Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (16)

16.

Сондра си беше обещала повече да не се приближава до „Сейнт Клемънт“. „Ако дядо не идваше за концерта, веднага щях да отида в полицията — помисли си. — Повече не мога да живея така. Ако някой е намерил бебето и е решил да го задържи, след като е прочел писмото, може да е фалшифицирал акта му за раждане. Нищо по-лесно от това да заяви, че детето се е родило у дома. В онзи хотел никой не разбра, че съм родила — не изпитвах силни болки.“

Болката бе дошла после, мислеше си Сондра, докато лежеше будна през нощта. Унесе се едва на разсъмване, спа само няколко часа и се събуди с ужасно главоболие.

Стана и облече анцуга си. „Малко тичане може да ми помогне — реши тя. — Днес вече трябва да се съсредоточа върху репетициите. Обърках толкова много неща — не искам да се проваля и на концерта.“

Беше си обещала да бяга само в Сентръл Парк, но когато наближи северния му край, краката несъзнателно я понесоха на запад. Няколко минути по-късно стоеше срещу „Сейнт Клемънт“ и отново си спомняше онзи миг, в който за последен път бе прегръщала бебето си.

Беше се постоплило и по улицата имаше повече хора, така че нямаше опасност да привлече вниманието. Снегът, толкова бял в четвъртък, почти се бе стопил и останалите преспи бяха почернели от сажди.

„Онази вечер беше много студено — спомни си Сондра — и тротоарите бяха заледени. Старата количка имаше петно от едната страна. Доколкото можех, я почистих отвътре, но беше толкова вехта, че не исках да оставя бебето дори за минута. Някой от хотела беше изхвърлил книжната торба, в която пъхнах детето. Спомням си, че имаше емблема на «Слоун».“

Някой я потупа по рамото. Стресната, тя се обърна и видя загриженото лице на шейсетинагодишна, пълна, червенокоса жена.

— Ти се нуждаеш от помощ, Сондра — нежно каза Алвира. — И аз ще ти помогна.

 

 

Взеха такси до Сентръл Парк Саут. Когато влязоха в апартамента, Алвира направи чай и зареди филийки в тостера.

— Сигурна съм, че днес не си хапвала нищо — каза тя.

Очите на Сондра отново се насълзиха и тя кимна. Чувстваше се някак нереално и в същото време изпитваше огромно облекчение.

Знаеше, че ще разкаже на Алвира Миън за бебето, и усещаше, че жената ще намери начин да й помогне.

Двайсет минути по-късно Алвира решително й каза:

— Слушай сега, Сондра, първо трябва да престанеш да се терзаеш. Това е било преди седем години — тогава самата ти още си била дете. Не си имала майка. Чувствала си се отговорна пред дядо си. Сама си родила бебето и си се погрижила за него. Купила си дрешки, мляко и биберони, направила си така, че да родиш в Ню Йорк, защото си знаела, че някой ден ще живееш тук. Облякла си дъщеря си и си я оставила пред енорийското жилище. Избрала си черквата, спасила дядо ти, когато разбрал, че артритът му отнема дарбата на цигулар. Позвънила си след по-малко от пет минути и си решила, че някой е намерил бебето.

— Да — отвърна тя, — но ако някакви деца са замъкнали количката по-нататък, за да се пошегуват? Ако бебето е замръзнало и после онези, които са го открили, не са искали да ги обвинят… Ако…

— Ами ако са го намерили добри хора и сега дъщеря ти стопля живота им? — с убеденост, която не изпитваше, каза Алвира. „Добрите хора първо биха съобщили в полицията и после биха се опитали да осиновят детето — помисли си тя. — Нямаше да пазят тайна през всички тези години.“

— Не мога да искам нищо повече — отвърна Сондра. — Не заслужавам нищо повече от това, защото просто не зная…

— Заслужаваш много повече, отколкото си мислиш — енергично я прекъсна по-възрастната жена. — Сега трябва да отидеш на репетицията и да се подготвиш за срещата с нюйоркските почитатели на музиката. С останалото ще се заема аз. — После спонтанно прибави: — Сондра, знаеш ли колко си красива, когато се усмихваш? Трябва да го правиш по-често, чуваш ли?

По време на следващата чаша чай тя постепенно започна да повдига духа на младата жена.

— Можеш ли да си представиш как се е чувствал бедният ми дядо, който дотогава живееше сам, изведнъж да му се наложи да отглежда десетгодишно дете? — усмихната каза Сондра. — Имаше много хубав четиристаен апартамент в прекрасен блок край Мичиганското езеро в Чикаго, но въпреки това беше малък, а не можеше да си позволи по-голям.

— Какво направи дядо ти, когато отиде да живееш при него? — попита Алвира.

— Промени живота си заради мен. Премести се в кабинета си и ми даде голямата спалня. Винаги когато излизаше, намираше жена да се грижи за мен. А дядо обичаше да вечеря с приятелите си и, разбира се, често ходеше на концерти. Заради мен се отказа от ужасно много неща, които обичаше да прави.

— Пак се самообвиняваш — прекъсна я Алвира. — Обзалагам се, че преди да отидеш при него, е бил самотен. Присъствието ти му е било огромна утеха.

Сондра се усмихна още по-широко.

— Възможно е, но в замяна на моята компания трябваше да се откаже от свободата си да излиза когато поиска и от дребните удоволствия, които си позволяваше. — Усмивката й се стопи. — Предполагам, че в известен смисъл съм успяла да компенсирам това. Наистина съм добра музикантка, добра цигуларка.

— Ето! — възкликна Алвира. — Най-после да кажеш нещо хубаво за себе си.

Младата жена се засмя.

— Много си убедителна, Алвира.

— Така казва и редакторът ми — съгласи се тя. — Добре, схванах положението. Чувствала си се задължена да успееш, спечелила си стипендия, запознала си се с привлекателен и даровит мъж, била си едва на осемнайсет и си се влюбила в него. Сигурно ти е казал, че е луд по теб. Нямала си родители, нито братя и сестри. Имала си само дядо си, който често боледувал. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Останалото ни е известно. Да се върнем към настоящето. Толкова красиво и талантливо момиче като теб не може да живее изолирано. Имаш ли си приятел?

— Не.

— Прекалено бързо ми отговори, Сондра, което означава, че наистина имаш приятел. Кой е?

Последва продължително мълчание.

— Гари Уилис. Свири в Чикагския симфоничен оркестър — накрая неохотно отвърна тя. — На трийсет и четири е, осем години по-възрастен от мен, много красив, много добър и иска да се ожени за мен.

— Дотук добре — рече Алвира. — Обичаш ли го?

— Може би. Просто не съм готова за брак. В момента не съм способна на никакви чувства — зная го. Страхувам се, че ако все пак се омъжа, няма да съм в състояние да погледна лицето на бебето си, като зная, че съм изоставила сестричката му в пазарска торба на студа. Гари се отнася към мен с много търпение и разбиране. Ще те запозная с него. Той ще доведе дядо ми на концерта.

— Вече започвам да го харесвам и без да го познавам — отвърна жената. — И недей да забравяш, че днес деветдесет процента от жените имат семейства и едновременно с това работят. При мен беше същото.

Сондра огледа подредения с вкус апартамент.

— С какво се занимаваш, Алвира?

— В момента съм жена, спечелила от лотарията. Освен това пиша за „Ню Йорк Глоуб“. Допреди три години бях забележителна чистачка.

Младата жена се засмя. Не бе сигурна дали да й повярва, или да приеме думите й за шега, но Алвира не се впусна в обяснения. „По-късно ще имаме много време да й разкажа живота си“ — помисли си.

Двете едновременно се изправиха.

— Трябва да тръгвам на репетиция — каза Сондра. — Днес ще идва диригент, чиято репутация направо вледенява изпълнители като мен.

— Е, върви и дай всичко от себе си — рече Алвира.

— Ще намеря начин да открия бебето ти без никой да разбере. Ще ти телефонирам всеки ден, обещавам.

— Алвира, дядо и Гари ще пристигнат една седмица преди концерта. Зная, че дядо ще иска да отиде в „Сейнт Клемънт“. Ужасно се натъжи, когато научи за изчезването на потира на епископ Сантори. Но в случай, че попаднем на монсеньор Ферис, когато сме там, нали ще поговориш с него, за да му обясниш, че сме разговаряли, и да го помолиш да не казва на дядо, че съм се навъртала около черквата?

— Непременно — обеща тя.

Докато минаваха през дневната, Сондра спря до пианото. „Наръчник за възрастни начинаещи“ на Джон Томпсън беше отворен на „Цяла нощ“.

— Съвсем съм забравила тази песен. Прекрасна е, нали? — Без да дочака отговор, засвири и тихо запя:

— „Спи, мое дете, спи спокойно — цяла нощ. Бог ангели ще прати да бдят над съня ти — цяла нощ…“ Като че ли е писана за мен, нали, Алвира? Надявам се онази нощ бебето ми да е имало ангел-хранител. — Гласът й секна и младата жена отново щеше да се разплаче.

— Ще ти позвъня — обеща Алвира, докато Сондра бързаше да излезе навън.