Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (3)

3.

Докато влизаше в жилищния комплекс „Стайвесънт Таун“ край Авеню Би, Джими Сидънс мислено ругаеше. Униформата, която беше взел от пазача в затвора, му придаваше приличен вид, но бе прекалено опасно да я носи по улиците. После успя да отмъкне от количката на някакъв бездомник мръсно палто и плетена шапка. Те му бяха помогнали, но трябваше да намери някакви други дрехи, нещо нормално.

Имаше нужда и от кола, при това такава, за чието изчезване нямаше да съобщят до сутринта, някой от автомобилите на обитателите на квартала: средно голям, кафяв или черен, който по нищо да не се отличава от всяка друга хонда, тойота или форд по пътя.

До този момент не беше забелязал нищо подходящо. По едно време видя някакъв тип да слиза от хонда и да казва на спътничката си „Колко е хубаво да се прибереш у дома“, но колата бе червена, лъскава и привличаше вниманието.

До тротоара спря хлапе със стара бракма, но като чу тракането на двигателя, Джими веднага се отказа. Само това оставаше, помисли си, да излезе на магистралата и колата да се повреди.

Беше му студено и започваше да огладнява. „Десет часа път с кола — каза си. — После ще съм в Канада, Пейдж ще ме посрещне там и пак ще изчезнем.“ Тя бе първото му истинско гадже и много му беше помогнала в Детройт. Знаеше, че предишното лято изобщо нямаше да го заловят, ако по-внимателно бе наблюдавал онази бензиностанция в Мичиган. Трябваше да се сети да провери в тоалетната, вместо да се остани да го изненада ченгето, което излезе от там, докато самият той държеше пистолета си насочен към служителя на гишето.

На следващия ден пътуваше обратно за Ню Йорк, за да го съдят за убийство на полицай.

Покрай него минаха възрастен мъж и жена, които му се усмихнаха.

— Весела Коледа.

Джими любезно кимна. После жената привлече вниманието му, като каза:

— Не мога да повярвам, че не си сложил подаръците за децата в багажника, Ед. Кой в наше време оставя нещо вечер на седалките?

Джими зави зад ъгъла и после крадешком се върна в дълбоката сянка, за да види как двойката се приближава към тъмна тойота. Мъжът отвори вратата, взе от задната седалка малко люлеещо се конче и го подаде на жената, после извади пет-шест шарени пакета. Двамата прехвърлиха всичко в багажника, мъжът отново заключи и се върна на тротоара.

Джими чу, жената да казва:

— Предполагам, че можем да оставим телефона в жабката.

— Естествено — отвърна съпругът й. — Що се отнася до мен, това си е чисто разсипничество. Нямам търпение да видя лицето на Боби утре, когато отвори всичко.

Двамата завиха зад ъгъла и изчезнаха. Това означаваше, че от апартамента си няма да могат да забележат изчезването на колата.

Преди да отиде при колата, той изчака десетина минути. Снежинките затанцуваха около него. Две минути по-късно седеше зад волана и напускаше комплекса. Беше пет и петнайсет. Насочваше се към апартамента на Кали на Десета улица и Авеню Би. Знаеше, че сестра му ще се изненада, когато го види. И едва ли щеше да му се зарадва. Навярно смяташе, че няма да я открие. Защо ли си мислеше, че не може да я следи дори от Райкър Айлънд, зачуди се той.

„Хей, сестричке — помисли си Джими, докато завиваше по Четиринайсета улица, — нали обеща на баба да се грижиш за мен?“ „Джими има нужда от напътствие — бе казала баба им. — Движи се в лоша среда. Прекалено лесно се оставя да го водят.“ Е, Кали нито веднъж не дойде да го види в затвора. Нито веднъж. Дори не му писа.

Трябваше да внимава. Ченгетата сигурно наблюдаваха блока на сестра му. Но той беше помислил за това. Преди често се навърташе из този квартал и знаеше как да стигне по покривите от единия край на пресечката до нейния блок. Като хлапе на два пъти се бе вмъквал там, за да краде.

Като познаваше Кали, Джими беше убеден, че пази някои дрехи, останали от Франк. Тя бе луда по него и сигурно държеше снимките му из целия апартамент. Човек изобщо не би си помислил, че е умрял още преди да се роди Джиджи.

Освен това сестра му със сигурност щеше да даде на малкото си братче поне няколко долара. Щеше да намери начин да я убеди да си държи устата затворена, докато той не минеше канадската граница и не изчезнеше заедно с Пейдж.

Пейдж. Представи си как изглежда. Сочна. Руса. Само на двайсет и две. Луда по него. Беше уредила всичко, включително да му дадат пистолета. Не го бе предала, не му обърна гръб.

На устните му се появи неприятна усмивка. „А ти изобщо не се опита да ми помогнеш, докато гниех на Райкър Айлънд — помисли си. — Но сега, независимо дали ти харесва, скъпа ми сестричке, ще ми помогнеш да се измъкна.“

Паркира на една пряка от блока на Кали и се престори, че проверява гумите, докато се оглеждаше. Не се виждаха ченгета. Даже да наблюдаваха апартамента на сестра му, навярно не знаеха, че до него може да се стигне през шахтите за боклук. Той се изправи и изруга. Проклетият стикер на бронята. Прекалено привличаше вниманието. „НИЕ ПОГУБВАМЕ НАСЛЕДСТВОТО НА ВНУЦИТЕ СИ“. Джими успя да отлепи по-голямата част от надписа.

 

 

Петнайсет минути по-късно отключи слабата ключалка на апартамента на Кали и се вмъкна вътре. „Какъв коптор — помисли си, докато оглеждаше пукнатините по тавана и изтъркания линолеум в малкото антре. — Но пък е чисто. Кали винаги е била чистница.“ Под елхата в ъгъла на помещението, което минаваше за дневна, имаше две пакетчета.

Джими сви рамене и влезе в спалнята. Прерови гардероба, за да открие дрехите, които трябваше да са там. След като се преоблече, претършува жилището, но не намери пари. Отвори вратата на кухненския бокс, погледна в хладилника, но вътре нямаше бира. Взе си пепси и си направи сандвич.

Според онова, което му бяха казали неговите източници, Кали вече трябваше да се е прибрала от болницата. Той знаеше, че по пътя е минала да вземе Джиджи от жената, която я гледаше. Седна на дивана, приковал поглед към входната врата. Нервите му бяха опънати. Беше похарчил за храна повечето от доларите, които откри в джобовете на пазача. Трябваше да намери пари за магистралните такси, а също, за да напълни още един резервоар бензин. „Хайде, Кали — помисли си, — къде се губиш, по дяволите?“

В шест без десет чу входната врата да се отключва. Скочи на крака, притича до коридора и се прилепи до стената. Изчака сестра му да влезе и да затвори вратата, после запуши устата й с ръка.

— Не викай! — прошепна той, докато заглушаваше с длан ужасения й стон. — Разбираш ли?

Тя кимна с разширени от страх очи.

— Къде е Джиджи? Защо не е с теб?

После освободи устата й, за да му отговори. Тя едва изрече:

— При детегледачката е. Днес ще остане до по-късно, за да мога да напазарувам. Какво правиш тук, Джими?

— Колко пари имаш?

— Ето, вземи ми чантата. — Кали му я подаде, като се молеше брат й да не се сети да претърси джобовете на шлифера й. „О, Господи — помисли си тя, — накарай го да си отиде!“

Той взе чантата и с тих, заплашителен глас я предупреди:

— Сега ще те пусна, Кали. Не се опитвай да правиш нищо, иначе Джиджи ще остане без майка. Ясно ли е?

— Да. Да.

Тя изчака да я пусне, после бавно се обърна към него. Не го беше виждала от онази ужасна нощ преди почти три години, когато с Джиджи на ръце се бе прибрала от работа в детската градина и го завари да я чака в апартамента й в Уест Вилидж.

Не се бе променил много. Само косата му беше по-къса и лицето му — по-слабо. В очите му не се забелязваше дори искрица от случайната топлота, която навремето я караше да се надява, че има възможност някой ден да се поправи. Нищо не беше останало от уплашеното шестгодишно момче, вкопчило се в нея, когато майка им ги бе оставила при баба им, за да изчезне от живота им.

Той отвори чантата, прерови я и извади яркозеленото й портмоне.

— Осемнайсет долара — ядосано каза Джими, след като бързо преброи парите й. — Само толкова ли?

— Джими, получавам заплата вдругиден — отвърна Кали. — Моля те, просто ги вземи и се махай от тук. Моля те, остави ме на мира.

„Резервоарът е пълен до половината — помисли си той. — Тук има пари да го напълня догоре и за таксите. Може би ще успея да стигна до Канада.“ Трябваше да запуши устата на Кали, разбира се, което нямаше да е много трудно. Просто щеше да я предупреди, че ако прати ченгетата по следите му и го пипнат, той ще заяви, че сестра му е уредила да му дадат пистолета, с който е стрелял по пазача.

Някакъв шум отвън го накара рязко да се обърне. Погледна през шпионката, но не успя да види никого. Заплашително показа на Кали, че за нея ще е най-добре да пази тишина, безшумно натисна бравата и открехна вратата точно навреме, за да види момченцето, което започна да отстъпва назад към стълбището.

Джими рязко отвори вратата, хвана детето с ръка през кръста, с другата му запуши устата и го вмъкна вътре, после грубо го просна на пода.

— Подслушваш, а, хлапенце? Кой е този, Кали?

— Остави го, Джими. Не зная кой е — извика тя. — Никога не съм го виждала.

Брайън беше толкова уплашен, че почти онемя. Но разбираше, че мъжът и жената са ядосани един на друг. Навярно този човек щеше да му помогне да си върне портфейла. Момчето посочи към Кали.

— Тя взе портфейла на мама.

Джими го пусна.

— Хей, на това вече му казвам добра новина — ухили се той и се обърна към сестра си: — Нали?