Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (27)

25.

„Преди седем години животът ни беше съвсем друг“ — помисли си Барбара Колбърт, вперила поглед в прелитащия навън познат пейзаж. Както всяка седмица, шофьорът й Дан я откарваше от апартамента й на Пето Авеню в Центъра за хронично болни „Наташа Колбърт“ в болницата „Лаш“. Когато пристигнаха, тя остана в автомобила няколко минути. Знаеше, че през следващия час сърцето й ще се къса, докато стиска ръката на Таша и казва думите, които Таша навярно нямаше да чуе и несъмнено не би могла да разбере.

Барбара Колбърт беше изправена беловласа жена на около седемдесет и пет години. Съзнаваше, че след инцидента се е състарила с двайсет години. „В Библията се говори за циклични явления като седем години изобилие и седем години глад“ — каза си тя, докато закопчаваше горното копче на визоновото си палто. Цикличните явления загатваха, че нещо може да се промени, но тя разбираше, че това не се отнася за състоянието на Таша, която вече седма година беше в кома.

„Таша, която ни донесе толкова много радост — мъчително си помисли Барбара, — нашият прекрасен неочакван подарък.“ Тя беше на четирийсет и пет, а съпругът й Лари — на петдесет, когато забременя. Синовете им бяха в колежа и двамата бяха решили, че са приключили с родителските си задължения.

Всеки път щом стигнеше дотук и се приготвеше да слезе от колата, я връхлиташе все същият спомен. Тогава живееха в Гринидж и Таша, прибрала се вкъщи от юридическия факултет, беше надникнала в дневната. Носеше екипа си за джогинг, а червената й коса бе вързана отзад, на опашка, тъмносините й очи бяха топли, жизнерадостни и интелигентни. До двайсет и четвъртия й рожден ден оставаше само седмица. „Доскоро, мили мой“ — каза тя и излезе.

Това бяха последните й думи.

Час по-късно им позвъниха от болницата „Лаш“. Казаха им, че Таша пострадала и я откарали там. Барбара си спомняше краткото пътуване до болницата и ужаса, който изпита. Спомняше си несвързаната молитва, която не преставаше да мълви: „Моля те, мили Боже, моля те…“

Когато децата им бяха малки, техен домашен лекар беше Джонатан Лаш, затова тя намираше известна утеха в мисълта, че за Таша ще се погрижи неговият син Гари. Още щом го видя в спешното отделение обаче, Барбара разбра по лицето му, че се е случило нещо страшно.

Той им съобщи, че дъщеря им паднала и си ударила главата в тротоара. Самото нараняване не било сериозно, но преди да я откарат в болницата, получила аритмия. „Правим всичко възможно“ — увери ги лекарят, но скоро стана ясно, че не могат да направят нищо. Таша получила удар и кръвоснабдяването на мозъка й било прекъснато. Можеше да диша сама, но иначе беше мъртва.

„Всичките пари на света, семейството на най-могъщите вестникарски магнати в страната, и въпреки това не можем да помогнем на единствената си дъщеря“ — помисли си Барбара, докато даваше знак на Дан, че е готова да слезе от автомобила.

Забелязал колко сковано се движи днес възрастната дама, тон я хвана подръка.

— Малко е заледено, госпожо Колбърт — каза шофьорът. — Нека ви помогна.

Когато двамата със съпруга си най-после се бяха примирили с факта, че няма надежда Таша да се възстанови, Гари Лаш настоя да я настанят в центъра за хронично болни, който трябваше да се пристрои към болницата.

Показа, им плановете за скромната сграда и те намериха блажена утеха в разговорите с архитекта, в дарението, което напълно промени и разшири центъра, така че всяка стая да стане светла и просторна, с отделна баня, удобни, почти домашни мебели и съвременно медицинско оборудване. Сега пациентите получаваха всички грижи, които можеха да им осигурят парите.

За Таша проектираха специален тристаен апартамент, точно копие на този в дома й. За нея постоянно се грижеха медицинска сестра и санитар. Денонощно свиреше любимата й класическа музика. Всеки ден я местеха в дневната, която гледаше към частна градина.

Пасивните упражнения, гримът, масажите, маникюрът и педикюрът поддържаха тялото й красиво и във форма. Всекидневно миеха и вчесваха все още огненочервената й коса. Обличаха я в копринени пижами и халати. Сестрите спазваха инструкциите и й говореха така, като че ли разбира всяка дума.

Барбара си помисли за месеците, през които двамата с Чарлс идваха да я виждат почти всеки ден. Но тези месеци скоро се превърнаха в години. Емоционалното и физическото изтощение ги принуди постепенно да сведат броя на посещенията си до два пъти седмично. След смъртта на съпруга си тя с огромна неохота последва съвета на синовете си, отказа се от дома си в Гринидж и се премести за постоянно в нюйоркския си апартамент. Сега ходеше в болницата само веднъж седмично.

Както винаги, тя влезе във фоайето и тръгна по коридора към апартамента на дъщеря си. Сестрите бяха настанили Таша на дивана в дневната. Барбара знаеше, че под завивката има ремъци, които не й позволяват да падне, предпазна мярка срещу нараняване в резултат от неволните движения на мускулите й.

С познатата пронизваща болка Барбара се вгледа във ведрото лице на Таша. Понякога й се струваше, че забелязва помръдване на очите или че чува въздишка и й хрумваше невероятната безумна мисъл, че за Таша все пак има надежда.

Тя седна на дивана и пое ръката на дъщеря си. През следващия час й говори за семейството.

— Ейми отива в колеж, Таша, можеш ли да повярваш? Когато ти се разболя, тя беше едва на десет. Много прилича на теб. Все едно, че ти е дъщеря, а не племенница. На Джордж Младши малко му е мъчно за вкъщи, но иначе в училище му харесва.

Накрая, уморена, но спокойна, Барбара целуна Таша по челото и повика сестрата в стаята.

Във фоайето я очакваше доктор Питър Блак. След смъртта на Гари Лаш семейство Колбърт се бяха колебали дали да не преместят дъщеря си в друга болница, но доктор Блак ги убеди да я оставят при тях.

— Как ви се струва днес Таша, госпожо Колбърт?

— Както винаги, докторе. Повече не може и да се очаква, нали? — Барбара Колбърт знаеше, че съмненията й в Питър Блак не са основателни. Гари Лаш го бе избрал за свой партньор и тя нямаше причина да смята, че за Таша не се грижат както трябва, й все пак него в него я смущаваше. Може би близките му връзки с Калвин Уайтхол, когото Чарлс презрително наричаше „цар на крадците“. Когато се връщаше в Гринидж и обядваше в клуба с приятели, тя често виждаше Блак и Уайтхол заедно.

Когато се сбогува с Питър Блак и се насочи към изхода, Барбара не можеше да знае, че лекарят напрегнато я наблюдава. И дори не подозираше, че Блак си спомня за онзи момент, когато с Таша бяха допуснали фатална грешка и когато ужасената Анамари Скали бе изкрещяла на Гари: „Момичето пристигна тук с леко мозъчно сътресение. Вие двамата я убихте!“