Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (21)

22.

На Майкъл ужасно му се спеше. Искаше му се само да се облегне на рамото на баба си и да затвори очи. Но още не можеше да го направи, не и докато не се убедеше, че Брайън е жив и здрав. Момчето се опита да потисна страха си. „Защо не ме е повикал, ако е видял жената да взима портфейла на мама? Можех да изтичам след нея и да му помогна, когато онзи човек го е хванал.“

Сега кардиналът стоеше пред олтара. Но когато музиката спря, вместо да започне месата, той каза:

— В тази нощ на радост и надежда…

Майкъл можеше да види телевизионните камери вдясно. Винаги си беше мислил, че е страхотно да те показват по телевизията, но си го бе представял при други обстоятелства. Тази нощ обаче изобщо не беше забавно.

Бе толкова ужасно да слуша как майка му умолява хората да им помогнат да открият Брайън.

— … в година, която донесе толкова много насилие на невинните…

Майкъл се напрегна. Кардиналът говореше за тях, за болния му баща и за изчезналия му брат.

— Майката, бабата и десетгодишният брат на Брайън Дорнън са тук заедно с нас. Нека се помолим доктор Томас Дорнън да оздравее и Брайън да бъде открит невредим.

Майкъл видя, че майка му и баба му плачат. Устните им се движеха и той разбра, че се молят. Неговата молитва беше съветът, който би дал на Брайън, ако го чуваше: „Бягай, Брайън, бягай!“

След като отби от магистралата, Джими изпита облекчение, въпреки предчувствието, че ще се случи нещо лошо.

Бензинът бе на свършване, но се страхуваше да спре на бензиностанция с хлапето. Пътуваше на юг по шосе №14. Десетина километра нататък то пресичаше шосе №20, което водеше към границата.

Тук нямаше толкова много автомобили, колкото по магистралата. Повечето хора и без това вече си бяха по домовете и спяха или се готвеха за коледната утрин. Нямаше вероятност някой да го търси насам. И все пак, помисли си, щеше да е най-добре да мине по някоя от улиците в Джънива и да намери паркинг или гора, където да спре, без да го забележат и да направи каквото трябваше.

На следващия десен завой хвърли поглед към огледалото и се вцепени. Стори му се, че е зърнал фарове, но след завоя вече не можеше да ги види.

„Ставам прекалено нервен“ — помисли си.

На следващото кръстовище внезапно се озоваха в жилищен квартал, тих и тъмен. В повечето къщи не светеше, освен примигващите лампички по храсти и коледни дръвчета тук-там сред покритите със сняг морави.

Не можеше да е сигурен дали хлапето наистина спи, или се преструва. Не че имаше значение. Трябваше му тъкмо такова място. Той продължи още шест преки нататък и видя онова, което търсеше: училище с дълга отбивка, водеща към паркинг.

Очите му не пропуснаха нищо, докато внимателно оглеждаше района за приближаващи коли и минувачи. После спря колата, отвори прозореца до половината и напрегнато се заслуша. Студът мигновено превърна дъха му в пара. Не се чуваше нищо друго, освен ръмженето на тойотата. Беше съвсем тихо.

Все пак реши още един път да обиколи квартала, просто за да се убеди, че не го следят.

Докато натискаше педала за газта и колата бавно се плъзгаше напред, Джими не откъсваше поглед от огледалото. По дяволите. Имаше право. Зад него наистина се движеше автомобил. С изключени фарове. Лампичките на ярко осветена елха се отразяваха в буркана на покрива му.

Полицейска кола. Ченгетата! „Мамка им — тихо изруга Джими. — Мамка им! Мамка им!“ После настъпи газта. Това можеше и да му е за последен път, но поне щеше да се позабавлява както трябва.

Той погледна към Брайън и извика:

— Стига си се преструвал. Знам, че си буден. Ставай, мамицата ти! Трябваше да те изхвърля още щом напуснах града. Гадно хлапе!

Джими бързо хвърли поглед към огледалото. Другата кола също беше увеличила скоростта и вече съвсем открито го преследваше. Но засега, изглежда, нямаше други.

Очевидно Кали бе казала на ченгетата, че е взел хлапето, осъзна той. Сигурно също им беше предала заканата му да го убие, ако се опитат да го хванат. Може би ченгето зад него го знаеше и това обясняваше защо незабавно не се е опитало да го спре.

Погледна към скоростомера: осемдесет… деветдесет… сто… сто и десет. Проклета кола! Внезапно му се прииска да е откраднал нещо по-мощно. Той се приведе към волана. Не беше по-бърз от тях, но все пак може би имаше шанс да се измъкне.

Преследвачът му още не бе повикал подкрепление. „Какво ще направи, ако види, че стрелям по хлапето и го изхвърлям навън?“ Щеше да спре и да се опита да му помогне. „Най-добре да го направя веднага — помисли си, — преди оня да успее да повика помощ.“ Сидънс пъхна ръка под якето си, за да извади пистолета. Точно тогава тойотата се хлъзна по заледен участък. Джими пусна оръжието в скута си, завъртя волана по посока на плъзгането и успя да овладее колата в последния момент, преди да се блъсне в дървото в края на тротоара.

„Няма по-добър шофьор от мен“ — мрачно си помисли. После отново взе пистолета и освободи предпазителя. „Ако ченгето спре заради хлапето, ще успея да стигна до Канада“ — обеща си Джими, автоматично отключи дясната врата и се пресегна през ужасеното момче да я отвори.