Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (12)

12.

Беше десет и пет. Морт Леви седеше на бюрото си, потънал в мисли. Имаше едно-единствено обяснение за загадъчното телефонно обаждане: Кали Хънтър. Подслушвателният уред в полицейския микробус пред жилищния й блок потвърждаваше, че е набрала неговия номер. Дежурните му бяха предложили да се качат и да поговорят с нея.

— Не. Оставете я на мира — нареди той. Разбираше, че е безсмислено. Тя само щеше да повтори същото, което им бе казала по-рано. „Но Кали знае нещо и се страхува да го каже“ — помисли си. Два пъти й беше телефонирал, но никой не му отговори. Но той бе сигурен, че си е вкъщи. Хората от микробуса щяха да му съобщят, ако напуснеше апартамента си. Тогава защо не вдигаше слушалката? Не трябваше ли лично да отиде при нея? Щеше ли да има някаква полза?

— Какво ти става? — нетърпеливо го попита Джак Шор. — Оглушал ли си?

Морт вдигна поглед. Пълният старши детектив стоеше до него и му се мръщеше. „Нищо чудно, че Кали се страхува от теб“ — помисли си, като си спомни ужаса в очите й от гнева и откритата враждебност на Джак.

— Мисля — кратко отвърна той, като устоя на желанието да му предложи някой път и той да опита същото.

— Остави това. Трябва да повторим плана за блокиране на катедралата. — После лицето на Шор омекна.

— Защо не си починеш, Морт?

„Не е толкова лош, колкото се мъчи да изглежда“ — помисли си Леви.

— Не забелязах и ти да си почиваш, Джак — отвърна.

— Просто повече от теб мразя Сидънс.

Морт бавно се изправи. Мислите му все още бяха насочени към изплъзващия му се спомен за нещо важно, което бяха пропуснали, нещо, което знаеше, че е там, точно пред него, но което просто не можеше да открие. Бяха се срещнали с Кали Хънтър в седем и петнайсет сутринта. Вече се беше облякла за работа. После отново отидоха при нея почти дванайсет часа по-късно. Изглеждаше уморена и ужасно уплашена. Сега навярно вече спеше. Но инстинктът му подсказваше, че трябва да разговаря с нея. Макар Кали да отричаше, Морт смяташе, че тя знае отговора на загадката.

Щом се обърна с гръб към бюрото си, телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и отново чу тежкото дишане. Този път пое инициативата.

— Кали — настоятелно изрече Леви. — Кали, не се страхувай да разговаряш с мен. Каквото и да се е случило, ще се опитам да ти помогна.

 

 

Кали дори и не мислеше да си ляга. Беше слушала радиото едновременно с надежда и страх, че ченгетата, са открили Джими. Молеше се малкият Брайън да е жив и здрав.

В десет часа включи телевизора, за да гледа местните новини, и сърцето й се разтуптя. До водещия Тони Потс седеше майката на Брайън. Сега косата й беше разрошена, сякаш бе стояла навън в снежната виелица. Лицето й беше много бледо и в очите й имаше мъка. До нея седеше десетина-единайсетгодишно момче.

Водещият казваше:

— Може би сте чули молбата за помощ на Катрин Дорнън. Помолихме нея и брата на Брайън, Майкъл, да дойдат при нас в студиото. Малко след пет часа на Пето Авеню и Четирийсет и девета улица е имало много хора. Може би вие сте били там. Може би сте забелязали Катрин с двамата й сина, Майкъл и Брайън. Те слушали цигулар, който свирел коледни песни. Седемгодишният Брайън стоял до майка си, после изчезнал. Госпожа Дорнън и брат му имат нужда от вашата помощ, за да го открият.

Водещият се обърна към Катрин:

— Вие носите снимка на Брайън.

Кали видя как жената вдига снимката и казва:

— Не е много ясна, затова ще ви кажа още някои подробности. Той е на седем, но изглежда по-малък, защото е дребен. Има тъмна, червеникавокестенява коса, сини очи и лунички по носа… — Гласът й секна.

Кали затвори очи. Не можеше повече да гледа ужасната мъка, изписана на лицето на Катрин Дорнън.

Майкъл постави ръка върху майчината си длан.

— Брат ми носи тъмносиня грейка, точно като моята, само дето моята е зелена. И червена шапка. Един от предните му зъби липсва. — После момчето избухна: — Трябва да го намерим. Не можем да кажем на татко, че Брайън е изчезнал. Татко е прекалено тежко болен, за да го тревожим. — Гласът му стана още по-настоятелен. — Знам си го татко. Той ще се опита да направи нещо. Ще стане от леглото и ще започне да търси Брайън, а ние не можем да му позволим. Той е болен, много болен.

Тя изключи телевизора. После влезе на пръсти в спалнята. Джиджи най-после спеше спокойно. Кали се приближи до прозореца, който водеше към противопожарния изход. Все още можеше да види очите на Брайън, когато момчето умолително бе погледнало към нея. Едната му ръка беше в лапата на Джими, с другата стискаше медальона на Сейнт Кристофър, като че ли той можеше да го спаси. Поклати глава: „Този медальон. Момчето не се интересуваше от парите в портфейла. Проследило ме е, защото е смятало, че медальонът ще помогне на баща му да оздравее.“

Втурна се в дневната и взе визитната картичка на Морт Леви.

Когато детективът отговори, решимостта й едва не се стопи, но после той успокоително й каза: „Кали, не се страхувай да разговаряш с мен.“

— Господин Леви — успя да изрече тя, — можете ли бързо да дойдете тук? Трябва да разговарям с вас за Джими… и за онова изчезнало момченце.