Господин Саймън Финикс е възкръснал от пепелта. Вие сте изваден от криозатвора да ни помогнете да задържим този престъпник.

Това беше останало далеч в миналото, но Джон Спартан си спомни какво му се беше случило последния път, когато залови Саймън Финикс.

— Не. Няма да стане. Преследвах тази торба с мръсотии две години и когато най-после го хванах, те ме сложиха в леден куб за награда — той сви рамене. — Благодаря, но няма нужда от благодарности. Този път не. Уча се от грешките си.

Дойде ред на шеф Ърли.

— Условията за вашето предварително освобождаване са пълно възстановяване в сананджелиското полицейско управление и незабавно поемане на задачата за задържането на Саймън Финикс. Иначе се връщате в състоянието на замразен застой.

Спартан неволно потрепери, когато си спомни фризера. Беше лошо — твърде лошо. Никога не би се върнал към това, особено ако можеше да го избегне.

Ленина Хъксли се наведе напред и го погледна в очите:

— Не са много хората, които получават втори шанс, Джон Спартан.