Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (58)

56.

— Този път идвам сама — каза Джена, когато телефонира на Моли от автомобила си. — Пусни ме само за няколко минути.

— Много си мила, Джен, но току-що отмених срещата си с доктор Даниълс. Зная, че е едва девет часът, но очите ми се затварят и искам да си легна.

— Петнайсет минути — не те моля за повече.

— О, Джен — въздъхна Моли. — Печелиш. Добре, идвай. Но внимавай. Следобед наоколо се мотаеха репортери и съм сигурна, че Кал няма да се зарадва, ако види жена си и злощастно известната Моли Лаш заедно на първа страница на таблоидите.

Тя предпазливо отвори вратата и пусна Джена вътре.

— О, Моли — каза Джена, когато я прегърна. — Толкова ми е мъчно, че трябва да преживееш всичко това.

— Ти си единствената ми приятелка — рече Моли и бързо добави: — Не, не е така. Фран Симънс също е на моя страна.

— Фран се е обаждала да си уредим среща, но още не сме се уговорили. Кал ми обеща да се видим с нея. Разбрах, че утре щяла да ходи при Питър.

— Да, тя искаше да разговаря с вас. Можете спокойно да й кажете, всичко. Фран няма да използва думите ви в моя вреда.

Отидоха в дневната. Моли беше запалила камината.

— Открих, че използвам само три стаи от тази огромна къща — каза тя, — кухнята, спалнята и дневната. Когато — и ако — всичко това свърши, ще се преместя в по-малко жилище.

— Чудесна идея — кимна в знак на съгласие Джена.

— Разбира се, както знаеш, властите на щата Кънектикът имат други планове за мен и ако успеят, ще ме тикнат в съвсем малка килия.

— Моли! — скара й се Джена.

— Извинявай. — Моли се отпусна на дивана. — Изглеждаш страхотно. Семпъл черен костюм — „Ескада“, нали? Високи токчета. Семпли, но стилни бижута. Къде си била? Или пък къде отиваш?

— Имах делови обяд. Взех късен влак за вкъщи. Сутринта си оставих колата на гарата и тази вечер дойдох направо тук. Цял ден се чувствам отвратително. Моли, ужасно се страхувам за теб.

Моли се опита да се усмихна.

— И аз ужасно, се страхувам за себе си.

Двете седяха една до друга. Моли се наведе напред и сключи пръсти.

— Джен, мъжът ти е убеден, че съм убила Гари, нали?

— Да — тихо отвърна. Джена.

— Убеден е, че съм убила и Анамари Скали.

Приятелката и не отговори.

— Така е — продължи Моли. — Знаеш колко много означаваш за мен, но Джен, направи ми услуга, недей повече да водиш тук Кал. Единственото място, в което се чувствам сигурна, е тази къща. Не искам в нея да влизат врагове. — Моли погледна към Джена. — О, Джен, недей да ми се сърдиш. Това няма нищо общо с нас. Ние още сме си момичетата от „Крандън Академи“, нали?

— Разбира се — отвърна Джена И нетърпеливо избърса очи с опакото на дланта си — Но Кал не ти е враг, Моли. Той иска да наеме други адвокати, блестящи специалисти по наказателно право, които заедно с Филип да подготвят защитата ти, като се позоват на невменяемост.

— Невменяемост ли?

— Моли! — избухна Джена. — Не разбираш ли, че присъдата за убийство може да означава за теб доживотен затвор? Особено след като веднъж вече си била осъждана? Не можем да го допуснем.

— Не, не можем — каза Моли и се изправи. — Джен, ела да отидем в кабинета на Гари.

В стаята беше тъмно. Тя включи осветлението, после нарочно отново го изключи.

— След като снощи си тръгнахте, аз си легнах, но не успях да заспя. Към полунощ слязох тук долу и знаеш ли какво? Когато запалих лампата, точно като сега, си спомних, че онази неделя вечер, след като се върнах от Кейп направих същото. Сигурна съм, че когато се прибрах, лампата в кабинета не светеше, Джена. Заклевам се!

— Какво означава това, Моли?

— Помисли. Гари беше на бюрото си. Около него имаше някакви документи, така че трябва да е работил. Беше се свечерило. Трябваше да е включил осветлението. Ако си спомням вярно, че съм се прибрала вкъщи, отворила съм вратата и съм включила лампата, убиецът на Гари трябва да я е изключил. Не разбираш ли?

— Моли — спокойно, но укорително изрече Джена.

— Вчера казах на доктор Даниълс, че си спомням нещо от онази вечер, свързано с врата и ключ.

Моли се завъртя, за да погледне към приятелката си и прочете съмнението в очите й.

— Днес госпожа Бари каза, че резервният ключ, който криехме в градината, бил в къщата седмици наред. Според нея, веднъж съм била забравила своя, но аз изобщо не си спомням такова нещо.

— Моли, позволи на Кал да наеме адвокати, за да помогнат на Филип с подготовката на защитата ти — помоли я Джена. — Днес той разговаря с двама от най-добрите в тази област. Те са много опитни в подобни процеси и наистина смятаме, че могат да ти помогнат. — Тя видя измъченото изражение на приятелката си. — Поне си помисли.

— Може би тъкмо затова съм сънувала врата и ключалка — без да обръща внимание на думите на Джена, мрачно произнесе Моли. — Може би имам избор: заключена затворническа килия или заключена стая в лудница.

— Стига, Моли. — Джена се изправи. — Хайде да изпием по чаша чай, после ще те оставя да си легнеш. Казваш, че не си спала много. Доктор Даниълс не ти ли даде нещо за сън?

— Даде ми онзи ден, а днес следобед госпожа Бари донесе таблетките, които предписали на Уоли.

— Не трябва да пиеш чужди лекарства!

— Прочетох етикета. Няма проблем. Не забравяй, че все пак бях съпруга на лекар и съм понаучила нещичко.

Когато няколко минути по-късно Джена си тръгна, Моли заключи два пъти вратата и спусна резето.

Звукът, който издаде металът — нещо средно между изщракване и тракане — я накара да се изправи на нокти.

После пак го вдигна и спусна, като внимателно се вслушваше и се молеше подсъзнанието да й подскаже причината, поради която този познат звук внезапно й се бе сторил толкова ужасяващ.