Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (12)

12.

Седнала на чаша чай и голямо парче от топящия се в устата й кекс на Кейт Дъркин, Алвира започна да замисля план за действие, целящ спасяването на къщата от лапите на семейство Бейкър.

— Не е ли ужасно да си помислиш, че трябва да притаяваш глас в собствения си дом? — попита Кейт.

— Онези двамата постоянно душат наоколо. Точно преди да дойдеш, сърцето ми едва не се пръсна, когато се обърнах и ги видях да ме наблюдават. Ето защо сега затворих вратата. — После погледна към копието на завещанието и въздъхна. — Предполагам обаче, че нищо не може да се направи. Като че ли всичко е в тяхна полза.

— Ще проверим — решително заяви Алвира и включи миниатюрния, си микрофон. — Имам много въпроси към теб, така че дай да започваме. Монсеньор е дошъл да те види на двайсет и седми, в петък. Той каза, че изобщо не се съмнявал на кого ще остави къщата Беси, макар да знаел, че не й допада много тук да има деца.

Кейт кимна. Меките й сини очи — уголемени от големите кръгли очила — бяха замислени.

— Знаеш я Беси — рече. — Беше толкова упорита и се оплакваше, че къщата нямало да е същата, когато из нея тичали някакви си хлапета. Но си спомням, че после се позасмя и каза: „Е, поне тогава вече няма да съм тук, за да чистя след тях — това ще е твое задължение, Кейт.“

— Това било в петък, на двайсет и седми, нали така? — попита Алвира. — Как се чувстваше Беси през уикенда?

— Уморена. Сърцето й вече се предаваше и тя го знаеше. Поиска да й извадя синята рокля и да я изгладя. После ми каза, когато настъпел моментът, да й сложа и перлите. Не били ценни, но били единственото бижу, което й подарил съдията, освен венчалния пръстен, разбира се, и не си струвало да оставя тези неща на някого. После добави: „Знаеш ли, Кейт, Алойшъс беше много добър човек. Ако се бях омъжила за него като млада, сигурно щях да имам деца и нямаше толкова да се ядосвам за драскотините и следите от пръсти.“

— Това е било в събота, нали? — попита Алвира.

— Всъщност в неделя.

— Значи в понеделник би трябвало да е подписала новото завещание. Не си ли я чула да трака на машината преди това? Какво си помисли, когато пристигнаха свидетелите, за да присъстват на подписването?

— Изобщо не съм ги видяла — поклати глава Кейт. — Нали знаеш, че в понеделник и петък следобед винаги давам по два часа доброволен труд в болницата. Беси нямаше и да иска да чуе, ако й бях предложила да остана при нея. Пък и когато тръгвах, изглеждаше доста добре — седеше в салона на долния етаж и гледаше телевизия. Каза ми, че се радвала да се избави от мен за няколко часа. Че се чувствала чудесно и й омръзнало да ме гледа разтревожена.

— А къде беше тя, когато се прибра вкъщи?

— Ами, пак там, гледаше една от нейните сапунени опери.

— Добре. Сега искам да си поговорим за двамата свидетели. — Алвира разгледа последната страница от завещанието. — Имаш ли представа какви са?

— Изобщо не съм чувала за тях — отвърна Кейт.

— Е, аз обаче възнамерявам да им направя посещение. Адресът им е тук, до подписите. Джеймс и Айлийн Гордън, Западна седемдесет и девета улица. — Тя вдигна поглед, когато Вик Бейкър отвори вратата, без да почука.

— Пиете си чай, а? — с принудена веселост попита той?

— Пиехме — отвърна Алвира.

— Просто исках да ви кажа, че излизаме за малко, но когато се върнем, с радост ще ви помогнем да отнесете долу дрехите на скъпата Беси.

— Ние ще се погрижим за вещите на Беси — заяви Алвира. — Не се тревожете за това.

Любезната усмивка изчезна от лицето на Бейкър.

— Случайно дочух, че току-що говорехте за свидетелите, госпожо Миън. С удоволствие ще ви дам телефонния им номер. Ще откриете, че са съвсем прилични хора. — Пъхна ръка в джоба си. — Всъщност имам визитната им картичка.

Бейкър подаде на Алвира визитката, после излезе, като затръшна вратата след себе си. Двете жени се обърнаха и видяха, че вратата бавно се отваря.

— Не се затваря — поясни Кейт. — Той много приказва и очевидно е успял да впечатли Беси. Истината е, че може да боядисва, но това е всичко. — Посочи към вратата. — Забеляза ли, че преди малко не натисна бравата? Просто я бутна навътре. Преди заяждаше, затова я рендоса. Сега дори не се затваря. Същото е и в салона.

Алвира я слушаше с половин ухо. Тя разглеждаше визитката, която й беше дал Вик Бейкър.

— Семейство Гордън имат агенция за недвижими имоти. Това вече е интересно.

 

 

— Може да не е способен да поправя врати, но определено разбира от завещания — късно следобед каза на Уили Алвира, когато мъжът й се прибра вкъщи и я завари да седи в дневната на апартамента им. — Джим и Айлийн Гордън ми изглеждат съвсем нормални.

— Как се е случило така, че са станали свидетели на завещанието?

— Според тях почти случайно. Очевидно Вик Бейкър е търсел жилище още откакто се премести тук преди почти година. Казаха ми, че няколко пъти го водили да разглежда апартаменти. На трийсети имал среща с тях в три часа, за да видят някакво жилище на Осемдесет и първа улица и докато били там, Линда позвънила по клетъчния му телефон. Съобщила му, че Беси не се чувствала добре и искала да подпише новото си завещание. Вик попитал семейство Гордън дали имат нещо против да свидетелстват. Те се съгласили и — това е моментът, който толкова ме безпокои — Вик и Линда едва не припаднали, когато Беси им прочела завещанието, преди да го подпише.

— Ако семейство Гордън са водили Бейкър да разглежда жилища, трябва да са проверили състоянието му — каза Уили. — Попита ли ги за това?

— Проверили са го. Ако щеш вярвай, Вик и Линда са добре осигурени. — Опита се да се усмихне. — Много работа ли ти намери Корделия?

— Изобщо нямах време да си отдъхна. В магазина се пукнала тръба и успях да я поправя едва след като спрях водата навсякъде. Добре, че е събота и нямаше деца.

— Е, скоро това няма да е проблем — въздъхна Алвира. — И освен ако не открия нещо, което съм пропуснала, за тях вече няма да има място. — Тя вдигна ръка и включи микрофона си. Сръчно пренави последната част от записа и го пусна.

Приятният глас на Айлийн Гордън бе ясен и разбираем:

— Накрая госпожа Маър каза, че вече можела да умре в мир, след като знаела, че домът й ще запази изконното си състояние.

— Обзалагам се, че ключът се крие в тази ужасна дума „изконен“ — каза Алвира. — И ще продължавам да посещавам семейство Гордън, докато, не го открия. Струва ми се, че са добри хора, но все пак има нещо странно в това как случайно са станали свидетели на завещанието. Може пък да са много добри актьори и аз да се хващам на лъжите им.

— Остави това засега — рече Уили. — Хайде да вечеряме по-рано. Умирам от глад.

 

 

В шест и половина тъкмо излизаха навън, когато телефонира монсеньор Ферис.

— Кейт беше на службата — каза той. — Съобщи ми, че си ходила при свидетелите. Какво стана?

Алвира накратко го информира и го увери, че няма да се откаже. После, преди да се сбогува, попита:

— Появи ли се пак онази млада жена, която видяхме вчера?

— Днес идва два пъти. Сутринта присъства на службата, после си тръгна по време на проповедта. Изглеждаше ужасно измъчена. След това я забелязах в пет часа, но пак нямах възможност да поговоря с нея. Алвира, ти каза, че ти се сторила позната. Имаш ли представа коя е или къде може да си я виждала? Наистина бих искал да се опитам да й помогна.

— Мъчех се да си спомня, но засега не ми хрумва нищо — със съжаление отвърна тя. — Но съм сигурна, че съм виждала някъде снимката й, но просто не мога да се сетя.

Два часа по-късно, когато двамата с Уили минаваха покрай „Карнеги Хол“ на връщане от ресторанта, тя замълча по средата на изречението и посочи.

— Виж, Уили. Това е същото момиче.

На афиша за коледния концерт имаше снимки на изпълнителите — Пласидо Доминго, Катлийн Батъл, Йо-Йо Ма, Иманюел Акс и Сондра Люис.

Алвира и Уили се приближиха, за да прочетат информацията под снимката на Сондра Люис. Дори тук тя изглеждаше тъжна и замислена.

— Защо е толкова нещастно това момиче, щом му предстои дебют в „Карнеги Хол“? — попита той.

— Явно е нещо свързано със „Сейнт Клемънт“ — отвърна Алвира. — И имам намерение да открия какъв е проблемът.