Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (8)

8.

Стелина държеше ключа за апартамента в закопчания с цип джоб на палтото си. Баба й го беше дала, но я накара да обещае, че няма да каже на никого къде е. Вече го използваше винаги когато се прибираше вкъщи, за да не се налага баба й да става, ако си почива.

Обикновено я заварваше в малката стая, в която спеше татко й. Двете пиеха мляко със сладки и ако баба имаше да носи на някого дрехи, Стелина я придружаваше и й помагаше за чантите и кутиите.

Но в последно време баба й често беше в болницата и затова госпожа Нунес бе предложила след училище детето да ходи при сестрите.

Понякога, ако възрастната жена се чувстваше добре, Стелина я заварваше в кухнята и апартаментът приятно ухаеше на сос за спагети. Но тази вечер баба й лежеше със затворени очи. Обаче не спеше, защото устните й се движеха. Сигурно се молеше. Тя се молеше много.

Стелина се наведе и я целуна.

— Прибрах се, бабче.

Старицата отвори очи и въздъхна.

— Толкова се притесних. Баща ти се върна и каза, че отивал да те вземе. Искал да те изведе. Не ми се ще да излизаш с него. Ако се появи там да пита за теб, кажи, че баба иска да се прибереш вкъщи заедно с госпожа Нунес.

— Татко се е върнал, така ли? — като се опитваше да скрие страха си, попита Стелина. Не можеше да сподели дори с баба си, че не й е приятно да го вижда. Двамата с баба й се караха винаги, когато баща й се прибереше. И Стелина също не обичаше да излиза с него, защото често ходеха при разни хора и той се караше с тях. Понякога хората му даваха пари и той се сърдеше, защото онова, което им бил донесъл, струвало много повече.

Баба й се повдигна на лакът, седна и после съвсем бавно се изправи.

— Трябва да си гладна, сага. Ще ти приготвя вечеря.

Детето протегна ръка, за да й помогне.

— Толкова добро момиченце — измърмори старицата, докато влизаше в кухнята.

Стелина наистина беше гладна и спагетите на баба й винаги бяха толкова вкусни, но тази вечер едва преглъщаше, защото се безпокоеше за нея. Изглеждаше толкова притеснена и се беше задъхала, като че ли бе тичала.

Изщракването на ключалката им показа, че баща й се е прибрал. Баба й незабавно се намръщи и устата на Стелина пресъхна. Знаеше, че скоро пак ще има кавга.

Лени влезе в кухнята, втурна се към момичето, взе го на ръце, завъртя го и го целуна.

— Стар, миличка — каза. — Толкова ми липсваше.

Стелина се опита да се отскубне. Болеше я.

— Пусни я, грубиян такъв! — извика баба й. — Махай се от тук! Стой настрана! Не си добре дошъл! Върви си! Остави ни на мира!

Лени не прояви обичайния си гняв. Просто се усмихна.

— Лельо Лили, може би наистина завинаги ще си отида, но ако го направя, ще взема Стар със себе си. Нито ти, нито който и да е друг може да ме спре. Не забравяй, че съм й баща.

После излезе навън, като затръшна вратата след себе си. Стелина виждаше, че баба й трепери и по челото й се стичаше пот.

— Бабо, бабо, всичко е наред! — каза тя. — Той няма да ме вземе със себе си.

Старицата се разплака.

— Стелина — изхълца, — ако някога се разболея и не мога да съм при теб, никога не трябва да тръгваш с баща си. Помоли госпожа Нунес да се грижи за теб. Но ми обещай никога да не тръгваш с него. Той не е добър човек. Постоянно си навлича неприятности.

Докато се опитваше да я успокои, момичето чу баба си да прошепне:

— Той е бащата. Той е настойникът. Мили Боже, мили Боже, какво да правя?

Стелина се зачуди защо плаче баба й.