Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (2)

Пролог

— Щатът Кънектикът ще докаже, че Моли Карпентър Лаш предумишлено е убила съпруга си доктор Гари Лаш, че докато е седял на бюрото си с гръб към нея, тя е разбила черепа му с тежка бронзова скулптура, че после го е оставила да умре от загуба на кръв и е отишла да си легне в спалнята им на горния етаж…

Седналите зад обвиняемата репортери бясно си водеха записки и нахвърляха статиите, които, ако успееха навреме, щяха да пуснат за печат само след няколко часа. Врялата и кипяла журналистка от „Уиминс Нюс Уикли“ започна в обичайния си експресивен стил: „Тази сутрин в тържествената съдебна зала на историческия Стамфорд, Кънектикът, започна процесът срещу Моли Карпентър Лаш, обвинена в убийството на съпруга си Гари.“

Бяха се събрали медии от цялата страна. Репортерът от „Ню Йорк Поуст“ описваше външния вид на Моли, като специално отбеляза облеклото й в първия ден от процеса. Каква жена, помисли си той, забележителна смесица от стил и великолепие. Такава комбинация не се срещаше често — особено на подсъдимата скамейка. Журналистът обърна внимание на осанката й, изправена, почти царствена. Някои несъмнено щяха да прибавят и „предизвикателна“. Той знаеше, че е на двайсет и шест. Можа да види, че е стройна, че има дълга до раменете тъмноруса коса, че носи син костюм и семпли златни обеци. Репортерът проточи шия и успя да зърне венчалната й халка. Записа си го.

Докато я наблюдаваше, Моли Лаш се извърна и обходи с поглед множеството, като че ли търсеше познати лица. За миг очите им се срещнаха и той забеляза, че нейните са сини, а ресниците й — дълги и тъмни.

Репортерът от „Обзървър“ записваше впечатленията си от подсъдимата и процеса. Тъй като работеше за седмичник, имаше повече време да обмисли статията си. „Моли Карпентър Лаш би изглеждала по-естествено в кънтри клуб, отколкото в съдебна зала.“ После погледна оттатък пътеката към роднините на Гари Лаш.

Свекървата на Моли, вдовица на легендарния доктор Джонатан Лаш, седеше до сестра си и брат си. Слаба, шейсетинагодишна жена с каменно, безмилостно лице. Ако имаше възможност, помисли си журналистът от „Обзървър“, очевидно с радост би забила иглата на спринцовката с отровната доза в Моли.

Той се огледа наоколо. Родителите на подсъдимата, красива двойка, наближаваща шейсетте, изглеждаха напрегнати, тревожни и потиснати. Репортерът си го записа.

В 10:30 защитата започна встъпителната си пледоария:

— Обвинението току-що ви обеща категорично да докаже, че Моли Лаш е виновна. Дами и господа, аз заявявам, че така наречените улики ще ви убедят в невинността и. Всъщност, тя е също толкова жертва на тази ужасна трагедия, колкото й съпругът й. Когато изслушате всички свидетелски показания по случая, вие ще заключите, че миналия осми април, неделя, Моли Карпентър Лаш се е върнала малко след осем часа вечерта, след като прекарала една седмица във вилата си в Кейп Код, че е открила съпруга си Гари проснат върху бюрото, че се е опитала да му направи изкуствено дишане, за да го съживи, чула е последния му дъх и после, когато осъзнала, че е мъртъв, травматизирана до крайност, се е качила в спалнята и е паднала в безсъзнание на леглото.

Моли седеше на подсъдимата скамейка и внимателно слушаше. „Това са само думи — помисли си тя, — не могат да ме наранят.“ Усещаше насочените към нея погледи, любопитни и преценяващи. Някои от най-старите й познати бяха отишли при нея в коридора, за да я целунат и да й стиснат ръката. Една от тях беше Джена Уайтхол, най-добрата й приятелка от гимназията „Крандън Академи“. Сега Джена се занимаваше с търговско право. Съпругът й Кал бе председател на директорския борд на болницата „Лаш“ и здравноосигурителния фонд, създаден от Гари и доктор Питър Блак.

Двамата бяха прекрасни хора, каза си Моли. Когато през последните месеци усещаше, че трябва да се махне от всичко, понякога гостуваше на Джен в Ню Йорк и това невероятно много й помагаше. Те все още живееха в Гринидж, но през седмицата Джена често нощуваше в манхатънския им апартамент край „Юнайтед Нейшънс Плаза“.

Моли беше видяла в коридора и Питър Блак. Доктор Питър Блак, който преди се държеше толкова любезно с нея, сега я отмина с презрение, също като майката на Гари. Приятелството им със съпруга й датираше от студентските им години. Моли се чудеше дали Питър ще успее да замести Гари като шеф на болницата и здравноосигурителния фонд. Малко след смъртта на мъжа й бордът го бе избрал за главен изпълнителен директор, а Кал Уайтхол за председател.

До началото на процеса тя остана вцепенена. Обвинението започна да призовава свидетелите си. Те идваха и си отиваха като в мъгла, сякаш бяха непознати лица и гласове. После на свидетелското място застана Една Бари, пълната шейсетгодишна жена, която се грижеше за дома им.

— В понеделник сутрин отидох на работа в осем часа, както обикновено — започна тя.

— Имате предвид сутринта на девети април ли?

— Да.

— Откога работите при Гари и Моли Лаш?

— От четири години. Но работех при майката на Моли, още когато тя беше съвсем мъничка. Винаги е била толкова мила.

Моли улови съчувствения поглед, който й хвърли госпожа Бари. „Не иска да ме нарани — помисли си тя, — но ще каже как ме е заварила и е наясно как ще бъдат изтълкувани думите й.“

— Изненадах се, защото навсякъде в къщата светеше — продължи госпожа Бари. — Куфарът на Моли беше във фоайето. По това разбрах, че се е прибрала от Кейп.

— Госпожо Бари, моля, опишете разположението на първия етаж.

Фоайето е голямо — всъщност, по-скоро е приемна. Когато организират големи събирания, преди вечеря поднасят там коктейли. Гостната е точно до фоайето и гледа към входната врата. Трапезарията е отляво, минава се по широк коридор покрай бара. Кухнята и дневната са в същото крило, а библиотеката и кабинетът на доктор Лаш — в крилото вдясно от входа.

„Прибрах се вкъщи по светло — спомни си Моли. — По магистралата нямаше много движение и стигнах по-рано, отколкото очаквах. Носех само един сак и го оставих във фоайето. После заключих вратата и повиках Гари. След като не ми отговори, отидох да го потърся направо в кабинета.“

— Влязох в кухнята — каза на прокурора госпожа Бари. — Върху плота бяха оставени чаши за вино и поднос със сирене и бисквити.

— Имаше ли нещо необичайно в това?

— Да. Моли винаги разтребва, когато имат гости.

— Ами доктор Лаш? — попита прокурорът.

Една Бари снизходително се усмихна.

— Ами, нали ги знаете мъжете. Не си падаше много по домакинстването. — Тя замълча за миг и се намръщи. Но тъкмо тогава разбрах, че нещо не е наред. Помислих си, че Моли си е дошла и пак е заминала.

— Защо?

Когато госпожа Бари отново хвърли поглед към нея, Моли зърна изписалото се на лицето й колебание. „Мама винаги малко се дразнеше, че госпожа Бари ме нарича Моли, а аз я наричам госпожа Бари — помисли си тя. — Но това не ме интересуваше. Тя ме познава от дете.“

— Когато в петък отидох на работа, Моли я нямаше. Предишният понеделник беше заминала за Кейп. Стори ми се ужасно разстроена.

— Разстроена ли?

Въпросът бе зададен бързо и рязко. Моли съзнаваше, че прокурорът е враждебно настроен към нея, но това кой знае защо не я вълнуваше.

— Докато си събираше багажа, плачеше и беше много ядосана. Тя е спокоен човек, не губи лесно контрол. През годините, откакто работя там, никога не съм я виждала толкова разстроена. Все повтаряше: „Как е могъл? Как е могъл?“ Попитах я дали мога да помогна с нещо.

— Тя какво ви отговори?

— Каза: „Друг на мое място би го убил.“

— „Друг на мое място би го убил“!

— Знаех, че не говори сериозно. Помислих си, че просто са се скарали и реших, че заминава за Кейп, за да се поуспокои.

— Често ли го правеше? Просто си събира багажа и тръгва?

— Ами, Моли обича Кейп. Казва, че там главата й се избистряла. Но онзи път беше различно — никога не съм я виждала да заминава толкова разстроена. — Тя състрадателно погледна към Моли.

— Добре, госпожо Бари, да се върнем на онзи понеделник сутрин, девети април. Какво направихте след това? Заехте се с кухнята ли?

— Не. Отидох да видя дали доктор Лаш е в кабинета си. Вратата беше затворена. Почуках, но не получих отговор. Натиснах бравата и забелязах, че е лепкава. После отворих и го видях. — Гласът й затрепери. — Седеше на стола си, проснат върху бюрото. Цялата му глава беше в засъхнала кръв. Кръв имаше и по тялото му, по бюрото, стола и килима. Веднага разбрах, че е мъртъв.

Докато слушаше показанията на икономката, Моли се замисли за онази вечер. „Прибрах се вкъщи, влязох, заключих входната врата и отидох в кабинета. Бях убедена, че Гари е там. Вратата беше затворена. Отворих я… Не си спомням какво се случи после.“

— Какво направихте след това, госпожо Бари? — попита прокурорът.

— Веднага позвъних на полицията. После ми хрумна, че Моли може да е пострадала. Изтичах горе в спалнята й. Когато я видях на леглото, реших, че и тя е мъртва.

— Защо решихте така?

— Защото лицето й беше покрито с кръв. Но после тя отвори очи, усмихна се и каза: „Здравейте, госпожо Бари, сигурно съм се успала.“

„Погледнах се — спомни си Моли — и осъзнах, че още съм облечена. За миг си помислих, че съм катастрофирала. Дрехите ми бяха изцапани с кръв и ръцете ми лепнеха. Чувствах се изтощена и дезориентирана, чудех се защо не съм в болница и дали Гари също не е пострадал. След това започнаха да тропат на вратата и пристигна полицията.“

Около нея говореха хора, но гласовете на свидетелите отново се сляха в едно. Моли смътно осъзнаваше дните на процеса, влизането и излизането от съдебната зала, хората, които се изправяха на свидетелското място.

Чу показанията на Кал, Питър Блак и Джена. Кал и Питър разказаха как след като в неделя следобед разговаряли по телефона с Гари и му казали, че ще наминат, разбрали, че нещо не е наред.

Обясниха, че Гари бил ужасно разстроен, защото Моли научила за връзката му с Анамари Скали.

Гари казал на Кал, че Моли цяла седмица останала в, Кейп Код и не искала да разговаря с него, че му тръшвала слушалката, щом чуела гласа му.

— Как реагирахте на признанието на доктор Лаш за тази връзка? — попита прокурорът.

Кал отговори, че били дълбоко загрижени и за брака на приятелите си, и за евентуалното отрицателно отражение върху болницата на скандал, отнасящ се за доктор Лаш и млада медицинска сестра. Гари ги уверил, че няма да има скандал. Анамари напускала града. Имала намерение да даде бебето за осиновяване. Неговият адвокат се бил договорил за обезщетение от седемдесет и пет хиляди долара и обещание за запазване на случая в тайна, което тя вече била подписала.

Анамари Скали, помисли си Моли, онази хубава, тъмнокоса, сексапилна млада сестра. Спомняше си, че я е срещала в болницата. Дали Гари я бе обичал, или ставаше дума за обикновена любовна авантюра, излязла извън контрол, когато беше забременяла? Вече никога нямаше да научи. Толкова много въпроси щяха да останат без отговор. „Дали Гари наистина ме е обичал — зачуди се тя, — или съвместният ни живот е бил лъжа?“ Моли поклати глава. Не. Тази мисъл й причиняваше ужасна болка.

После на свидетелското място застана Джена. „Зная, че й е трудно да свидетелства — каза си Моли, — но обвинението я призова и тя няма друг избор.“

— Да — с тих, пресеклив глас потвърди приятелката й, — наистина позвъних на Моли в деня, в който умря Гари. Тя ми каза, че имал любовна връзка и че Анамари била бременна. Моли беше напълно съсипана. — Чуваше думите им, сякаш от много далеч. Прокурорът попита дали Моли е била разгневена. Джена отвърна, че била дълбоко наранена, но накрая призна, че била много ядосана на Гари.

— Стани, Моли. Съдията излиза.

Адвокатът й Филип Матюс я държеше за лакътя и я подканяше да се изправи. После я хвана подръка и напуснаха залата. Навън в лицето й избухнаха фотографски светкавици. Адвокатът я накара да побърза и я насочи към очакващия ги автомобил.

— Ще се срещнем с майка ти и баща ти в къщата — каза Матюс, докато потегляха.

Родителите й бяха пристигнали от Флорида, за да са с нея. Убеждаваха я да се премести, да напусне дома, в който бе умрял Гари, но тя не можеше. Къщата беше подарък от баба й и Моли я обичаше. По настояване на баща си се съгласи да ремонтира поне кабинета. Изнесоха всичко, свалиха тежката махагонова ламперия, извадиха скъпоценната колекция на Гари от стари американски мебели и произведения на изкуството. Неговите картини, скулптури, килими и газени лампи. Бюрото, червено-кафявият диван и столовете бяха заменени с тапицирано в светъл кретон канапе, фотьойли и маси от бял дъб. И въпреки това вратата на кабинета винаги стоеше затворена.

Един от най-ценните предмети в колекцията, осемдесетсантиметрова бронзова скулптура на кон и ездач, оригинална творба на Ремингтън^[1], все още се пазеше в прокуратурата. Именно с нея твърдяха, че бил смазан тилът на Гари.

Понякога, когато бе сигурна, че родителите й спят, Моли слизаше на пръсти на долния етаж, заставаше на прага на кабинета и се опитваше да си представи точно как е заварила Гари.

Как го е открила… Колкото и да се мъчеше, когато се замислеше за онази вечер, просто не можеше да си спомни да е разговаряла с него, камо ли пък хода на събитията. Нямаше спомен да е взела онази скулптура, да е хванала коня и да е замахнала достатъчно силно, за да разбие черепа му. Но те твърдяха, че е направила точно така.

Когато се прибра след поредния ден в съда, тя видя загрижеността, изписала се на лицата на родителите си, и докато я прегръщаха, усети страха им, че ще я изгубят. Моли сковано остана в прегръдките им, после отстъпи назад и безстрастно ги погледна.

Да, красива двойка — всички го казваха. Тя знаеше, че прилича на майка си Ан. Уолтър Карпентър, баща и, беше по-висок от двете им. Косата му сребрееше. Преди беше рус. Отдаваше го на викингската си кръв, дошла от баба му, емигрантка от Дания.

— Сигурен съм, че всички с удоволствие бихме изпили по един коктейл — рече той и се насочи към бара.

Моли и майка й предпочетоха вино, а адвокатът мартини.

— Филип — попита баща й, докато му подаваше чашата, — какво ще кажеш за днешните показания на Блак?

— Смятам, че ще успеем да ги неутрализираме, когато го разпитам — пресилено и прекалено енергично отвърна Матюс.

Известен трийсет и осем годишен адвокат, Филип Матюс се бе превърнал в нещо като медийна звезда. Баща й се бе заклел, че ще й осигури възможно най-добрата защита и въпреки сравнително младата си възраст, Матюс наистина беше блестящ. Не беше ли постигнал оправдателна присъда за онзи телевизионен директор, когото бяха обвинили в убийството на жена му? Да, помисли си Моли, но не го бяха открили, изпоцапан с нейната кръв.

Усещаше, че главата й малко се прояснява, макар да знаеше, че не е достатъчно. Но в този момент разбираше как изглеждат нещата за хората в съдебната зала, особено за заседателите.

— Още колко ще продължи процесът? — попита тя.

— Около три седмици — отвърна Матюс.

— И накрая ще ме признаят за виновна — безизразно рече Моли. — И вие ли смятате така? Зная, всички мислят, че съм го направила, защото съм била бясна. — Тя уморено въздъхна. — Деветдесет процента от хората са убедени, че си спомням всичко, но лъжа, а според останалите десет процента наистина не си спомням случилото се, просто защото съм откачила.

Съзнавайки, че ще я последват, тя тръгна по коридора към кабинета и отвори вратата. Усещането за нереалност отново я обгърна.

— Може и да съм го извършила. Онази седмица в Кейп. Спомням си как се разхождах по брега и си мислех колко ужасно несправедливо е всичко. Че след пет години брак, след първото помятане, когато толкова отчаяно мечтаех за бебе, най-после пак забременях, само за да изживея отново целия онзи ужас. Спомняте ли си? Вие пристигнахте от Флорида, защото се бояхте за мен. После, само месец след помятането вдигнах слушалката, чух Анамари Скали да приказва с Гари и разбрах, че е бременна от него. Бях толкова гневна, толкова наранена. Спомням си как си помислих, че Господ не е наказал когото трябва, като ми е отнел детето.

Ан Карпентър прегърна дъщеря си. Този път Моли не се отдръпна.

— Толкова се страхувам — промълви тя. — Толкова се страхувам…

Филип Матюс хвана Уолтър Карпентър подръка.

— Да идем в библиотеката — каза той. — Струва ми се, че е най-добре да приемем истината. Трябва да обмислим възможността да се договорим с прокурора за признаване на вината срещу по-лека присъда.

 

 

Докато прокурорът говореше, Моли стоеше пред съдията и се мъчеше да се съсредоточи. Филип Матюс й бе казал, че прокурорът неохотно се е съгласил тя да се признае за виновна в непредумишлено убийство, което щеше да й донесе десетгодишна присъда, заради единственото слабо място в обвинението му, Анамари Скали, бременната любовница на Гари Лаш. Тя все още не беше дала показания. Анамари бе казала на следователите, че онази неделя вечер е била сама у дома си.

— Прокурорът знае, че ще се опитам да хвърля подозрението върху Анамари — обясни й адвокатът. — Тя също е била бясна на Гари. Възможно е да успеем да разделим гласовете на съдебните заседатели, но ако те признаят за виновна, ще получиш доживотна присъда. А сега ще излезеш само след пет години.

Беше неин ред да изрече думите, които очакваха от нея.

— Ваше благородие, макар да не си спомням какво се е случило онази ужасна вечер, признавам, че доказателствата на обвинението са сериозни и сочат към мен. Приемам за доказано, че съм убила съпруга си. — „Това е кошмар — помисли си Моли. — Скоро ще се събудя и всичко ще е наред.“

Петнайсет минути след като съдията й наложи десетгодишна присъда, я отведоха в белезници при камионетката, която щеше да я откара в щатския женски затвор „Найънтик“.