Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (53)

51.

В сряда сутринта Фран имаше среща в Гринидж с доктор Рой Къркуд, домашният лекар на Джоузефин Гало, майка на приятеля на Тим Мейсън, помолил я да разследва смъртта й. Тя с изненада откри приемната на доктор Къркуд празна — нещо необичайно за лекар напоследък, помисли си Фран.

Секретарката отвори прозорчето, което разделяше бюрото й от чакалнята.

— Госпожице Симънс — без да я пита за името, каза тя, — докторът ви очаква.

Рой Къркуд изглеждаше шейсетинагодишен. Когато видя оредяващата му сребриста коса, сивите вежди, очилата със стоманени рамки, набръчканото чело и любезните му, интелигентни очи, Фран незабавно си каза, че този човек наистина прилича на лекар. „Ако идвах на преглед, щях да изпитвам пълно доверие към него“ — реши тя.

Но докато сядаше на стола срещу бюрото, Фран си помисли, че всъщност е тук, защото е починала една от пациентките му.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем, докторе — започна репортерката.

— Не, бих казал, че просто трябваше да се срещна с вас, госпожице Симънс — отвърна той. — Може да сте забелязали, че в приемната ми няма никой. Пенсионирах се. Правя изключение само за старите си пациенти, за които ще се грижа, докато предам картоните им на други лекари.

— Това свързано ли е с майката на Били Гало?

— Да. Госпожа Гало щеше да получи инфаркт при всички случаи, но с четворен байпас имаше сериозни шансове да оживее. Кардиограмата й беше в рамките на нормалното, но тя не е единственото, което показва, че пациентът е в опасност. Подозирах, че има запушени артерии и исках да й се направят допълнителни изследвания. Искането ми обаче беше отхвърлено.

— От кого?

— От осигурителната компания. По-точно от „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

— Вие възразихте ли?

— Възразих, госпожице Симънс, и продължих да възразявам, докато все още имаше смисъл. Също като в много други случаи, в които са отхвърляли препоръките ми за прегледи при други специалисти.

— Тогава Били Гало има право — майка му е можела да бъде спасена. Нали това искате да кажете?

Рой Къркуд изглеждаше примирен и тъжен.

— След като госпожа Гало получи емболия, госпожице Симънс, отидох при Питър Блак и поисках да й се направи байпас.

— И какво ви отговори доктор Блак?

— Неохотно се съгласи, но междувременно госпожа Гало почина. Ако бяха позволили да й направим операция по-рано, можехме да я спасим. Разбира се, за здравноосигурителната компания тя беше само статистика и смъртта й носи на „Ремингтън“ печалба, така че човек започва да се съмнява дали наистина ги интересува.

— Вие сте направили всичко възможно, докторе — тихо отвърна Фран.

— Всичко възможно ли? Вече съм на възраст и спокойно мога да се оттегля. Но Господ да е на помощ на младите лекари. Повечето от тях започват затънали до шия в дългове и трябва да изплащат заемите за образованието си. Ако щете вярвайте, но те дължат средно по сто хиляди долара. После пък трябва да взимат заеми, за да оборудват кабинет и да установят практика. Днес те или директно работят за здравноосигурителен фонд, или деветдесет процента от пациентите им са застраховани там… В наше време лекарите получават нареждане колко пациенти да преглеждат. Някои компании дори стигат дотам, че определят по петнайсет минути на пациент и изискват точно спазване на графика. Често се случва лекари да работят по петдесет и пет часа седмично за по-малко пари, отколкото са изкарвали преди здравноосигурителните фондове да завладеят медицината.

— И какво е решението? — попита Фран.

— Според мен, нестопански здравноосигурителни фондове, ръководени от лекари. Освен това, лекарите трябва да са обединени в професионални съюзи. Медицината постига забележителни успехи. Има много нови лекарства и процедури, някои от които ни позволяват да удължаваме и облекчаваме човешкия живот. Нелепо е да бъдат отказвани, както е в случая с госпожа Гало.

— Каква е позицията на „Ремингтън“ в сравнение с други здравноосигурителни фондове, докторе? В края на краищата той е основан от двама лекари.

— От двама лекари, които са наследили великия Джонатан Лаш. Гари Лаш не беше от класата на баща си — нито като доктор, нито като човек. Що се отнася до „Ремингтън“, той не се различава от останалите. Например, системно орязват услугите и персонала в болницата „Лаш“ в рамките на кампанията си за икономии. Иска ми се „Ремингтън“ и фирмите, които се опитват да спечелят, да бъдат погълнати от организацията на бившия министър на здравеопазването. Системата се нуждае от тъкмо такъв човек.

Рой Къркуд се изправи.

— Извинете ме, госпожице Симънс. Прекалено се разгорещих. Но имам основание. Мисля, че ще направите огромна услуга на хората, ако използвате влиянието на предаването си, за да информирате обществото за това тревожно положение. Мнозина не разбират, че лудите са завладели лудницата.

Фран също стана на крака.

— Доктор Къркуд, познавахте ли доктор Джак Мороу?

Лекарят се усмихна.

— Джак Мороу беше много добър. Прекрасен диагностик, обичаше пациентите си. Смъртта му беше ужасна трагедия.

— Изглежда странно, че убийството му е останало загадка.

— Ако ви се струвам бесен на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, то трябваше да чуете Джак Мороу. Признавам, че той навярно прекаляваше с обвиненията си.

— Прекаляваше ли? — бързо попита Фран.

— Джак много се палеше. Чух, че наричал Питър Блак и Гари Лаш „партньори убийци“. Това е прекалено, макар че когато Джоузефин Гало умря, и аз си мислех същото. Но не съм го казвал.

— Кой е чул тези думи на доктор Мороу, доктор Къркуд?

— Ами, например моята секретарка госпожа Русо. Преди работеше при Джак. За други не зная.

— За жената в приемната ли говорите?

— Да.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, докторе.

Фран излезе в приемната и спря при секретарката.

— Разбрах, че сте работили при доктор Мороу, госпожо Русо — каза на дребната сивокоса жена тя. — Когато умря баща ми, той се държа много мило с мен.

— Той беше много мил с всички.

— Госпожо Русо, когато дойдох, вие знаехте името ми. Известно ли ви е, че разследвам смъртта на доктор Гари Лаш и подготвям предаване за „По истински случай“?

— Да.

— Доктор Къркуд току-що ми каза, че сте чули доктор Мороу да нарича доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“. Доста силно определение.

— Тъкмо се връщаше от болницата и беше ужасно ядосан. Сигурна съм, че пак се беше карал заради пациент, на когото са отказали някаква процедура. Само няколко дни по-късно го убиха.

— Ако си спомням точно, полицията е решила, че е бил изненадан от наркоман в кабинета си.

— Така беше. Всички чекмеджета на бюрото му бяха изсипани на пода и в аптечката не беше останало абсолютно нищо. Знам, че наркоманите са отчаяни хора, но защо са го убили? Можели са да го завържат или нещо подобно и просто да си вземат каквото им трябва. — В очите на секретарката блеснаха сълзи.

„Освен ако престъпникът не се е страхувал, че могат да го познаят — помисли си Фран. — Това е обичайната причина опитът за грабеж да прерасне в убийство.“ Тя понечи да се сбогува. После си спомни за другия въпрос, който искаше да зададе.

— Госпожо Русо, присъстваха ли други хора, когато доктор Мороу е нарекъл доктор Лаш и доктор Блак „партньори убийци“?

— Слава Богу, само двама души, госпожице Симънс. Уоли Бари, дългогодишен пациент на доктор Мороу, и майка му Една.