Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (1)

Пролог

До Коледа оставаха двайсет и два дни, но тази година Лени рано правеше своите коледни покупки. Убеден, че никой не знае за присъствието му, той стоеше толкова неподвижно и тихо, че почти не можеше да чуе собственото си дишане, и наблюдаваше от изповедалнята монсеньор Ферис, който обикаляше черквата, преди да я заключи за през нощта. Лени с презрителна усмивка нетърпеливо го изчака да провери страничните врати и да угаси осветлението в олтара. Отдръпна се назад, когато видя, че Ферис се обръща, за да тръгне по страничната пътека, което означаваше, че ще мине точно покрай изповедалнята. Лени мислено изруга, когато една от дъските под краката му изскърца. През процепа между завесите можеше да види, че свещеникът спира и се ослушва.

Но после продължи към задната част на черквата. Миг по-късно светлината угасна и се чу отваряне и затваряне на врата. Лени си позволи да въздъхне — вече беше сам в черквата „Сейнт Клемънт“ на Западна сто и трета улица в Манхатън.

 

 

Сондра стоеше на прага на една от къщите срещу черквата. Сградата се ремонтираше и временното скеле я скриваше от минувачите. Преди да остави бебето, искаше да е сигурна, че монсеньор Ферис си е тръгнал. През последните два дни редовно присъстваше на службите в „Сейнт Клемънт“ и вече познаваше навиците му. Освен това знаеше, че по време на коледните пости свещеникът започва да чете молитвата в седем часа сутринта.

Чувстваше се изтощена от раждането само няколко часа по-рано. Облегна се на касата на вратата, за да отдъхне. Тихо изхленчване под закопчаното й палто я накара инстинктивно да залюлее ръце в движението, вродено на всички майки.

Щеше да остави при бебето обикновен лист хартия — на него бе написала всичко, което можеше да разкрие, без да рискува. „Моля, намерете на момиченцето ми добро и любящо семейство. Баща му е от италиански произход. Моите предци са дошли от Ирландия. В нито едно от семействата няма наследствени болести, за които да ми е известно, така че детето би трябвало да е здраво. Обичам дъщеря си, но не мога да се грижа за нея. Ако някой ден пита за мен, моля, покажете й това писмо. Кажете й, че най-щастливите часове от живота ми завинаги ще останат онези, в които я притисках към себе си, след като се роди. В тези мигове бяхме само ние двете, сами в целия свят.“

Гърлото й се сви, когато забеляза високата, леко прегърбена фигура на свещеника, който излезе от черквата и се насочи към жилището си. Моментът беше настъпил.

Бе купила бебешки дрешки, биберони с мляко и памперси. Бебето беше увито в две пелени и дебело вълнено одеяло, но тъй като вечерта бе ужасно студена, в последния момент Сондра взе кафява книжна торба за пазар. Някъде беше чела, че хартията е добър изолатор. Не че детето й щеше да остане дълго време на ледения въздух, разбира се — само докато намереше телефон, за да позвъни в дома на свещеника.

Тя бавно разкопча палтото си. Местеше бебето само когато се налагаше, и особено внимаваше за главичката му. Слабата светлина от уличните лампи й позволяваше ясно да види личицето на дъщеря си.

— Обичам те — прошепна Сондра. — И винаги ще те обичам. — Бебето погледна към нея. Очичките му за пръв път напълно се отвориха. Кафяви очи се вглеждаха в сини очи, дълга тъмноруса коса се докосваше до русите къдри върху малкото чело, мънички устни се свиваха в търсене на майчина гръд.

Тя сведе глава към бебето. Устните й задълго останаха притиснати към нежната бузка, ръката й милваше гръбчето и крачетата. После решително постави новороденото в книжната торба, пресегна се за сгънатата до нея детска количка и пъхна малкото вързопче подмишница.

Изчака няколко души да отминат скривалището й, после забърза към тротоара и огледа улицата в двете посоки. На следващото кръстовище автомобилите бяха спрели на червен светофар, но не се виждаха пешеходци.

Плътната стена от паркирани коли от двете страни на улицата я скриваше от любопитните погледи, докато тичаше към жилището на свещеника. Сондра изкачи трите стъпала до площадката пред вратата и разгъна количката. След като натисна спирачките, внимателно намести бебето вътре й постави до краката му бибероните и дрешките. Коленичи за миг и за последен път погледна детето си.

— Сбогом — прошепна тя. После се изправи, бързо се спусна по стъпалата и се затича към Кълъмбъс Авеню.

Щеше да позвъни от уличен телефон само на две преки от там.

 

 

Лени се гордееше с това, че може да обере черква за по-малко от три минути. „Човек никога не знае дали няма аларми“ — помисли си той, докато отваряше раницата си и вадеше фенерче. После насочи лъча към пода и бързо започна обичайната си обиколка. Първо отиде при кутията за бедни. Беше забелязал, че в последно време даренията намаляват, но сега имаше повече късмет и намери трийсетина-четирийсет долара.

Кутиите с пожертвувания под свещниците се оказаха най-пълни от последните десет черкви, които бе обрал. Бяха седем, поставени на равни интервали пред статуите на светците. Лени бързо разби ключалките и събра парите.

През последния месец-два пъти беше присъствал на служба тук, за да проучи вътрешното разположение. Бе забелязал, че свещеникът освещава хляба и виното в обикновени чаши, затова не си направи труда да влиза в дарохранилницата, тъй като там нямаше нищо особено. Пък и не обичаше да го прави. Двете години, прекарани в енорийското училище, бяха оказали въздействието си върху него, признаваше той, и сега се страхуваше да прави някои неща. Това определено му пречеше, когато обираше черкви.

От друга страна, не изпитваше угризения да си тръгне с плячката, която го беше довела тук — сребърния потир с диамант във формата на звезда на дъното. Той бе принадлежал на Джоузеф Сантори, свещеникът, сто години преди това основал енорията „Сейнт Клемънт“, и представляваше единственото съкровище, което тази историческа черква притежаваше.

Над махагонов шкаф в нишата вдясно от олтара висеше портрет на Сантори. Шкафът имаше сложна украса и решетката му едновременно трябваше да пази и показва потира. След една от службите, на които беше присъствал, Лени отиде там, за да прочете табелката в долната част на шкафа.

 

 

„След ръкополагането си в Рим отец, а по-късно и епископ Сантори получил този потир от графиня Мария Томичели. Той принадлежал на рода й още от ранните дни на християнството. На четирийсет и пет годишна възраст Джоузеф Сантори бил посветен за епископ и му била поверена рочестърската епархия. Когато се оттеглил на седемдесет и пет години, той се върнал в енорията «Сейнт Клемънт» и посветил останалите си дни на бедните и възрастните. Вярата в светостта на епископ Джоузеф Сантори била толкова силна, че след смъртта му до Светия престол била пратена петиция за неговото канонизиране, кауза, която остава жива и днес.“

 

 

Диамантът щеше да му донесе доста пари, каза си Лени, докато замахваше с брадвичката си. С два силни удара изкърти пантите, отвори вратата и взе потира. Тъй като се страхуваше, че може да е задействал някаква безшумна аларма, той се затича към страничната врата на черквата, отключи я и се втурна навън.

Когато се отправи на запад към Кълъмбъс Авеню, студеният въздух бързо изсуши потта по лицето и гърба му. Знаеше, че щом излезе на булеварда, ще може да изчезне сред тълпите от купувачи. Но докато минаваше покрай енорийското жилище, чу воя на приближаваща се полицейска кола.

Пред себе си видя две двойки, отправили се в същата посока като него, но не смееше да се затича, за да ги настигне. Това със сигурност щеше да го издаде. После забеляза количката на стъпалата пред дома на свещеника и светкавично я свали на тротоара. Вътре като че ли нямаше нищо друго, освен пазарски торби. Лени пъхна раницата си вътре и побърза да настигне двойките пред него. Щом ги наближи, спокойно закрачи точно след тях.

Полицейският автомобил профуча покрай групата и спря пред черквата. На Кълъмбъс Авеню Лени ускори крачка. Вече не се страхуваше, че ще го заловят. В такава студена вечер бързаха всички пешеходци. Просто щеше да се слее с тях. Нямаше причина някой да обърне внимание на средно висок, трийсетинагодишен мъж с остри черти, с шапка и обикновено тъмно яке, който бута пред себе си евтина, стара детска количка.

 

 

Уличният телефон, от който Сондра имаше намерение да позвъни, беше зает. Обезумяла от нетърпение и вече изпълнена с мъка за бебето, което бе изоставила, тя се замисли дали да прекъсне разговарящия по телефона мъж с униформа на охранител. Щеше да му обясни, че случаят е спешен.

„Не мога да го направя — отчаяно си каза. — Ако утре във вестниците се появи съобщение за бебето, човекът може да си спомни за мен и да позвъни в полицията.“ Объркана, тя пъхна ръце в джобовете си и стисна монетите за телефона и листчето, на което бе записала номера на свещеника, макар да го знаеше наизуст.

Беше трети декември и от витрините на магазините и ресторантите по Кълъмбъс Авеню вече грееха коледни светлини и украси. Покрай нея минаха момче и момиче, хванати за ръце. Лицата им сияеха и те се усмихваха един на друг. Момичето изглеждаше на около осемнайсет години, точно колкото нея, помисли си, макар че тя определено се чувстваше по-възрастна — и безкрайно далеч, от безгрижната радост, която излъчваше тази двойка.

Ставаше все по-студено. „Дали бебето е достатъчно добре завито? — разтревожено се запита Сондра. За миг затвори очи. — О, Господи, накарай този човек да се махне от телефона, трябва веднага да се обадя!“

Секунда по-късно чу изщракване. Тя изчака мъжът да се отдалечи на няколко крачки, после вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера.

— Енорийски дом „Сейнт Клемънт“ — обади се възрастен мъж. Сигурно беше старият свещеник, когото беше видяла на службата.

— Мога ли да разговарям с монсеньор Ферис, моля?

— Аз съм отец Дейли. Навярно ще мога да ви помогна. Монсеньорът е навън с полицията. Имаме проблем.

Сондра прекъсна връзката. Бяха открили бебето. Дъщеря й вече бе в безопасност и монсеньор Ферис щеше да се погрижи да я настанят при добро семейство.

Един час по-късно пътуваше с автобуса за Бирмингам, Алабама. Следваше в музикалния факултет на местния университет — свиреше на цигулка и удивителният й талант вече даваше надежди за блестящо бъдеще на концертния подиум.

 

 

Едва когато влезе в апартамента на възрастната си леля, Лени чу слабото хленчене на новороденото.

Сепнат, той погледна в количката и видя, че пазарската торба се раздвижва. Бързо я разкъса и зяпна от изненада. Без да вярва на очите си, Лени взе бележката от одеялцето, прочете я и изруга.

От спалнята в дъното на тесния коридор леля му извика:

— Ти ли си, Лени? — В думите, изречени със силен акцент, който издаваше италианския й произход, не се усещаше каквато и да е радост от пристигането му.

— Да, лельо Лили. — Нямаше начин да скрие бебето. Трябваше да реши какво да прави. Какво щеше да каже на леля си?

Лили Малдонадо излезе в коридора, за да отиде в дневната. На седемдесет и четири годишна възраст тя изглеждаше с десет години по-млада. Беше дребна и закръглена. В прибраната й на стегнат кок коса все още имаше много черни кичури. Кафявите й очи бяха големи и живи. Движеше се с енергични, уверени крачки.

Заедно с майката на Лени, нейната по-малка сестра, бяха емигрирали в Съединените щати от Италия малко след Втората световна война. Беше се омъжила за шивач от родното й село в Тоскана и тъй като самата тя беше добра шивачка, беше работила заедно със съпруга си в дюкянчето им в Горен Уестсайд до смъртта му преди пет години. Сега шиеше в апартамента си или ходеше по домовете на постоянните си клиенти, от които не взимаше почти нищо.

Но както се шегуваха помежду си те, в замяна бяха принудени да се отнасят със съчувствие към безкрайните й разкази за ужасния й племенник Лени.

Застанала на колене, с купчина топлийки до нея, внимателно преценявайки с будните си очи дължината на дрехите, Лили въздъхваше и се впускаше в обичайните си жалби.

— Моят племенник непрекъснато ме ядосва. Откакто се е родил, само грижи създава. Когато ходеше на училище… Не питай. Постоянно го арестуваха. Два пъти го пращаха в детски затвор. Това вразуми ли го? Не. Никога не може да се задържи на работа. Защо? Сестра ми, неговата майка, Бог да я прости, винаги е била прекалено мека с него. Обичам го, разбира се — в крайна сметка, той е моя плът и кръв — но ме влудява. Още колко мога да издържа да се прибира по всяко време? Й с какво живее, питам аз?

Но сега, след искрена молитва към любимия й свети Франциск от Асизи, Лили Малдонадо беше взела решение. Бе опитала всичко, но без резултат. Очевидно нищо нямаше да накара Лени да се промени и затова тя веднъж завинаги щеше да се избави от отговорността за него.

Светлината в коридора беше слаба и тя толкова бързаше да му каже каквото си бе наумила, че не забеляза веднага количката зад него.

Със скръстени ръце и твърд глас Лили започна:

— Лени, ти ме попита дали можеш да останеш при мен няколко нощи. Е, това беше преди три седмици и вече не те искам тук. Събирай си багажа и да те няма.

Резкият й тон стресна размърдалото се бебе и тихото хленчене се превърна в плач.

— Какво е това? — възкликна тя. Тогава видя количката. Бързо бутна племенника си настрани и погледна надолу. — Какво си направил пък сега? — извика възрастната жена. — Откъде взе това бебе?

Лени напрегнато обмисляше отговора. Не искаше да напуска този апартамент. Тук се чувстваше удобно и фактът, че живееше с леля си, му осигуряваше почтено прикритие. Беше прочел оставеното от майката писмо, затова бързо измисли план.

— Мое е, лельо Лили. Бях лудо влюбен в майката. Но тя се мести в Калифорния и иска да даде дъщеря ни за осиновяване. Аз не желая. Искам да си я отгледам.

Бебето се разплака и размаха юмручета.

Лили отвори вързопа, оставен в количката.

— Бебето е гладно — каза тя. — Твоята приятелка поне е пратила малко мляко. — Жената взе един от бибероните и го пъхна в ръцете на Лени. — Иди да го стоплиш.

Изражението й се промени, докато развиваше пелените. Взе бебето на ръце и го гушна.

— Колко си красива, bella. Как може майка ти да не те иска? — Погледна към Лени. — Как се казва?

Той си спомни за инкрустирания в потира диамант във формата на звезда.

— Казва се Стар, лельо Лили.

— Стар — измърмори Лили Малдонадо, докато успокояваше разплаканото бебе. — В Италия бихме я наричали Стелина. Това означава „звездичка“.

Младият мъж с присвити очи наблюдаваше възрастната жена и бебето. Никой нямаше да търси детето, помисли си. Не го беше отвлякъл и ако все пак някой се усъмнеше, с писмото можеше да докаже, че е било изоставено. Знаеше, че на италиански баба е „nonna“. Когато побърза да отиде в кухнята, за да затопли млякото, Лени доволно си каза: „Стар, момичето ми, аз си намерих дом — а ти си намери nonna.“