Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (26)

26.

Питър Люис, дядото на Сондра, пристигна в сряда следобед. Фактът, че Гари не го придружава, едновременно я изпълни с облекчение и разочарование.

— Ще дойде само за концерта — каза дядо й, — защото е много зает. Освен това ми се струва, че е достатъчно проницателен, за да разбира, че пред толкова важно изпълнение е по-добре музикантът да бъде оставен насаме с музиката си.

Сондра знаеше какво иска да каже дядо й. Гари Уилис страстно обичаше музиката и разбираше присъщото за всички артисти напрежение.

— Радвам се, че е постъпил така — отвърна тя, — но също се радвам, че ти си тук. Изглеждаш много добре, дядо. — Въпреки подутите му от артрита китки и пръсти, тройният байпас беше възвърнал цвета на лицето му и енергичността му — нещо, което Сондра се бе опасявала, че възрастта и болестта завинаги са му отнели.

Когато му каза колко добре изглежда за годините си, той отговори:

— Благодаря ти, Сондра, но днес човек на седемдесет и пет не се смята за толкова стар. Доброто кръвоснабдяване на сърцето прави чудеса, макар да се надявам, че никога няма да ти се наложи лично да го разбереш.

„Дядо най-после изглежда достатъчно здрав, за да го понесе, когато му разкажа за бебето и какво смятам да направя след концерта.“ Но дори само от мисълта тя пребледня.

— А ти ми се струваш отслабнала и изнервена — заяви той. — Случило ли се е нещо, или това просто е обичайната сценична треска? Ако е така, трябва да призная, че съм разочарован. Мислех си, че съм те излекувал от това.

Сондра отклони въпроса.

— Дядо, това все пак е „Карнеги Хол“. Съвсем различно е.

В четвъртък и петък той се срещаше със стари приятели, докато тя репетираше с нюйоркския диригент.

По време на вечерята в петък дядо й съобщи, че ходил в „Сейнт Клемънт“ и научил за кражбата на потира на епископ Сантори.

— Очевидно същата вечер там е било изоставено бебе — отбеляза той, докато четеше менюто. — В последно време във вестника даже се появила статия за това. — Замълча за миг. — Писия на скара и салата — рече и изпитателно я погледна. — Когато те водя в такъв ресторант, мила, поне имай любезността да се преструваш, че менюто те интересува.

На другия ден, когато дойде на репетицията й, тя ясно видя разочарованието в очите му. Свиреше соната на Бетховен и макар че от техническа гледна точка изпълнението й да беше съвършено, липсваше му жар.

Когато свърши, дядо й сви рамене.

— Техниката ти е изключителна, няма спор. Но винаги си скривала нещо от себе си. Не зная защо. Сега скриваш всичко. — Строго я погледна. — Ако продължаваш така, Сондра, няма да се задържиш дълго на голямата сцена! Какво има? Страниш от човека, който те обича и когото, сигурен съм, ти също обичаш. Страниш и от мен. Не зная защо, но го наблюдавам от години. Нищо ли не може да те трогне?

Той тъжно и примирено сви рамене, извърна се и се отправи към изхода на студиото.

— Аз съм майката на бебето, изоставено при „Сейнт Клемънт“ — извика тя и думите тежко увиснаха между тях.

Дядо й спря и се обърна.

Сондра безжизнено му разказа всичко. Когато свърши, последва продължително мълчание. Накрая старецът кимна.

— Това било, значи. И виждам, че в известен смисъл ме обвиняваш за това, че си изоставила бебето. Може да си права, а може и да не си. Няма значение. Ще обърнем и последния камък, за да го открием. Ще разкажем на Гари — той има огромни възможности. И ако не прояви разбиране, значи не те заслужава. А сега… — дядо й взе цигулката и я пъхна в ръцете й — … сега свири с цялата си обич към детето, което търсиш.

Сондра постави инструмента под брадичката си и взе лъка. Можеше да си представи дъщеричката си. „Но дали косата й е руса като моята, или е като на баща й — тъмна, копринено мека? Очите й — дали още са сини или кафяви като моите, или тъмни като неговите?“ Беше го познавала толкова за кратко и вече не изпитваше към него никакви чувства, но все пак той бе баща на детето й. „Сигурно прилича на мен — реши. — Сега е на седем, музиката е в душата й — мислеше си, докато прокарваше лъка по струните. — Лицето й все още ми убягва. Но чувам стъпките й. Усещам присъствието й. Тя също чувства, че копнея за нея.“ — Забравила за дядо си, Сондра унесено засвири.

„Аз дори не й дадох име. Как бих я нарекла? Как я наричам в душата си?“ — Отчаяно търсеше отговора, но не можеше да го открие.

Когато свърши, дядо й кимна.

— Това е нещо друго. Все още не даваш всичко от себе си, но беше много по-добре. Какво ще изсвириш, когато те извикат на бис?

Сондра сама се изненада от отговора си:

— Една коледна песен. „Цяла нощ“.