Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (11)

11.

Сондра усети, че погледът на свещеника я проследява, когато избяга от църквата. Като се мъчеше да сподави риданията си, тя се върна обратно в хотела. Взе душ, поръча си кафе, после притисна студена мокра кърпа към подутите си очи. „Трябва да престана да плача — каза си. — Трябва да престана да плача!“ Концертът беше изключително важен и трябваше да се подготви за него.

Репетицията в студиото в „Карнеги Хол“ започваше в девет и щеше да продължи пет часа. Трябваше да се успокои. Знаеше, че предишния ден не е била във форма и не е свирила добре.

„Но мога ли да мисля за нещо друго, освен за бебето — постоянно се питаше. — Какво ли се е случило е моето момиченце?“ През тези седем години си бе представяла, че дъщеря й живее при прекрасно семейство, което може би има свое дете. Но сега нямаше представа кой я е намерил — и изобщо дали са я намерили.

Тя се погледна в огледалото. „Какъв ужас!“ — помисли си. Лицето й беше на петна. Не можеше да направи нищо повече за очите си, реши тя, но дългите й, деликатни пръсти сръчно се движеха, докато се гримираше, за да скрие следите от сълзите.

„Следобед пак ще мина покрай енорийското жилище“ — каза си. Тази мисъл й подейства успокоително. Това бе последното място, на което беше видяла дъщеря си, и там се чувстваше най-близо до нея. А и докато се молеше до портрета на епископ Сантори, като че ли усети нещо от същия покой, за който й бе разказвал дядо й. Не се молеше да си върне детето. „Нямам право да искам това — помисли си. — Само ми дай знак, че е в безопасност и я обичат.“

Беше взела енорийския бюлетин от „Сейнт Клемънт“ и сега го извади от джоба на анцуга си. Да, имаше служба в пет часа. Щеше да присъства на нея, но смяташе малко да закъснее. Така свещеникът нямаше да може да се опита да я заговори. После щеше да се измъкне, преди службата да е свършила.

Докато разресваше тъмнорусата си коса и я събираше на тила си, Сондра се зачуди дали дъщеря й прилича поне малко на нея.