Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (87)

85.

След като Фран си тръгна, Моли се качи в банята на втория етаж и застана пред огледалото, вперила поглед в лицето си. Струваше й се чуждо, сякаш гледаше непозната — с която нямаше особено желание да се запознае.

— Някога ти беше Моли Карпентър, нали? — попита отражението си тя. — Моли Карпентър беше голяма късметлийка. Е, знаеш ли какво? Вече не е такава и не можеш да се преструваш на нея. Можеш да продължиш да бъдеш само номер, сврян в затворническа килия. Не звучи много забавно, нали? И навярно не е за предпочитане.

Моли завъртя кранчетата, за да напълни ваната, изсипа във водата ароматни соли и се върна в спалнята.

Джена й бе казала, че преди да дойде, трябвало да се отбие на някакъв коктейл. Икономката й щяла да донесе вечерята. „Джена ще изглежда великолепно — помисли си тя. После взе решение. — Ще я изненадам. Тази вечер за последен път ще се престоря на Моли Карпентър.“

Един час по-късно, вече с измита и лъщяща коса, скрила тъмните кръгове около очите си с грим, облечена в бледозелен копринен панталон и ефирна блуза, тя очакваше Джена.

Приятелката й пристигна в 19:30, точно толкова красива, колкото можеше да се очаква.

— Закъснях — извинително започна тя. — Бях у семейство Ходжес, едни клиенти на кантората. Всички важни риби пристигнаха от Ню Йорк, така че нямаше как да се измъкна по-рано.

— И без това не бързам за никъде — тихо отвърна Моли.

Джена застана пред нея и я погледна.

— Моли, изглеждаш страхотно. Направо си прекрасна!

Моли сви рамене.

— Не зная. Хей, мъжът ти да не би да очаква да си пийнем порядъчно? Заедно с вечерята донесоха три бутилки от онова великолепно вино, което пихме онази вечер.

Джена се засмя.

— Точно в негов стил. Ако една бутилка е приятен спомен, три ще ти припомнят колко важен тип е. Харесва ми тази негова черта.

— И на мен — съгласи се Моли.

— Ами, да го опитаме тогава — предложи Джена. — Хайде да се престорим, че все още сме момичетата, които даваха тон на този град.

„Наистина беше така — помисли си Моли. — Радвам се, че се облякох официално. Може да ми е за последен път, но ще се позабавлявам. Зная какво трябва да направя тази вечер. Повече няма да вляза в затвора. Фран имаше дързостта да дойде тук, за да ме накара да се почувствам виновна. Какво знае тя?“ Спомни си думите на репортерката: „… бясна съм на баща ми… Вярвай във Филип. За теб това дори може би не е важно, но той те обича…“

Двете отидоха до бара, вграден в ниша в коридора между кухнята и дневната. Джена потърси в чекмеджето тирбушон и отвори една от бутилките. После огледа лавиците и избра две изящни кристални чаши.

— И баба ми имаше такива — каза тя. — Спомняш ли си завещанията на бабите ни? Ти получи тази къща и още Бог знае какво. Аз получих шест чаши. Когато напусна тази земя, на баба не й беше останало нищо друго.

Джена напълни чашите и подаде едната на Моли.

— До дъно — рече тя.

Когато се чукнаха, Моли изпита тревожното усещане, че вижда в очите на приятелката си нещо неразбираемо, нещо ново и напълно неочаквано.

Нямаше представа какво означава това.