Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (22)

22.

Сондра повече не можеше да чете вестник, да гледа телевизия или да слуша радио. Статията на Алвира за бебето беше разбунила духовете и това я караше да потъва в земята от срам.

В понеделник вечер бе намерила в куфара си неотвореното шишенце с таблетки за сън, което й беше предписал лекарят, защото често страдаше от безсъние. Никога не бе прибягвала до тях — предпочиташе да се помъчи. Но в понеделник нямаше друг избор. Просто трябваше да поспи.

Когато се събуди в осем часа във вторник обаче, бузите й бяха мокри от сълзи и си спомняше, че е плакала насън. Изтощена и объркана, тя успя да седне в леглото и колебливо спусна крака на земята.

В продължение на няколко секунди хотелската стая като че ли се въртеше около нея. Пъстрите завеси се сливаха с раираната дамаска на дивана. „По-добре да бях останала будна цяла нощ или да бях изпила всички хапчета от шишето — помисли си. Но после тръсна глава. — Не съм толкова страхлива.“

Взе горещ душ и той й помогна да се посъвземе. Облече хавлиен халат, уви си косата с кърпа и си поръча бъркани яйца, препечени филийки, сок и кафе.

„Довечера пристигат дядо и Гари — напомни си тя. — Ако ме видят в това състояние, ще ме разпитват какво ми е и няма да ме оставят на мира, докато не им разкажа всичко. И днес вече трябва да свиря както трябва. Утре пък дядо ще присъства на репетицията и трябва да се представя отлично. Така той ще се увери, че всички тези години на жертви са си стрували.“ Сондра се изправи и застана до прозореца. „Днес е вторник, петнайсети декември“ — помисли си, докато гледаше към улицата, вече оживена от автомобили и пешеходци, които бързаха за работа.

— Концертът е следващата сряда — изрече на глас. „На другия ден е Бъдни вечер — тогава би трябвало да се върнем в Чикаго — помисли си. — Само че аз няма да замина. Ще позвъня на вратата на енорийското жилище при «Сейнт Клемънт», нещо, което трябваше да направя преди седем години, вместо да търся телефон. Ще кажа на монсеньор Ферис, че съм майката на бебето, и после ще го помоля да съобщи в полицията. Не мога да нося в себе си тази вина нито ден повече.“