Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (19)

17.

Още когато се запозна с Тим Мейсън, Фран разбра, че миналото й му е известно. „Вече трябва да свикна с това — помисли си тя. — В Гринидж постоянно ще виждам същата реакция. Просто трябва да съберат две и две. Фран Симънс ли? Я почакай. Симънс… Онзи замислен поглед, Защо ли това име ми звучи познато? О, разбира се. Баща й беше онзи, който…“

Тази нощ не спа добре и когато на следващата сутрин отиде на работа, се чувстваше отвратително. На бюрото я очакваше нещо, което незабавно й напомни за кошмарите й — съобщение от Моли Лаш с името на психиатъра, лекувал я преди процеса: „Свързах се с доктор Даниълс. На прага на пенсионирането е, но с удоволствие ще те приеме. Кабинетът му се намира на Гринидж Авеню.“

Доктор Даниълс, адвокатът Филип Матюс, доктор Питър Блак, Калвин и Джена Уайтхол, Една Бари — това бяха хората, с които Моли й предлагаше да се срещне за начало, но Фран имаше предвид и други. Например Анамари Скали.

Тя взе съобщението и внимателно го проучи. „Ще започна с доктор Даниълс“ — реши репортерката.

 

 

Джон Даниълс очакваше да му се обади по телефона. Той й предложи да се видят още същия следобед, стига да й е удобно. Макар да беше навършил седемдесет и пет и почти да не работеше, той не можеше окончателно да се откаже от практиката си, въпреки увещанията на жена му. От него все още зависеха прекалено много хора, на които искаше да помогне.

Един от малцината пациенти, с които смяташе, че се е провалил, бе Моли Карпентър Лаш. Познаваше я от малка и понякога вечеряше с родителите й в клуба. Тя беше прекрасно момиче, винаги любезно и с неприсъщо за годините й самообладание. Нищо в поведението или в многобройните тестове, които проведе след арестуването й не предполагаше, че е способна на агресивното избухване, довело до смъртта на Гари Лаш.

Секретарката му Рути Ройтънбърг работеше при него от двайсет и пет години и си бе извоювала привилегията открито да изказва мнението си и да му разказва клюките. След като научи за предстоящото посещение на Фран Симънс в два часа, тя попита:

— Докторе, нали знаете чия дъщеря е тя?

— Трябва ли да зная? — меко попита Даниълс.

— Спомняте ли си онзи човек, който открадна всичките пари от фонда за библиотеката и после се самоуби? Фран Симънс е негова дъщеря. Била е съученичка на Моли в „Крандън Академи“.

Психиатърът положи всички усилия да скрие удивлението си. Отлично си спомняше Франк Симънс. Самият той бе дарил десет хиляди долара на фонда. Пари на вятъра, както се оказа, благодарение на Симънс.

— Моли не стигна до такива подробности. Предполагам, че не го е смятала за важно.

Мекият му укор остана незабелязан.

— Ако бях на нейно място, щях да си сменя името — каза Рути. Всъщност, мисля, че е разумно Моли също да си смени фамилията, да се премести оттук и да започне наново. Нали знаете, докторе, всички смятат, че щеше да е много по-добре, ако вместо пак да разбунва духовете, просто беше казала колко много съжалява, че е убила онзи нещастник, съпруга й.

— Ами ако има друго обяснение за смъртта му?

— Докторе, само наивниците могат да повярват на такива измишльотини.

 

 

Фран имаше излизане в ефир чак привечер, така че можеше да прекара утрото в кабинета си и да уговори интервютата. Щом свърши, тя си купи сандвич и кока-кола, хапна в колата и в 12:15 потегли за Гринидж. Тръгна рано, за да има време преди срещата с доктор Даниълс да обиколи града и да си припомни местата, които познаваше от едно време.

След по-малко от час пристигна в предградията на Гринидж. През нощта бе паднала лека снежна покривка и дърветата, храстите и моравите искряха под късното зимно слънце.

„Тук наистина е прелестно — помисли си Фран. — Не мога да обвинявам татко, че е искал да стане част от Гринидж.“ Бриджпорт, откъдето произхождаше баща й, беше само на половин час път на север, но между начина на живот в двете места зееше огромна пропаст.

„Крандън Академи“ се намираше на Раунд Хил Роуд. Тя бавно мина покрай кампуса, възхити се на прекрасните му каменни сгради, спомни си за прекараните тук години, за приятелките си и за момичетата, които познаваше само бегло. Едно от тях беше Джена Греъм, сега Джена Уайтхол. Двете с Моли бяха много близки, каза си Фран, въпреки че бяха невероятно различни. Джена беше по-властна и контактна, докато Моли се държеше изключително дистанцирано.

Внезапно я изпълни топлота, когато се сети за Бобит Уилямс, заедно с която бяха играли в баскетболния отбор. „Дали още живее тук? — зачуди се Фран. — Тя беше и добра музикантка, опитваше се да ме накара да ходя с нея на уроци по пиано, но аз й казах, че е безнадеждно. Господ е пропуснал музикалната дарба сред заложбите ми.“

Докато се насочваше към Гринидж Авеню, тя с болка осъзна, че искрено й се иска да се види с някои от старите си училищни приятелки, поне с онези, за които си спомняте с нежност, като Бобит. „Двете с мама никога не разговаряхме за четирите ни години тук, но те все пак са част от живота ни и навярно е време да го призная — помисли си Фран. — Тук съм обичала толкова много хора и може би срещата с тях ще ми подейства благотворно. Кой знае — каза си тя, докато търсеше адреса на доктор Даниълс в бележника си, — някой ден може наистина да се върна в този град, без отново да преживея гнева и срама, измъчващи ме от мига, в който разбрах, че баща ми е измамник.“

 

 

Доктор Джон Даниълс я придружи до кабинета си под строгия поглед на Рути. Онова, което видя във Фран Симънс, веднага му хареса — спокойна, любезна млада жена, облечена елегантно, макар и спортно.

Под шлифера тя носеше кафяво сако от туид и жълто-кафяв панталон. Къдравата й светлокестенява коса се спускаше до раменете. Психиатърът внимателно я наблюдаваше, докато Фран се настаняваше на стола с лице към него. Наистина изглеждаше много привлекателна. Но най-силно му въздействаха очите й — с толкова необичаен оттенък на сиво-синьото. Когато се усмихнеше, те ставаха още по-сини, а когато се затвореше в себе си, посиняваха, помисли си той. Внезапно осъзнал, че я подлага на прекалено сериозен анализ, доктор Даниълс поклати глава. Не можеше да не признае пред себе си, че вниманието му е предизвикано от информацията на Рути за бащата на Фран. Надяваше се, че репортерката не го е забелязала.

— Докторе, знаете, че имам намерение да подготвя предаване за Моли Лаш и смъртта на съпруга и — директно започна тя. — Разбрах, че Моли ви е дала разрешение да разговаряте открито с мен.

— Точно така.

— Била ли е ваша пациентка преди убийството на мъжа й?

— Не. Познавах родителите й, най-вече от кънтри клуба. Срещал съм Моли там още като малка.

— Някога забелязвали ли сте да се държи агресивно?

— Никога.

— Вярвате ли, че не е в състояние да си спомни подробностите за смъртта на съпруга й? Почакайте, ще се изразя по друг начин. Вярвате ли, че не може да си спомни подробностите за смъртта на съпруга й или от момента, в който го е открила смъртно ранен?

— Вярвам, че Моли казва истината такава, каквато е според нея.

— По-точно?

— Случилото се в онази вечер е толкова мъчително, че тя го е скрила дълбоко в подсъзнанието си. Не зная дали някога ще го извади от там.

— Ако все пак възстанови част от спомените си за онази вечер — например за чувството си, че когато се е прибрала, в къщата е имало друг човек — смятате ли, че те ще са достоверни?

Джон Даниълс си свали очилата и избърса стъклата. После отново си ги сложи и в същото време осъзна, че колкото и да бе нелепо, е станал прекалено зависим от тях, че се чувства уязвим, ако говори без очила.

— Моли Лаш страда от дисасоциатиативна амнезия. Това означава бели петна в паметта, свързани с извънредно стресиращи и травмиращи събития. Очевидно в тази категория попада и смъртта на съпруга й, както и да е бил убит. Някои пациенти реагират добре на хипноза и са в състояние да си възвърнат важни, често достоверни спомени за събитието. Преди процеса Моли доброволно се съгласи да се подложи на хипноза, но нищо не излезе. Помислете за това. Тя беше емоционално опустошена след смъртта на съпруга си и се ужасяваше от предстоящия съд, с други думи, беше прекалено нестабилна, за да бъде успешно хипнотизирана.

— Има ли вероятност постепенно да възвърне цялата си памет, докторе?

— Иска ми се да можех да ви отговоря, че Моли има шанс да възстанови спомените си и да изчисти петното от името си. Честно казано обаче, според мен, каквото и да смята, че си е спомнила, няма да е непременно достоверно. Ако възвърне паметта си за случилото се онази вечер, има голяма вероятност да е запълнила празнотата с онова, което й се иска да се е случило. Тя може искрено да вярва, че наистина си спомня, но това не означава задължително, че се е случило точно така. Състоянието се нарича „ретроспективна подмяна на паметта“.

 

 

Когато се върна в автомобила си, Фран поседя няколко минути и обмисли следващия си ход. Наближаваше три и петнайсет. Офисите на „Гринидж Таим“ се намираха само на няколко преки. Внезапно се сети за Джо Хътник. Той работеше там и бе отразил освобождаването на Моли от затвора. Джо категорично я смяташе за виновна. „Дали не е отразявал и процеса й?“ — зачуди се тя.

Струваше й се сериозен човек и очевидно познаваше града.

„Може би го познава прекалено добре“ — прошепна някакъв глас в главата й. Навярно се бе занимавал и със самоубийството на баща й. Наистина ли искаше да се обърне към него?

Гъсти сиви облаци скриха късното зимно слънце. Март, толкова капризен месец, каза си Фран, докато продължаваше да се чуди какво да направи. Защо да не рискува, реши накрая тя и извади клетъчния си телефон.

Петнайсет минути по-късно вече се ръкуваше с Джо Хътник в малкия му офис в претъпкания с компютри отдел „Новини“ на „Гринидж Таим“. Петдесетинагодишен, с гъсти тъмни вежди и будни, интелигентни очи, той я покани да седне на миниатюрния диван, половината от който беше затрупан с книги.

— Какво те води в „Преддверието на Нова Англия“, както е известен нашият чудесен град, Фран? — Джо не изчака да му отговори. — Не, момент да се сетя. Моли Лаш. Носи се слух, че готвиш предаване за нея по „По истински случай“.

— Слухът се разнася прекалено бързо — отвърна тя. — Джо, може ли да разговаряме откровено?

— Разбира се. Стига това да не ми коства някой сензационен репортаж.

Фран повдигна — вежди.

— Ти определено си мой тип. Въпросът ми е дали си отразявал процеса на Моли?

— Че кой от колегите не е? Тогава нямаше нищо друго интересно и процесът ни запълваше новините.

— Джо, мога да изтегля цялата нужна информация от Интернет, но колкото и свидетелски показания да прочетеш, много по-лесно е да прецениш истината на основата на поведението на свидетелите, особено при кръстосан разпит.

— Категорично.

— Следващият въпрос. Какво мислиш за доктор Гари Лаш?

Джо Хътник се отпусна на стола си и започна да се върти насам-натам, докато обмисляше отговора си. После бавно произнесе:

— Прекарал съм в Гринидж целия си живот, Фран. Майка ми е на седемдесет и шест. И досега разказва за това как преди четирийсет години сестра ми се разболя от пневмония. Тогава била на три месеца. По онова време лекарите посещаваха болните по домовете. От болницата не ти казваха да замъкнеш болното хлапе в спешно отделение, нали?

Хътник престана да се върти и скръсти ръце на бюрото.

— Живеехме на върха на много стръмен хълм. Доктор Лаш, имам предвид Джонатан Лаш, бащата на Гари, не успял да стигне с колата си догоре. Колелата забоксували. Затова се изкачи до къщата ни пеш. В единайсет часа вечерта. Беше зима и снегът стигаше до коленете. Спомням си, че го видях да застава до сестра ми. После я отнесе под силната светлина на кухненската лампа и я постави върху одеяла на масата. Остана при нея три часа. Даде й двойна доза пеницилин и преди да си тръгне, възстанови нормалното й дишане и й смъкна температурата. Сутринта пак дойде да я прегледа.

— Гари Лаш такъв тип лекар ли беше? — попита Фран.

Хътник се замисли за миг.

— В Гринидж все още има мнозина всеотдайни лекари, пък и навсякъде другаде, предполагам. Дали Гари е бил такъв? Честно казано, не мога да ти отговоря, Фран, но доколкото ми е известно, двамата с партньора си доктор Питър Блак повече са се занимавали с деловия аспект на медицината, отколкото с лекарска практика.

— И изглежда, че са преуспявали. Откакто я видях за последен път, болницата „Лаш“ е станала двойно по-голяма — отбеляза Фран. Надяваше се, че гласът й няма да я издаде.

— Откакто баща ти почина там — бързо изрече Хътник. — Виж, Фран, тук съм от много време. Познавах баща ти. Беше чудесен човек. Излишно е да казвам, че подобно на много други тукашни жители, не бях очарован, когато всички дарения изчезнаха яко дим. Онези пари бяха предназначени за построяване на библиотека в един от по-бедните райони на града, за да привлича местните деца.

Фран потръпна и извърна очи.

— Извинявай — каза Хътник. — Не биваше да споменавам за това. Да се върнем на Гари Лаш. След смъртта на баща си той повика от Чикаго приятелчето си от студентските години доктор Питър Блак. Двамата превърнаха клиниката на Джонатан Лаш в болницата „Лаш“. Създадоха „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, един от най-процъфтяващите здравноосигурителни фондове.

— Какво е мнението ти за здравноосигурителните фондове по принцип? — попита тя.

— Каквото и на повечето хора. Смърдят. Даже по-надеждните, а мисля, че „Ремингтън“ е от тях — поставят лекарите между чука и наковалнята. Повечето доктори трябва да членуват поне в един, което, разбира се, означава, че диагнозите им подлежат на ревизия. Ако, според тях, някой пациент се нуждае от друг специалист, преценката им може да не бъде взета под внимание. Освен това, принудени са да чакат, докато получат парите им — дотолкова, че мнозина изпадат в деликатно финансово положение. Пациентите се препращат в отдалечени болници, само за да ги обезкуражат да ходят на лекар. И макар че има достатъчно лекарства, за да облекчат живота на хората, онези, които решават дали да ти ги дадат, печелят от това да не ги получиш. Страхотен прогрес, какво ще кажеш? — Джо възмутено поклати глава. — В момента „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, с други думи генералният директор доктор Питър Блак и председателят Калвин Уайтхол, нашите местни величия, водят преговори с щатските власти за разрешение да погълнат четири по-малки здравноосигурителни фонда. Ако успеят, акциите на компанията ще полетят нагоре като волни птички. Имали някакъв проблем? Всъщност, не. Само дето „Америкън Нашънъл Иншуърънс“ също искат да лапнат по-малките фондове, а се говори, че можели да се опитат да превземат с щурм и самия „Ремингтън“.

— Има ли такава вероятност?

— Кой знае? Навярно не. „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ и болницата „Лаш“ имат добра репутация. Те се възстановиха от скандала около убийството на доктор Гари Лаш и разкритието, че е имал връзка с млада медицинска сестра. Сигурен съм обаче, че на Питър Блак и Калвин Уайтхол им се иска да са сключили сделката преди Моли Лаш да се завърне в града и да намекне, че около убийството на доктора не всичко е изяснено.

— Какви нови разкрития биха могли да окажат влияние върху сливането? — попита Фран.

Джо сви рамене.

— Виж, миличка, „Америкън Нашънъл Иншуърънс“ се оглавява от бивш министър на здравеопазването, който се кълне, че щял да реформира здравноосигурителните фондове. „Ремингтън“ все още има предимство за сливането, по в този безумен свят всяко захлаждане можела съсипе реколтата. Както и всеки намек за скандал може да провали сделката.