Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (77)

75.

Сред водещите новини в емисията беше смъртта на Наташа Колбърт, прекарала шест години в кома, последвана след по-малко от двайсет и четири часа от смъртта на майка й, прочутата с благотворителната си дейност Барбара Канън Колбърт.

Фран седеше на бюрото си в студиото и мрачно гледаше кадрите на екрана — Таша, весело момиче с огненочервена коса, и нейната красива, елегантна майка. „И двете са убити от Питър Блак — помисли си репортерката, — макар че реалистично погледнато, навярно никога няма да успея да го докажа.“

Беше разговаряла с Филип Матюс, който мрачно й съобщи, че в понеделник следобед Моли почти със сигурност ще бъде върната в затвора.

— Говорих с нея малко след като ти си си тръгнала, Фран — каза адвокатът. — После телефонирах на доктор Даниълс. Тази вечер ще отиде да я види, И той е на мнение, че ако комисията отмени условното й освобождаване, Моли ще изпадне в пълна депресия. Аз ще съм при нея, разбира се, и той също иска да присъства за всеки случай.

„Това е един от случаите, в които мразя професията си“ — помисли си Фран, когато й дадоха знак, че е неин ред.

— Кънектикътската комисия по условно освобождаване свиква извънредно заседание в понеделник следобед и има голяма вероятност Моли Карпентър Лаш да бъде върната в затвора, за да доизлежи остатъка от десетгодишната си присъда за убийството на съпруга си доктор Гари Лаш.

Тя завърши репортажа си с думите:

— През последната година в страната бяха оправдани трима осъдени за убийство или поради откриването на нови доказателства, или поради признанията на действителните виновници. Адвокатът на Моли Лаш заяви, че ще се бори с всички средства да не я връщат в затвора, както и да докаже невинността й по обвинението в убийство на Анамари Скали.

Фран с облекчена въздишка откачи микрофона и се изправи. Едва бе успяла да стигне навреме, за да я гримират и да си облече ново сако. На влизане в студиото само махна с ръка на Тим. Преди началото на спортните новини пуснаха реклами и той й извика:

— Изчакай ме, Фран. Искам да говоря с теб.

На идване беше оставила списанията от Моли на бюрото си и само бе хвърлила поглед на подготвения от информационния отдел материал за Лаш и Уайтхол. Нямаше търпение да го прочете и докато чакаше Тим, тя разлисти страниците.

Стори й се подробен и изключително задълбочен. Тази вечер щеше да й се отвори доста четене.

— Сигурно имаш намерение да четеш цяла вечер.

Фрай вдигна поглед. На прага стоеше Мейсън.

— Бързо си пожелай нещо — отвърна тя. — Повтори същото, което си мислех. Пожелай си и ще се сбъдне.

— Никога не съм чувал за такова нещо, но няма проблем. Ето: пожелавам си да изядеш един хамбургер заедно с мен. Как ти звучи? — засмя се той. — Днес се чух по телефона с майка ми и когато й казах, че онзи ден съм ти позволил да платиш вечерята, тя ми се развика. Не й харесвало мъжете и жените да си делят сметките, освен ако не ставало дума за делова среща или за изпаднал германец. С моята заплата не трябвало да съм толкова стиснат. — Тим се усмихна. — Струва ми се, че имаше право.

— Не съм съвсем сигурна, но да, с удоволствие бих хапнала хамбургер — само че набързо, ако не възразяваш. — Фран посочи към купчината папки и списания. Трябва да започна да преглеждам всички тези неща.

— Чух за извънредното заседание на комисията за условно освобождаване. Това ще е изпитание за Моли, нали?

— Да, така е. Как върви разследването?

Фран се поколеба.

— В болницата „Лаш“ стават ужасни неща, дори отвратително, но тъй като още нямам никакви доказателства, най-добре изобщо да не говоря за това.

— Може би няма да е зле да се пооткъснеш за малко — предложи Тим. — Съгласна ли си да отидем в „Пи Джей“?

— Естествено, от там ще си стигна вкъщи за две минути.

Той с лекота вдигна списанията и папките от бюрото й.

— Всичко ли ще ти трябва?

— Да. Имам на разположение цял уикенд.

— Звучи забавно. Да вървим.

По време на вечерята в „Пи Джей Кларк“ приказваха за бейзбол — за началото на пролетните тренировки, за преимуществата и недостатъците на различни играчи и отбори.

— Най-добре да внимавам. Ти спокойно можеш да оглавиш спортната редакция — каза Тим, докато плащаше сметката.

— Там може да се справя по-добре, отколкото със сегашната си работа — кисело отвърна Фран.

Той настоя да я изпрати до жилището й.

— Няма да те оставя да мъкнеш всичко това. Ще ти откъснат ръцете. Но те уверявам, че няма да ти досаждам.

Когато излязоха от асансьора на нейния етаж, Тим спомена за смъртта на Наташа и Барбара Колбърт.

— Всяка сутрин излизам да тичам каза той. — И днес, докато правех поредната обиколка, се замислих как Таша Колбърт тичала също като мен, препънала се, паднала и повече никога не дошла в съзнание.

„Препънала се във връзката на маратонката си?“ — помисли си Фран, докато отваряше вратата и палеше лампата.

— Къде да оставя тези неща? — попита Тим.

— Хей там, на онази маса, ако обичаш.

— Няма проблем. — Той се завъртя и се насочи към изхода. — Предполагам, че си спомних за Таша Колбърт, защото я докараха в болницата, когато баба ми беше там.

— Наистина ли?

Тим излезе в антрето.

— Да. Тогава бях при баба ми. Таша беше през две стаи от нейната. Баба почина на другия ден. — Той замълча за миг, после сви рамене. — Е, лека нощ, Фран. Изглеждаш уморена. Не работи до много късно. — Тим си тръгна, без да забележи ужасеното изражение на лицето й.

Тя затвори вратата и се облегна на нея. Беше абсолютно убедена, че баба му е била възрастната жена, за която е говорила Анамари Скали и за която първоначално е било предназначено експерименталното лекарство, превърнало в жив труп Таша Колбърт.