Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (78)

76.

— Преди да си тръгна, Моли, ще ти дам успокоително, което ще ти помогне да спиш нормално тази нощ — каза доктор Даниълс.

— Както желаете, докторе — безразлично отвърна тя. Бяха в дневната.

— Ще ти донеса чаша вода — рече психиатърът и се изправи, за да отиде в кухнята.

Моли се сети за шишенцето със сънотворни таблетки, което бе оставила на кухненския плот.

— Мивката на бара е по-близо, докторе — бързо каза тя.

Знаеше, че Даниълс внимателно я наблюдава, докато преглъщаше хапчето.

— Наистина съм добре — увери го Моли, като остави чашата.

— Ще се почувстваш много по-добре, след като се наспиш както трябва. Легни си веднага щом си тръгна.

— Разбира се. — Тя го изпрати до вратата. — Минава девет. Съжалявам. Сигурно ви провалих вечерите тази седмица, нали?

— Нищо не си провалила. Утре ще си поговорим.

— Благодаря ви.

— Не забравяй. Веднага си легни, Моли. Съвсем скоро ужасно ще ти се доспи.

Тя изчака, докато се увери, че Даниълс е потеглил, превъртя два пъти ключа и настъпи с крак резето на пода. Този път звукът й се стори познат и не я изпълни с ужас.

„Въобразила съм си всичко — мрачно си помисли Моли, — този звук, усещането, че онази вечер в къщата е имало и друг човек. Просто така ми се е искало.“

Дали беше изключила всички лампи в кабинета? Не можеше да си спомни. Вратата беше затворена. Тя я отвори и потърси с ръка ключа. Когато в стаята стана светло, нещо привлече вниманието й. Някакво движение навън. Човек? Да. На светлината на лампата Моли видя Уоли Бари, застанал на моравата само на няколко крачки от прозореца, загледан в нея. Тя нададе уплашен вик и се завъртя.

И внезапно кабинетът се преобрази. Отново имаше ламперия, както… преди… Ето го Гари, седнал с гръб към нея на бюрото си — отпуснат напред, целият облян в кръв.

Кръвта се стичаше от дълбока рана на главата му, попиваше в дрехите на гърба му, събираше се на бюрото и образуваше локва на пода.

Моли се опита да изкрещи, но не успя. Тя се завъртя и умолително погледна към Уоли за помощ, но той беше изчезвал. По ръцете, лицето и дрехите й имаше кръв.

Зашеметена, Моли със залитане излезе от кабинета, качи се в стаята си и се свлече на леглото.

Събуди се дванайсет часа по-късно, все още замаяна от сънотворното. Разбираше, че оживелият кървав ужас е само част от непоносимия кошмар, в който се е превърнал животът й.