Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (25)

23.

В дванайсет и петнайсет Фран влезе във фоайето на болницата „Лаш“. Тя сподави спомените за същото това място, където бяха стояли прегърнати с майки си, и се насили да се огледа наоколо.

Регистратурата се намираше до отсрещната стена, точно срещу входа. Чудесно, помисли си Фран. Не искаше някой загрижен доброволец или пазач да й предложи помощта си, за да я упъти. Имаше готова версия за такава възможност: идваше да вземе приятелка, дошла на свиждане с пациент.

Тя разгледа фоайето. Мебелите — кушетки и столове бяха тапицирани със зелена изкуствена кожа, пластмасовите странични облегалки и крака имитираха кленово дърво. Бяха заети по-малко от половината места. Пред коридора вляво от регистратурата имаше стрелка и надпис „АСАНСЬОРИ“. Накрая откри каквото търсеше — табелката от другата страна на фоайето: „КАФЕНЕ“. По пътя нататък Фран мина покрай вестникарска будка. На първа страница на местния седмичник съгледа снимка на Моли пред портала на затвора. Фран потърси монети в джоба си.

Нарочно беше дошла преди лудницата в обедната почивка. Тя спря за миг на входа на кафенето и потърси най-удобното място. Имаше двайсетина маси, както и бар с дванайсет столчета. Двете служителки носеха престилки на ярки райета, униформата на доброволците.

На бара седяха четирима души, други десетина бяха пръснати по масите. Трима мъже в обичайните бели сака, очевидно лекари, задълбочено обсъждаха нещо край прозореца. До тях имаше празна маса. Докато сервитьорка със същата раирана униформа — се приближаваше към нея, Фран се поколеба дали да поиска да я настанят там.

— Ще седна на бара — бързо каза тя. Докато пиеше чаша кафе, навярно щеше да успее да завърже разговор с доброволките. Двете жени изглеждаха на около шейсет и пет години. Някоя от тях можеше да е работила тук и преди шест години по времето на Гари Лаш.

Жената, която й сервира поръчаните кафе и поничка, носеше табелка с усмихнато лице и надпис „Здрасти, аз съм Сюзън Бранигън“. Имаше приятни черти, бяла коса и се движеше енергично. Очевидно смяташе, че работата й изисква да бъбри с хората.

— Можете ли да повярвате, че до пролетта остават по-малко от две седмици? — попита тя.

Това даде на Фран шанса, който очакваше.

— Известно време живях в Калифорния и ми е трудно пак да свикна с времето по Източното крайбрежие.

— На свиждане ли идвате?

— Просто чакам една приятелка. Отдавна ли сте доброволка?

Лицето на Сюзън Бранигън грейна.

— От десет години.

— Чудесно е безкористно да помагаш в болница — искрено възкликна Фран.

— Загубена съм, ако не идвам тук три пъти седмично. Аз съм вдовица, децата ми са женени и си имат собствен живот. Какво щях да правя иначе, питам ви?

Очевидно въпросът беше реторичен.

— Предполагам, че работата ви носи удовлетворение — рече Фран. Тя небрежно остави вестника на бара, така че Сюзън Бранигън непременно да види снимката на Моли и надписът под нея: „Вдовицата на доктор Лаш твърди, че е невинна“.

Госпожа Бранигън поклати глава.

— Щом сте от Калифорния, може би не знаете, но преди доктор Лаш беше шеф на болницата. Когато умря, избухна страхотен скандал. Беше едва трийсет и шест годишен. Толкова хубав мъж!

— Какво се случи? — попита Фран.

— А, имаше връзка с една от сестрите и съпругата му… Ами, предполагам, че клетата жена временно си е изгубила разсъдъка или нещо такова. Твърди, че не си спомняла да го е убивала, макар че никой не й вярва, разбира се. Каква трагедия! Тъжното е, че сестрата, Анамари, беше невероятно мило момиче. Божичко, за нищо на света не бих си помислила, че може да се занася с женен мъж.

— Често се случва — отбеляза Фран.

— Нали? Но въпреки това всички се изненадахме, защото онзи, другият, млад доктор, адски симпатичен човек, наистина я харесваше. Мислехме си, че помежду им ще пламне любов, но предполагам, че доктор Лаш просто й е завъртял главата. Така или иначе, бедният доктор Мороу остана на сухо, Бог да го прости.

„Доктор Мороу. Бог да го прости.“

— Да не би да имате предвид доктор Джак Мороу?

— О, познавате ли го?

— Виждала съм го само веднъж, много отдавна, когато бях за известно време тук. — Фран си спомни любезния млад лекар, който се опитваше да я утеши в онази ужасна вечер преди четиринайсет години.

— Застреляха го в кабинета му само две седмици преди да убият доктор Лаш. Разбили аптечката му — въздъхна Сюзън Бранигън, спомнила си онова време. — Двама млади лекари, и двамата убити. Зная, че между смъртта им няма нищо общо, но съвпадението е толкова ужасяващо.

„Съвпадение ли?“ — помисли си Фран. И двамата мъже бяха свързани с Анамари Скали. Дали изобщо съществуваха съвпадения, когато ставаше дума за убийство?