Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (17)

17.

След като Айка си тръгна, Кали си направи чаша чай, зави се с одеяло, включи телевизора и натисна бутона за изключване на звука. „Така ще разбера, ако има нещо ново“ — помисли си тя. После включи радиото на станция, предаваща коледна музика, но намали звука.

„Чуй, ангелите пеят“.

„Спомням си как двамата с Франк пяхме тази песен, когато украсявахме елхата — помисли си. — Преди пет години.“ Единствената им Коледа заедно. Тъкмо бяха разбрали, че е бременна. Колко планове само крояха!

— Догодина ще имаме помощник за елхата — бе казал съпругът й.

— Ами, как не. Тримесечно бебе — страхотен помощник! — беше се засмяла тя.

Спомняше си как Франк я повдигна на ръце, за да може да закрепи звездата на върха.

Защо?

Защо всичко толкова внезапно бе свършило? Нямаше следваща година. Само седмица по-късно той беше блъснат от кола. А бе излязъл само до магазина, за да купи кутия мляко.

„Имахме толкова малко време“ — поклати глава Кали. Понякога се чудеше дали онези месеци не са били само сън. Струваха й се толкова отдавна.

„О, елате, вярващи, радостни и възхитени… Adeste fideles.^[1]“

„Нима беше вчера, когато толкова се радвах на живота?“ — зачуди се тя. Администраторката й бе казала:

— Кали, получавам чудесни доклади за теб. Предадоха ми, че имаш данни на родена медицинска сестра. Някога замисляла ли си се да постъпиш в сестринското училище? — И после започна да говори за стипендия и че щяла да се заеме с въпроса.

„Онова момченце — помисли си Кали. — О, Господи, не позволявай на Джими да го нарани! Трябваше веднага да позвъня на детектив Леви. Зная, че трябваше. Защо не го направих? — запита се тя и незабавно си отговори: — Защото не се страхувах само за момчето. Страхувах се и за самата себе си и това може да струва живота на Брайън.“

Изправи се и отиде да погледне Джиджи. Както обикновено тя беше измъкнала едното си краче изпод завивките. Правеше го всяка нощ, дори когато в стаята бе студено.

Кали зави дъщеря си, после погали крачето й и го покри с одеялото. Джиджи се размърда.

— Мами — сънено измърмори.

— Тук съм.

Младата жена се върна в дневната и разсеяно хвърли поглед към телевизора, после се втурна да усили звука. „Не! Не!“ — помисли си тя, докато слушаше как репортерът обяснява, че полицията имала информация за изчезналото момче. Вече било известно, че е отвлечено от избягалия убиец Джими Сидънс. „Ченгетата ще обвинят за изтеклата информация мен отчаяно си каза. — Ще решат, че съм се раздрънкала пред някого. Сигурна съм.“

Телефонът иззвъня. Кали вдигна слушалката и чу гласа на Морт Леви.

— Не съм аз — разплака се тя. — Не съм казвала на никого. Кълна се, кълна се, че не съм.

 

 

Равномерното повдигане и спускане на гърдите на Брайън показваше на Джими Сидънс, че малкият спи. „Чудесно — помисли си, — още по-добре за мен.“ Проблемът беше, че хлапето е умно. Достатъчно, за да разбира, че ако успее да скочи от колата в крайното дясно платно, няма опасност да го сгазят. Ако онзи кретен не се бе завъртял и не беше предизвикал катастрофата, всичко вече щеше да е свършило, каза си. Хлапето щеше да избяга и ченгетата щяха да са по петите му.

Минаваше единайсет часът. Момчето трябваше да е уморено. С малко късмет щеше да спи още няколко часа. Въпреки снега трябваше да стигнат до границата най-много след три-четири часа. „По тъмно“ — доволно си помисли Джими. Знаеше, че може да разчита на Пейдж да го чака откъм канадската страна на границата. Бяха се уговорили да се срещнат в гората на около пет километра след митницата.

Замисли се къде да остави тойотата. Стига да изтрие отпечатъците си, никой няма да разбере, че я е откраднал той. Може би трябваше да я зареже някъде из горите.

От друга страна… Щеше да пресече границата при река Ниагара. Течението беше силно и нямаше голяма вероятност водата да замръзне. Колата сигурно никога нямаше да изплува на повърхността.

Ами хлапето? Още докато си задаваше този въпрос, разбираше, че не може да рискува да открият Брайън край границата и момчето да съобщи за него.

Пейдж бе излъгала всичките си приятели, че заминава за Мексико.

„Съжалявам, малкия — каза си. — Просто искам ченгетата да ме търсят там.“

За миг се замисли, после реши, че реката ще се погрижи и за автомобила, и за хлапето.

Взел това решение, усети, че започва да се отпуска. С всеки изминат километър ставаше все по-уверен, че ще успее да стигне до Канада, Пейдж и свободата. Нямаше да позволи нищо да застане на пътя му.

Като предишния път. Тогава уреди всичко. Взе колата на Кали и стотина долара и се отправи към Калифорния. После на Девето Авеню мина на червен светофар и го спряха. Ченгето, някакъв младок, го помисли за голяма клечка. Той се приближи до прозореца и саркастично каза: „Шофьорската книжка и талона, господине.“

Само това му трябваше, помисли си Джими, да види шофьорска книжка на името на Джеймс Сидънс. Нямаше друг избор. Полицаят веднага щеше да го арестува. Бръкна в джоба на якето си, извади пистолета и стреля. Още преди тялото на ченгето да се свлече на земята, Джими изхвърча от автомобила и се смеси с тълпата на недалечна автогара. Прочете разписанието и се втурна да си купи билет за автобус, който след десет минути заминаваше за Детройт.

Какъв късмет, каза си той. Още първата вечер се запозна с Пейдж, настани се при нея, после си намери фалшиви документи и работа в охранителна фирма. Известно време дори двамата с нея водиха нормален живот. Единствените им разправии бяха заради това, че Пейдж насърчаваше похотливите типове в заведението за стриптийз. Но тя твърдеше, че работата й била да ги насърчава. За пръв път всичко наистина изглеждаше наред. Докато не прояви глупостта да се опита да ограби онази бензиностанция без преди това да я наблюдава.

Джими отново се съсредоточи върху заснежения път. Настилката започваше да замръзва. „Добре, че тойотата има гуми за сняг“ — помисли си. Сети се за семейството, от което я бе откраднал. Какво беше казал онзи тип на жена си? Нещо, че нямал търпение да види лицето на Боби? „Да, точно така“ — ухили Се Джими и си представи лицата им, когато откриеха, че колата им я няма или по-вероятно, че на нейно място е паркирана друга.

Беше оставил радиото включено, но с намален звук. Слушаше местна станция, за да се информира за климатичните условия, но сигналът изчезваше и се чуваха силни пропуквания. Джими нетърпеливо повъртя копчето и намери новинарска станция, после се вцепени, когато водещият напрегнато каза:

— Полицията неохотно потвърди съобщената от УИМЕ новина, че седемгодишният Брайън Дорнън, изчезнал в пет часа следобед, е попаднал в ръцете на избягалия убиец Джими Сидънс, който вероятно се е насочил към канадската граница.

Джими яростно изруга и изключи радиото. Кали. Нямаше кой друг да съобщи на полицията. „Магистралата сигурно вече гъмжи от ченгета и всички търсят мен и хлапето“ — отчаяно си помисли. Хвърли поглед наляво към колата, която току-що бе подминала. Наоколо трябваше да има десетки необозначени полицейски коли.

„Кротко. Успокой се — каза си. — Те не знаят с каква кола си.“ Нямаше да прояви глупостта да превиши позволената скорост или още по-лошо, да пълзи толкова бавно, че да привлече вниманието.

Но хлапето беше проблем. Трябваше веднага да се избави от него. Джими бързо обмисли положението. Щеше да отбие при първа възможност, да се погрижи за Брайън и после отново да се върне на пътя. Той погледна към момчето, което спеше до него. „Жалко, хлапе, но няма друг начин.“

Вдясно видя знак за отбивка. „Това е“ — помисли си Джими.

Брайън се размърда, сякаш щеше да се събуди, после отново заспа. Стори му се, че чува името си, но в просъница реши, че сигурно сънува.