Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (34)

32.

„Не зная как го допуснах“ — помисли си Моли, докато поставяше на масата в дневната поднос със сирене и бисквити. Присъствието на Кал и Питър Блак я разстройваше по начин, който не беше очаквала. Ведрината и покоят, които бе открила в дома си, внезапно я напуснаха. Като че ли бяха нарушили правото и на личен живот. Видът на тези двама мъже й припомняше за многобройните им посещения в кабинета на Гари. Тримата прекарваха часове в разисквания — другите членове на директорския борд на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ бяха само пионки.

През последните няколко дни къщата й се струваше променена. Сякаш след тези пет и половина години в затвора възприемаше живота си със съвсем други очи.

„Преди смъртта на Гари смятах, че съм щастлива — помисли си Моли. — Отдавах глождещото ме безпокойство на това, че нямам деца.“

Сега усещаше, че я изпълва старата, позната потиснатост. Виждаше, че Джена забелязва промяната в настроението й и е загрижена. Приятелката й я бе последвала в кухнята и настоя да нареже сиренето, грижливо подреди бисквитите и сгъна салфетките.

След резкия си отговор по телефона, тази вечер Питър Блак като че ли правеше всичко възможно да се държи любезно. Когато пристигна, той я целуна по бузата и й стисна ръката. Поведението му ясно говореше: „Онази страшна трагедия е в миналото.“

Наистина ли, чудеше се тя. Можеха ли просто да забравят убийството, годините в затвора, сякаш никога не ги е имало? Едва ли, реши Моли, докато наблюдаваше тези стари приятели, ако наистина бяха такива.

Тя погледна към Питър Блак. Струваше й се, че се чувства ужасно неловко. Защо бе настоял да дойде?

Изглежда само Филип Матюс не се притесняваше. Той пристигна пръв точно в седем и й донесе саксия с цвете.

— Зная, че си мечтаеш за градина. Може би ще намериш някое ъгълче за този амарилис.

Огромните, бледочервени цветове бяха невероятни.

— Внимавай — предупреди го тя. — Амарилисът също се нарича беладонова лилия, а беладоната е отрова.

Лекотата, която изпитваше, се беше изпарила. Сега дори въздухът й се струваше отровен. Калвин Уайтхол и Литър Блак не бяха тук, за да я поздравят за освобождаването — това стана ясно още от самото начало. Имаха друга цел. Това също обясняваше нервността на Джена, реши Моли. Тъкмо тя бе организирала тази среща.

Искаше й се да каже на Джена, че всичко е наред. Разбираше, че волята на Кал е желязна и че ако е решил да дойде, приятелката й не би могла да му попречи.

Причината за посещението им скоро стана очевидна. Кал пръв поде въпроса.

— Моли, вчера онази телевизионна репортерка Фран Симънс е идвала в кафенето на болницата и е разпитвала наоколо. По твое предложение ли е дошла?

— Не, не знаех, че Фран има такова намерение — сви рамене тя — но нямам нищо против.

— О, Моли, моля те — измърмори Джена. — Не разбираш ли какво си причиняваш?

— Отлично разбирам, Джен — тихо, но твърдо отвърна Моли.

Кал рязко тресна чашата си на масата и разплиска няколко капки навън.

Моли сподави желанието си незабавно да ги избърше, за да избяга от този кошмар. Вместо това погледна към двамата мъже, някогашни партньори на съпруга й.

— Аз ще почистя — каза Кал, скочи на крака и отиде в кухнята да потърси салфетки. На връщане погледът му попадна върху единствената бележка на стенния календар и той внимателно я прочете.

Лицето на Питър Блак беше зачервено. Очевидно не пиеше първата си чаша за тази вечер.

— Моли, известно ти е, че преговаряме за присъединяването на няколко здравноосигурителни фонда. Ако настояваш да допуснеш й още повече да насърчаваш подготовката на това предаване, поне би ли помолила Фран Симънс да изчака, докато не извършим сливането?

„Ето за какво било всичко“, помисли си тя. Страхуваха се, че ако отвори стари рани, заразата може да стигне и до тях.

— Разбира се, ние няма какво да крием — подчерта той, — но клюките и слуховете са проваляли предостатъчно важни преговори.

Питър пиеше скоч и Моли видя, че пресуши чашата си на един дъх. Очевидно страстта му към алкохола не беше отслабнала.

— И, Моли, откажи се от идеята да търсиш Анамари Скали, моля те — каза Джена. — Ако научи за телевизионното предаване, тя може да продаде историята си на някое скандално списание и…

Моли продължаваше да не отговаря и да ги гледа. Усещаше, че старите й страхове и съмнения клокочат точно под наглед спокойната повърхност.

— Мисля, че позициите са изяснени — наруши неловкото мълчание Филип Матюс. — Защо не сменим темата?

Малко по-късно Питър Блак, Джена и Кал си тръгнаха. Филип изчака вратата да се затвори и попита:

— Моли, искаш ли да отложим вечерята и да те оставя да си починеш?

Едва успявайки да сдържи сълзите си, тя кимна и само успя да каже:

— Ако искаш, ще те поканя друг път.

— Искам.

Моли беше приготвила пиле във вино и лук. След като адвокатът си тръгна, тя покри съдовете и ги прибра в хладилника, после провери дали вратите са заключени и отиде в кабинета. Може би заради Кал и Питър Блак, тази вечер имаше силното усещане, че нещо, което досега се е крило в тъмните кътчета на съзнанието й, се опитва да изскочи навън.

Чудеше се какво точно. Стари спомени, стари страхове, които само щяха да задълбочат депресията й? Или отговори, които може би щяха да й помогнат да избяга от мрака, заплашващ да я погълне? Просто трябваше да почака.

Без да включва осветлението тя се сви на кълбо на канапето.

Какво биха си помислили Кал, Питър и Филип Матюс, запита се Моли, ако знаеха, че в осем часа вечерта на следващия ден действително ще се срещне с Анамари Скали в крайпътно заведение в Роуейтън?