Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (82)

80.

През остатъка от съботната сутрин Фран прочете статиите от и за доктор Ейдриън Лоу. „В сравнение с него доктор Кеворкян е като Албърт Швайцер^[1]“ — помисли си тя. Философията на Лоу беше поразително проста: благодарение на напредъка на медицината, хората живеели прекалено дълго. Възрастните изразходвали финансовите и медицински средства, които можели да намерят по-добро приложение.

В една от статиите се твърдеше, че сложното лечение на много хронично болни хора било излишно разхищение. Това решение трябвало да се взима от медицинските специалисти и да се изпълнява без съгласието на роднините.

В друга се обясняваше теорията на Лоу, че психически непълноценните били полезен, навярно дори необходим източник за разработването на нови или непроверени лекарства. Те можели да получат рязко подобрение или да умрат. И в двата случая за тях щяло да е по-добре.

В статиите се проследяваше кариерата на доктор Лоу. С времето теориите му станали толкова ужасяващо откровени, че бил уволнен от университета и дори изключен от Американската медицинска асоциация. Дори бил даден под съд за умишленото убийство на трима пациенти, но вината му не била доказана. След това изчезнал. Тя най-после си спомни къде е чувала за него — бяха обсъждали възгледите му в часовете по етика в колежа.

Дали Гари Лаш бе настанил доктор Лоу в Уест Рединг, за да продължи там научните си изследвания? И навярно беше повикал втория му всеотдаен студент Питър Блак в болницата „Лаш“, за да му помага да провежда експериментите върху нищо неподозиращите пациенти? Определено започваше да изглежда така.

„Има логика — помисли си Фран. — Ужасна, жестока логика. Ако е рекъл Господ, тази вечер ще получа доказателства. Ако иска така наречените му постижения да станат известни, този луд доктор е попаднал точно на когото трябва. Божичко, нямам търпение да го видя!“

Непознатият й беше обяснил как да стигне при Лоу. Уест Рединг се намираше на стотина километра северно от Манхатън. „Радвам се, че е март, а не август“ — каза си тя. Знаеше, че през лятото Мерит Паркуей е задръстена от отпускари, пътуващи към морето. Въпреки това имаше намерение да тръгне много по-рано от необходимото. Трябваше да е там в седем.

Замисли се какви записващи устройства да вземе със себе си. Не искаше да изплаши Лоу, но се молеше да й позволи да документира разговора, дори може би да го заснеме. Накрая реши да вземе и касетофона, и видеокамерата си. И двата уреда се събираха в чантата, заедно с бележника й.

Старите интервюта на доктора бяха подробни и дълги. „Надявам се, че все още е склонен да обяснява на всички теориите си“ — помисли си Фран.

В два часа свърши с подготовката на въпросите, които искаше да му зададе. В три и петнайсет взе душ и се облече. После позвъни на Моли, за да провери как е и се разтревожи от унилия й глас.

— Сама ли си, Моли?

— Да.

— Някой няма ли да ти идва на гости?

— Обади се Филип. Искаше да дойде довечера, но Джена ще е тук. Помолих го да изчака до утре.

— Моли, още не мога да говоря за това, но тук се случват разни неща. Изглеждат ми обещаващо. Май съм попаднала на нещо, което ще ти е от помощ.

— Добри новини ли, Фран?

— Моли, довечера трябва да съм в Кънектикът и ако тръгна сега, ще мога да се отбия за няколко минути и при теб. Какво ще кажеш?

— Не се безпокой за мен, Фран.

— Ще бъда при теб след час — каза репортерката и веднага затвори, за да не даде на Моли възможност да откаже.

„Тя се е предала — помисли си Фран, докато нетърпеливо натискаше бутона на асансьора. — В това състояние нито за миг не трябва да я оставяме сама.“