Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (23)

24.

„Кирие елейсон“^[1] — запя хорът.

„Господи, помилуй“ — присъедини се Барбара Кавъноу.

„Спаси моето агънце“ — помоли се Катрин.

„Бягай, тъпчо, избягай от него“ — мислено извика Майкъл.

Джими Сидънс беше луд. До този момент Брайън никога не се бе возил толкова бързо. Не беше сигурен какво става, но някой явно ги преследваше.

Той погледна към Джими. Мъжът бе извадил пистолета си. Брайън усети, че освобождава предпазния му колан. После се пресегна през него и отвори вратата откъм неговата страна. В купето нахлу студен въздух.

За миг момчето се вцепени от страх. След това седна изправено и разбра какво ще се случи. Джими щеше да го застреля и да го изхвърли навън.

Трябваше да се спаси. Все още стискаше медальона в дясната си ръка. Усети, че Джими притиска дулото на пистолета в него и го бута към отворената врата. Вкопчил се с лявата си ръка в ключалката на предпазния колан, той замахна с другата и удари Джими в лявото око с медальона.

Мъжът извика, свали ръка от волана и инстинктивно натисна спирачки. Когато притисна длан към окото си, пистолетът гръмна и куршумът изсвистя покрай ухото на Брайън. Останал без управление, автомобилът започна да се върти. Качи се на тротоара, продължи през моравата на една от къщите и се заби в храстите. После, без да престава да се върти, колата понесе храста обратно към улицата.

Джими ругаеше. С една ръка отново стисна волана, с другата насочи пистолета към момчето. От широка рана на челото и скулата му се стичаше кръв и капеше в окото му.

„Бягай. Бягай!“ Брайън чу думите, сякаш някой му ги беше извикал. Скочи от колата и се претърколи по покритата със сняг морава точно в мига, в който над рамото му прелетя втори куршум.

— Боже Господи, хлапето скочи от колата! — извика Крис. Той натисна спирачки и спря зад тойотата. — Сега се изправя. О, Господи!

— Ранено ли е? — попита Бъд Фолни, но Макнали не го чу. Вече беше изскочил от колата си и тичаше към момчето. Сидънс отново овладя автомобила и направи обратен завой. Навярно се канеше да прегази Брайън. За броени секунди, които обаче се сториха на Крис цяла вечност, полицаят стигна до детето и го грабна.

Тойотата летеше към тях. Дясната й врата все още бе отворена и вътрешната лампа светеше, така че ясно се виждаше безумната ярост, изписана върху лицето на Джими Сидънс. Здраво притиснал Брайън към себе си, Крис се метна настрани и се претърколи по заснежения склон точно когато гумите на автомобила минаха на сантиметри от главите им. Миг по-късно се разнесе ужасяващият звук на смачкан метал и строшено стъкло. Тойотата се блъсна във верандата на къщата и се преобърна.

За миг настана тишина. После изведнъж започнаха да вият сирени. Лампите и фаровете на десетина полицейски коли осветиха нощта и рояци полицаи се втурнаха да обградят преобърнатата кола. Няколко секунди Крис остана да лежи в снега, притиснал Брайън към себе си. После чу тих глас:

— Ти Сейнт Кристофър ли си?

— Не, но в момента се чувствам като него, Брайън — отвърна Крис. — Весела Коледа, синко!