Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (27)

27.

В неделя сутринта Алвира и Уили отидоха на службата в „Сейнт Клемънт“, Кейт Дъркин също присъстваше и по нейно настояване после отидоха в дома й на кафе.

Когато пристигнаха, семейство Бейкър тъкмо излизаха.

— Двамата с Линда отиваме за сутрешните вестници — весело каза Вик. — Винаги решаваме цялата кръстословица в неделния „Таймс“.

— Познавах един човек, който твърдеше, че всяка седмица я решавал цялата, но когато веднъж някой провери, се оказа, че лъже — попълваше празните места, с каквато дума му хрумне — отвърна Уили. — Може би е ваш приятел?

Усмивката на Бейкър замръзна. Линда сви рамене и го дръпна за ръкава.

— Хайде, мили.

— Виждам, че вече не носи черната си вратовръзка — отбеляза Уили, докато наблюдаваше отдалечаването им.

— Цяло чудо е, че още не си е строшила врата на тези високи токчета — каза Алвира. — Тротоарът е заледен.

— Повярвай ми, точно тя няма да се подхлъзне — отвърна Кейт. — Винаги ходи с такива обувки. — Отключи вратата и я отвори. — Влизайте. Тук става ужасно течение.

— Хайде да си изпием кафето в салона — предложи Кейт, докато си събличаха палтата. — Сутринта запалих камината и е много уютно. След черква в неделя Беси обичаше да пие кафе с прясно изпечен кекс в салона.

Тя не позволи на Алвира да й помогне.

— Какво са няколко чаши и чинийки! Ти цяла седмица тичаш заради мен. Влез вътре и седни.

— Винаги съм харесвал тази стая — отбеляза Уили, когато се настани на мекия кожен фотьойл — любимото място на съдия Алойшъс Маър, чийто портрет в съдийска тога все още добродушно гледаше към тях от стената над камината.

— Прекрасна е — съгласи се Алвира. — Вече рядко се срещат такива високи тавани и камини. Например тези дърворезби. Това си е цяло изкуство. Ужасно е, че бедната Кейт няма да им се наслаждава до края на живота си. — Тя се огледа наоколо и въздъхна. — Е, предполагам, че Беси не би имала нищо против да заема любимото й кресло. Представям си я как седи там с крака на възглавничката и гледа любимите си сериали — и тежко ти, ако я прекъснеш по време на „Животът е само един“ или „Окръжна болница“. И какво прави после, малко преди да умре? Качва се горе и пише завещание, с което изхвърля сестра си от тази къща. Хм, това означава, че е пропуснала поне един от сериалите си тъкмо в последния си ден на този свят.

— Може в рая да дават сапунени опери и да си навакса — отвърна Уили.

Кейт влезе в стаята с поднос, който остави върху малката масичка.

— О, Уили — каза тя, — би ли затворил вратата? „Миличък“ и „сърчице мое“ всеки момент ще се върнат с вестниците и не искам да ни пречат.

— С удоволствие, Кейт — рече той и с пъшкане се изправи.

Споменаването на семейство Бейкър отново ги върна към темата за завещанието. Алвира инстинктивно включи микрофона си.

— Беси винаги пишеше с писалката на съдията и никога не използваше синьо мастило — каза Кейт, когато Алвира заговори за различните подписи под завещанието и потвърдителната клауза. — Но пък в последните си дни правеше много невероятни неща.

— Ами пишещата й машина? — попита Алвира. — Струва ми се, че в Деня на благодарността спомена нещо за нея.

— Не съм сигурна — измърмори Кейт.

— Добре. А как беше със зрението?

— Носеше бифокални очила, ти знаеш. Но за четене трябваше по-голям диоптър. Ако не приближеше нещо до очите си, изобщо не можеше да го прочете. Може да е подписала онези документи, като си е мислела, че са за доставка на боя, лак или инструменти. Веднъж бях тук, когато Бейкър й донесе да подпише такава квитанция. И й подаде своята писалка.

— Но това не може да ти помогне в съда — отбеляза Уили. — Кейт, бих дал всичко за парче от твоя кекс.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Беси също го обичаше. Каза ми дори след смъртта й в неделя сутрин да й оставям парче в тази стая. Иначе призракът й щял да ме преследва.

„А ето ги и семейство Бейкър“ — помисли си Алвира. От антрето се разнесе изщракването на външната врата.

— Наследниците се връщат — измърмори тя и после се смая, когато вратата на салона рязко се отвори и на прага усмихнати застанаха Вик и Линда Бейкър.

— Предобедна закуска — с обичайния си тон каза Вик. — Така го наричат в Англия. — Пристъпи в стаята. — Леле, този кекс изглежда великолепен, Кейт.

— И наистина е такъв — ледено отвърна Алвира. — Вие не бяхте ли поправяли тази врата, господин Бейкър?

— Да, поправих я.

— Затова ли не се затваря?

— Ще я видя отново. — Тази тема очевидно го правеше неспокоен и той се завъртя към вратата. — Е, нямам търпение да реша кръстословицата.

Те изчакаха да заглъхнат тежките стъпки на Вик и тракането на токчетата на Линда.

— Този човек от нищо не се обижда — отбеляза Уили.

— Не е само това — отвърна Кейт. — Иска да чуе за какво си говорим. Слава Богу, че вече почти свърших с разчистването на стаята на Беси. Когато съм там, той винаги се навърта наоколо. — Тя се намръщи. — Знаеш ли, Алвира, като говорим за пишещата машина, тя също се нуждае от поправка. Постоянно прескача, освен ако не пишеш съвсем бавно. Току-що се сетих. От известно време, когато погледна към машината, все се мъча да си спомня какво наистина каза Беси в Деня на благодарността.

Алвира изпи последната глътка от кафето си и със съжаление отклони поканата за второ парче кекс.

— Дай да видя машината — каза тя.

В бюрото на Беси откриха няколко листа хартия. Алвира пробва и установи, че пишещата машина наистина се нуждае от поправка.

— Откога е така?

— Поне от Деня на благодарността.

— Това означава, че Беси или е написала завещанието си преди Деня на благодарността — и следователно е излъгала монсеньор Том, когато са се срещнали в деня след празника, или че го е написала през уикенда, но съвсем бавно. Кой кого заблуждава?

— Но това също не е доказателство, скъпа — напомни й Уили. Погледна към кашоните до стената в стаята на Беси. — Кейт, искаш ли да ти помогна с пренасянето им?

— Не още. Трябва да опаковам още нещо, но не мога да го открия. Оставих за пране една розова нощница на Беси и сега я няма. По нея имаше малко пудра и не исках да я пращам мръсна. — Тя сниши глас и плахо погледна през рамо: — Знаете ли, ако Линда Бейкър не се обличаше като евтина уличница, бих се заклела, че Вик я е взел за нея. Какво ще кажете за това?

 

 

Същия следобед, докато Уили гледаше по телевизията мача между „Джайънтс“ и „Стийлърс“, Алвира седеше на масата в трапезарията и за пореден път слушаше записите на разговорите, свързани със завещанието на Беси. В същото време си водеше бележки и бърчеше чело, щом нещо й направеше впечатление.

Резултатът бе равен и вече течеше четвъртата част, когато тя извика:

— Мисля, че го открих! Уили, Уили, слушай! Ти би ли нарекъл Беси „милата стара сладурана“?

Мъжът й не откъсна поглед от екрана.

— Не. Никога.

— Разбира се, че не. Защото просто не беше мила стара сладурана. Беше груба, упорита и свадлива. Но тъкмо там е въпросът. И след всичкото онова обикаляне с Айлийн най-после да го проумея, докато си седя вкъщи.

Въпреки че мачът беше напрегнат, Уили насочи цялото си внимание към Алвира.

— За какво говориш, мила?

— Семейство Гордън никога не са виждали Беси — триумфално отвърна тя. — Просто са видели някаква жена да подписва завещанието си. Вик и Линда са вмъкнали в къщата някого, докато Беси е гледала сериалите си.

 

 

Два часа по-късно Алвира и Уили пристигнаха в дома на Кейт заедно с Джим и Айлийн Гордън. Вече бяха предупредили монсеньор Ферис, сестра Корделия и сестра Мейви Мери да ги чакат там и ги завариха да седят в салона при също толкова озадачената Кейт.

— Какво става, Алвира? — попита Корделия.

— Ще видиш. Наследниците ще дойдат, нали?

— Семейство Бейкър ли? — рече Кейт. — Да, казах им, че ще дойдете и че имаш изненада за тях.

— Прекрасно. Кейт, не се познаваш с тези мили хора, нали? Джим и Айлийн Гордън са били свидетели — или поне са си мислели, че свидетелстват на подписването на завещанието.

— Мислели са си, че свидетелстват ли? — попита свещеникът.

— Точно така. Айлийн, разкажи ни какво се случи, когато сте дошли тук — помоли я Алвира.

Със сериозно изражение на приятното си лице Айлийн Гордън отвърна:

— Ами, ако си спомняш, бяхме отишли да покажем на господин Бейкър прекрасен мезонет на Западна осемдесет и първа улица точно срещу музея. Това е една от най-красивите сгради в…

— Айлийн — прекъсна я Алвира, като се мъчеше да скрие раздразнението си, — моля те, разкажи ни за завещанието.

— А, да, добре. Позвъни госпожа Бейкър и когато пристигнахме тук с господин Бейкър, тя ни помоли да влезем вътре тихо. Каза, че в салона имало възрастна жена, която не обичала да я смущават, докато гледа сериалите си. Вратата беше затворена и ние се качихме на пръсти в спалнята, където ни очакваше госпожа Маър.

— Възрастна жена в салона! — избухна Кейт. — Това е била Беси!

— Тогава кой е бил в спалнята? — попита монсеньор Ферис.

Чуха, че семейство Бейкър слизат по стълбите.

— Защо не попитаме Вик? — предложи Алвира, когато двамата влязоха в салона. — Вик, коя е била жената, която сте облекли в розовата нощница на Беси? Може би някоя актриса? Още една измамница, която е участвала в плана ви? — Той понечи да отговори, но тя не му даде възможност. — Имам снимки на Беси. Направихме ги само преди няколко седмици, в Деня на благодарността — в близък план. — Подаде снимките на семейство Гордън. — Повторете онова, което ми казахте.

— Това определено не е жената, която лежеше на леглото и подписа онова завещание — отвърна Джим Гордън.

— Да, има известна прилика, но не е същата жена — потвърди Айлийн.

— Разкажи ни останалото, Айлийн — рече Алвира.

— Когато слязохме долу, вратата на салона беше отворена и видяхме възрастна жена. Седеше на онова кресло — посочи към стола на Беси тя. — Не погледна към нас, но я видяхме в профил — тя вече определено беше жената от снимките на Алвира.

— Това достатъчно ли ти е, Вик? — попита Уили. — Утре сутрин Кейт ще подаде иск за оспорване на завещанието, семейство Гордън ще разкажат всичко и най-късно след няколко дни ще повдигнат обвинение срещу вас, измамници такива.

— Мисля, че е време да се изнесем — побърза да заяви Вик Бейкър. — Кейт, заради това недоразумение ние незабавно ще напуснем къщата. Ела, Линда. Веднага ще си съберем багажа.

— На добър път. Надявам се да се озовете в затвора — извика след тях Алвира.

 

 

— Ти ме помоли да донеса шампанско — няколко минути по-късно каза на Алвира монсеньор Ферис, докато стояха в трапезарията. Той отвори бутилката.

— Сега разбирам защо.

Сестра Корделия и Кейт едва започваха да осъзнават значението на случилото се.

— Вече не се налага да напусна дома си — развълнувано рече Кейт.

— А на мен няма да ми се наложи да изоставя децата си — възкликна сестра Корделия. — Благодаря ти, Господи!

— За Алвира — сестра Мейви Мери вдигна чашата си.

За миг лицето на монсеньор Ферис помръкна.

— Сега остава само да открием онова изчезнало дете и да си върнем откраднатия потир на епископа.

— Както Алвира винаги казва, „никога не е късно“ — гордо отвърна Уили. — И както винаги казвам аз, залагам на нея.