Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (18)

18.

Връзката на монсеньор Томас Ферис със „Сейнт Клемънт“ беше започнала четирийсет години по-рано, когато току-що го бяха ръкоположили за свещеник. След седем години го прехвърлиха в нова енория в Бронкс, после го назначиха при кардинала. Преди десет години се беше върнал в „Сейнт Клемънт“ като пастор и се надяваше да прекара там остатъка от активния си живот. Той признаваше пред себе си, че сърцето му го влече натам, и много се гордееше с църквата — с нейната история и важното й място в обществото. Единственият инцидент, който помрачаваше службата му и вече седем години продължаваше да го измъчва, бе кражбата на потира на епископ Сантори.

— Аз съм виновен, защото се случи през моята смяна — казваше на другите свещеници той. Те знаеха колко страда за загубата. — Получихме предупреждение, че са извършени обири на черкви, но просто не обърнахме достатъчно внимание. Естествено, бяхме поставили аларми на прозорците и вратите, но само толкова. Трябваше да инсталираме детектор за движение. Мислех си да го направя, но просто не ми остана време.

И макар че в шкафа с потира на епископа имаше безшумна аларма, в този случай тя се беше оказала безполезна. Когато бяха пристигнали полицаите, крадецът и потирът вече бяха изчезнали.

Тази загуба винаги най-силно го измъчваше през коледните празници, защото потирът беше изчезнал тогава. И въпреки че монсеньорът и енориашите постоянно се молеха за завръщането му, молитвите му бяха особено пламенни по това време на годината.

„Някои се раждат светци, а не стават такива впоследствие“ — Том Ферис вярваше в това. Винаги бе смятал, че те се раждат с вродена доброта, която всички усещат, независимо от обстоятелствата. Беше се запознал с епископ Сантори към края на живота му, след като вече се бе оттеглил от официалните си задължения. Епископът беше останал да живее в енорийското жилище на „Сейнт Клемънт“ до смъртта си.

„Около него се носеше аура на светец — помисли си Ферис, — същата аура, която обграждаше кардинал Кук.“

В понеделник вечерта, когато заключваше черквата, свещеникът мина покрай изповедалнята. „Крадецът, който открадна потира, трябва да се е крил вътре — помисли си. — Ако му е трябвал диамантът, мога само да се моля, че не е изхвърлил самата чаша в някоя кофа за боклук.“

Монсеньор Ферис всъщност не вярваше, че потирът е бил изхвърлен. В последно време дори му хрумна невероятната мисъл, че кражбата е била извършена, защото от потира е имало нужда на някое друго място, че далеч от дома си в „Сейнт Клемънт“ той изпълнява по-важна мисия.

Когато излезе навън и заключи вратата след себе си, свещеникът механично хвърли поглед към улицата, за да провери дали е там загадъчната млада жена. Когато не я видя, за миг изпита съжаление — надяваше се, че ще се върне. Много пъти му се бе случвало наоколо да се навъртат хора, които се страхуват да споделят с него грижите си, но после събират смелост да го сторят. „Имам нужда от помощ, монсеньор“ — обикновено започваха те.

Икономката му беше оставила ядене във фурната. Помощникът му си бе тръгнал и Том Ферис имаше възможност да почете, докато ядеше простата си вечеря и отпиваше от чашата с вино. Когато свърши, той изплакна съдовете и ги нареди в миялната машина. С усмивка си спомни старите дни, когато пасторът — обикновено известен сред шестимата или седмината си помощници като „шефът“ — властваше като абсолютен монарх. Тогава в енорийското жилище идваше икономка, която готвеше фантастично и поднасяше великолепни блюда три пъти дневно.

Тъкмо си пиеше кафето, когато му позвъни Алвира и сложи край на спокойната вечер.

— Монсеньор Том — започна тя, — една приятелка има проблем и макар да смятам, че мога да се справя с положението, трябва да поговоря с теб. Разбираш ли, пиша материал за младо момиче, което преди седем години родило и оставило бебето си на стъпалата пред едно енорийско жилище. — Алвира замълча за миг. — И ти разказвам всичко това, защото става въпрос за твоето жилище.

— Такова нещо никога не се е случвало, Алвира!

— Случвало се е, но ти не си разбрал. Убедена съм, че наистина се е случило. Няма значение, въпросът е, че моят редактор ще пусне материала на първа страница и тъй като трябва да запазим в тайна коя е майката, искаме всички съобщения да бъдат насочвани към теб, защото в крайна сметка това все пак е било твоето жилище. Ще предложа голямо възнаграждение за всякаква ценна информация. Ти само трябва да приемаш обажданията.

— По-спокойно, Алвира.

— Не мога. Това е най-подходящият момент за публикуването на такъв материал. Хората обръщат повече внимание на такива неща около Коледа, пък и детето е навършило седем години тъкмо миналата седмица. В момента пиша статията и трябва да зная дали си съгласен да посоча името ти като посредник.

— Първо искам да видя какво ще напишеш — предпазливо отвърна той.

— Разбира се. Много сме ти благодарни за съдействието и съжалявам, че те натоварвам с това, но сме сигурни, че статията и наградата ще привлекат вниманието. Наистина се надяваме да открием момиченцето. Надяваме се също, като не споменаваме името на майката, някой „доброжелател“ да не се опита да я използва за назидание и накрая да я арестуват за изоставяне на дете. Искам да кажа, смяташ ли, че е по-добре и ти да не знаеш коя е?

— Нека си помисля — отвърна той.

— За мен няма проблем — каза Алвира. — Мога да се позова на правото на журналиста да не разкрива източниците си.

„И мен не могат да ме принудят да разкрия самоличността й — помисли си Ферис, — но тайната на изповедта не бива да се използва лекомислено.“

— Почакай малко, Алвира. Казваш, че това се е случило точно преди седем години. Да не би да говориш за онази вечер, когато откраднаха потира? Тогава ли е било оставено бебето?

— Да, очевидно тогава. Когато майката телефонирала в енорийското жилище, й отговорил възрастен свещеник. Поискала да я свърже с теб, но той й обяснил, че си навън с полицията заради някакъв сериозен проблем. И тя решила, че вече си намерил бебето.

Монсеньор Ферис взе решение.

— Напиши статията, Алвира. Ще участвам.

Той затвори. Можеше ли онзи, който е взел бебето, да е видял крадеца и поне да ги насочи към него? Като помогнеше на тази злощастна майка, може би най-после щеше да намери отговор на мъчителния въпрос какво се е случило с потира.