Мери Хигинс Кларк
Играчът на лотария (3)

2
Смърт в Кейп Код

През един августовски следобед, малко след като пристигнаха в своята взета под наем къща в село Денис в Кейп Код, Елвира Миън забеляза, че имаше нещо много странно в тяхната съседка — болезнено слаба млада жена някъде в края на двадесетте си години.

След като поразгледаха къщата, отбелязвайки със задоволство голямото кленово легло, окачените килимчета, веселата кухня и свежия, миришещ на море бриз, Елвира и Уили извадиха скъпите си нови дрехи от комплекта куфари марка „Вютън“. После Уили наля на двамата леденостудена бира, за да й се насладят на терасата пред къщата, която гледаше към залива на Кейп Код.

Уили, отпуснал пълното си тяло върху възглавничката на плетения ракитов стол, отбеляза, че залезът ще бъде страхотен, и благодари на Бога за малкото спокойствие. Откакто бяха спечелили четиридесетте милиона долара от нюйоркската държавна лотария, на Уили му се струваше, че Елвира се е превърнала в пътуващ гръмоотвод. Първо отиде в известния курорт Сайпръс Пойнт Спа в Калифорния и едва не бе убита. После бяха заминали на презокеанско пътешествие и — можете ли да си представите — мъжът, който седеше на тяхната маса в трапезарията, бе открит по-мъртъв от пън. И все пак натрупаната през годините мъдрост даваше на Уили увереност, че поне в Кейп Код щяха да намерят спокойствието, което той търсеше. Ако Елвира напишеше за „Ню Йорк Глоуб“ статия за тази ваканция, в нея трябваше да се разказва за времето и за риболова.

Докато той приказваше, Елвира седеше до градинската маса на няколко крачки от изтегнатото тяло на Уили. Щеше й се да не бе пропуснала да си сложи шапка срещу слънцето, фризьорът в „Сасун“ я беше предупредил да внимава слънцето да не огрява много косата й. „Сега има такъв хубав ръждив оттенък, мисис Миън. Нали не искаме да се появят онези грозни жълти кичури?“

По време на възстановяването си след опита да я убият на минералните извори Елвира беше възвърнала всичките килограми, за които бе платила три хиляди долара да ги смъкне, и отново носеше удобния размер някъде между 14-и и 16-и номер. Но Уили непрекъснато повтаряше, че когато обвие ръце около нея, усеща как държи в прегръдките си жена, а не някое от ония умрели от глад зомбита в модните списания, които Елвира толкова обичаше да разглежда.

След като четиридесет години бе слушала с обич забележките на Уили, Елвира свикна да ги чува с едното ухо и да ги пропуска през другото. Сега с поглед, отправен към успокояващата гледка на къщичките, накацали върху покрития с трева и пясък бряг, който служеше като преградна стена към морето, и после нататък, към блестящата синьо-зелена вода и каменистата крайбрежна ивица, тя бе изпълнена с тревожното усещане, че Уили можеше и да излезе прав. Колкото и красив да беше Кейп Код и макар отдавна да бе мечтала да го посети, можеше да не намери заслужаваща вниманието история за редактора си Чарли Евънс.

Преди две години Чарли беше изпратил репортер на „Ню Йорк Глоуб“ да интервюира Миънови за това как се чувства човек, спечелил четиридесет милиона долара. Какво възнамеряваха да правят с тях? Елвира беше чистачка. Уили — водопроводчик. Щяха ли да продължат да работят като такива?

Елвира беше казала недвусмислено на репортера, че не е толкова загубена и следващия път, когато пипне метла, това ще е, за да се облече като вещица за карнавала в „Найтс ъф Къламбъс“. После беше съставила списък на всички неща, които искаше да направи, а първото от тях бе да посети Сайпръс Пойнт Спа, където възнамеряваше да се сприятели със знаменитостите, за които бе чела през целия си живот.

Това беше накарало Чарли Евънс да я помоли да напише статия за „Глоуб“ за престоя си на минералните извори. Той й даде брошка слънце със скрит микрофон, така че да може да записва впечатленията си от хората, с които разговаря, и да си пуска записа, докато съчинява статията.

Мисълта за брошката накара Елвира подсъзнателно да се усмихне.

Както казваше Уили, в Сайпръс Пойнт бе нагазила в мътни води. Бе подушила какво става в действителност и едва не я убиха заради това. Но същевременно беше толкова вълнуващо и сега тя се оказа голяма приятелка с всички на минералните бани и можеше да гостува там всяка година. А благодарение на помощта й при разкриването на убийството на кораба миналата година имаха покана да отидат безплатно до Аляска по всяко време, когато пожелаят.

Кейп Код беше красив, но Елвира смътно подозираше, че Уили можеше да излезе прав — да се окаже, че това е една съвсем обикновена ваканция, в която няма добър материал за „Глоуб“.

Точно в този момент хвърли поглед към живия плет в десния край на градината и видя млада жена със сериозно изражение да стои до парапета на съседната веранда и да гледа към залива.

Имаше нещо в начина, по който ръцете й се бяха вкопчили в парапета: напрежение, помисли си Елвира. Направо ще се пръсне от напрежение. Имаше и нещо в начина, по който момичето обърна глава, погледна право в очите на Елвира и после се извърна. Тя дори не ме забеляза, реши Елвира. Разстоянието от 16–20 метра между тях не й попречи да си даде сметка, че от това същество се излъчваха болка и отчаяние.

Очевидно бе време да провери дали не може да помогне.

— Мисля, че ще ида да се представя на съседката ни — предупреди тя Уили. — Нещо я притеснява. — Слезе по стъпалата и се приближи до живия плет. — Здравейте — рече тя с най-дружелюбния си глас. — Видях ви да пристигате с колата. Тук сме от два часа, така че май сме от новодошлите. Аз съм Елвира Миън.

Момичето се обърна и Елвира веднага се изпълни със съчувствие. Имаше вид на болно — мъртвешки цвят на лицето и отпуснати, нетренирани мускули на ръцете и краката.

— Не искам да бъда груба, но дойдох тук, за да остана сама, а не за да си бъбря със съседите — промърмори тихо. — Извинете ме, моля ви.

Това вероятно щеше да е краят, мислеше си по-късно Елвира, но когато момичето се завъртя на токове, то се спъна в една табуретка и се стовари тромаво на верандата. Елвира се втурна да й помогне да се изправи, отказа да я остави да влезе в къщата си сама и чувствайки се отговорна за инцидента, постави торбичка с лед върху бързо подуващата се китка. Докато се увери, че китката е само навехната и приготви чаша чай, Елвира беше научила, че момичето се казва Синтия Роджърс и е учителка от Илинойс. Тази информация отекна като тътен в ушите на Елвира, защото, както каза на Уили, когато се върна в къщата час по-късно, десет минути й били напълно достатъчни, за да разпознае съседката им.

— Горкото дете може да се представя като Синтия Роджърс — сподели Елвира с Уили, — но истинското й име е Синтия Латъм. Преди дванадесет години бе призната за виновна за убийството на втория си баща. Той имаше много пари и бе известен. Историята се появи из всички вестници. Помня го, сякаш беше вчера.

— Ти помниш всичко, сякаш е било вчера — вметна Уили.

— Това е самата истина. А ти добре знаеш, че винаги чета за убийствата. Така или иначе престъплението бе извършено точно тук, в Кейп Код. Синтия се закле, че е невинна, и непрекъснато повтаряше: имала свидетел, който можел да докаже, че е била извън къщата по време на убийството, но съдебните заседатели не повярваха на разказа й. Чудя се защо се е върнала. Ще трябва да се обадя в „Глоуб“ и да накарам Чарли Евънс да ми изпрати материалите по случая. Вероятно току-що е освободена от затвора. Цветът на лицето й е направо сив. Може би… — Очите на Елвира добиха замислено изражение. — Може би е тук, защото наистина е невинна и продължава да търси онзи изчезнал свидетел, за да потвърди версията й!

За ужас на Уили Елвира отвори най-горното чекмедже на скрина, извади брошката слънце със скрития микрофон и започна да набира директния номер на редактора си в Ню Йорк.

 

 

Същата вечер Уили и Елвира вечеряха в „Ред Фезънт Ин“. Елвира беше облечена с пъстра рокля в бежово и синьо, която бе купила в „Бергдорф Гудмън“, но както отбеляза пред Уили, тя някак си не изглеждаше на нея много по-различно от шарената евтиния, която си беше взела в „Алигзандър“^[1] точно преди да спечелят от лотарията.

— Заради закръглената ми фигура е — оплака се тя, докато мажеше с масло топлата кифла с боровинки. — Божичко, тези кифлички си ги бива. Уили, радвам се, че си купи това жълто ленено сако. Подчертава сините ти очи, а пък косата ти все още е доста хубава.

— Чувствам се като деветдесеткилограмово канарче — заяви Уили, — но щом ти харесва.

След вечеря отидоха в театъра на Кейп Код да гледат вълнуващото изпълнение на Деби Рейнолдс в една нова комедия, която репетираха за Бродуей. По време на антракта, докато отпиваха джиндърейл на моравата пред театъра, Елвира разказа на Уили как винаги е харесвала Деби Рейнолдс, още от времето, когато като дете участвала в мюзикли с Мики Руни, и че било отвратително от страна на Еди Фишър да я зареже с двете им малки бебета.

— И какво спечели той? — запита философски Елвира, докато гонгът ги подканяше да се върнат по местата си за второто действие. — Никога след това не е имал особен късмет. Хората, които не постъпват правилно, обикновено губят накрая. — Тази забележка накара Елвира да се запита дали пък Чарли не беше изпратил информацията за съседката им с експресна поща. Изгаряше от нетърпение да я прочете.

 

 

Докато Елвира и Уили се наслаждаваха на Деби Рейнолдс, Синтия Латъм най-накрая започваше да осъзнава, че наистина е свободна и че дванадесетте години затвор са останали зад гърба й. Преди дванадесет години… Тя тъкмо се готвеше да започне първата си година в дизайнерското училище в Род Айлънд, когато вторият й баща, Стюарт Ричардс, бе намерен смъртно прострелян в кабинета си в дома им — солидна капитанска къща от осемнадесети век, намираща се в Денис.

Този следобед Синтия беше минала с колата покрай бившия си дом на път за вилата и бе отбила встрани от шосето, за да го разгледа. Кой ли живееше там сега? — зачуди се. Дали доведената й сестра Лилиън го беше продала, или го бе запазила? Той принадлежеше на Ричардсови от три поколения, но Лилиън никога не е била сантиментална. И тогава Синтия бе натиснала газта, изтръпвайки при нахлулите в нея спомени за онази ужасна нощ и последвалите дни. Обвинението. Арестът, обвинителният акт, процесът. Първоначалната й увереност.

„Абсолютно мога да докажа, че напуснах къщата в осем часа и не съм се прибирала преди полунощ. Имах среща.“

Сега Синтия потръпна и уви светлосиния вълнен халат по-плътно около слабото си тяло. Тежеше около 57 килограма, когато влезе в затвора. Сегашното й тегло от 49 килограма не беше достатъчно за височината й от 172 см. Косата й, някога тъмноруса, през изминалите години бе станала кестенява. Безцветна, помисли си тя, докато я решеше. Очите й, със същия светлокафяв оттенък като тези на майка й, бяха равнодушни и безизразни. По време на обяда през онзи последен ден Стюарт Ричардс беше казал: „Все повече заприличваш на майка си. Трябваше да бъда по-умен и да не я изпускам“.

Майка й беше омъжена за Стюарт през времето, когато Синтия от осемгодишна стана на дванадесет — по-дългият от двата му брака. Лилиън, единственото му дете, с десет години по-голяма от Синтия, живееше с майка си в Ню Йорк и рядко посещаваше Кейп Код.

Синтия остави четката на тоалетката. Дали не беше постъпила необмислено, като беше дошла тук? От две седмици бе на свобода, парите едва щяха да й стигнат за шест месеца, не знаеше нито какво може, нито какво би искала да направи с живота си. Трябваше ли да похарчи толкова много пари, за да наеме тази вила, както и колата? Имаше ли някакъв смисъл? Какво се надяваше да постигне?

Търся игла в купа сено, помисли си тя. Влизайки в малката дневна, тя прецени, че сравнена с къщата на Стюарт тази вила беше миниатюрна, но след дългогодишното затворничество й се струваше като палат. Навън морският бриз вдигаше пенести вълни в залива. Синтия излезе на верандата, като само смътно си даваше сметка за пулсирането в китката, после притисна ръце към тялото си срещу студа. Но, о, господи, да вдъхне свеж, чист въздух, да знае, че никой не може да я спре, ако пожелае да стане в зори и да се разходи по брега, както бе правила като дете. Луната, от която липсваше една четвърт, сякаш от нея внимателно бе отрязано парче, караше залива да блести със сребристосиня нощна светлина. Но там, където блясъкът й не достигаше, водата изглеждаше тъмна и непристъпна.

Синтия гледаше невиждащо, а умът й я връщаше към ужасната нощ, когато Стюарт бе убит. После поклати глава. Не, нямаше да си позволи да мисли за това сега. Не и тази вечер. Щеше да остави покоя на това място да изпълни душата й. Щеше да си легне и да остави прозорците широко отворени, така че хладният нощен вятър да нахлуе в стаята й, да я накара да се загърне плътно със завивките и да заспи още по-дълбоко.

Утре сутринта щеше да стане рано и да се разходи по брега. Щеше да почувства мокрия пясък под стъпалата си и да потърси миди, точно както правеше като дете. Утре. Да, щеше да остави утрото да й помогне да изгради моста за завръщането си към света и да възстанови душевното си равновесие. А после щеше да започне търсенето, вероятно безнадеждно, на единствения човек, който знаеше, че тя беше казала истината.

* * *

На следващата сутрин, докато Елвира приготвяше закуска, Уили отиде с колата да донесе сутрешните вестници. Когато се върна, носеше и пликче с все още топли кифлички с боровинки.

— Поразпитах наоколо — каза той на доволната Елвира. — Всички твърдят, че най-хубавите кифлички в Кейп Код се продават в търговския дом зад пощата.

Ядоха на градинската маса на верандата. Докато отхапваше от втората си кифла с боровинки, Елвира оглеждаше хората, излезли да потичат сутринта по брега.

— Виж, ето я!

— Ето я коя!

— Синтия Латъм. Излезе поне преди час и половина. Обзалагам се, че умира от глад.

Когато Синтия изкачи стълбите откъм брега за верандата си, я посрещна усмихнатата Елвира, която я хвана под ръка.

— Аз правя най-хубавото кафе и прясно изстискан портокалов сок. Почакайте само да вкусите и кифличките с боровинки.

— Наистина не искам… — Синтия се опита да се отдръпне, но бе поведена през моравата.

Уили скочи да й донесе пейка.

— Как е китката ви? — попита той. — Елвира ужасно се притесняваше, задето сте я навехнали, когато е дошла да ви посети.

Синтия осъзна, че надигащото се в нея раздразнение отстъпва пред искрената топлота, която виждаше изписана по лицата на тази странна двойка. Уили — със закръглените си бузи, приятното изражение и гъстата грива бяла коса — й напомняше за Тип О’Нийл. Каза му го.

Уили се усмихна.

— Някакъв човек в хлебарницата току-що спомена същото. Единствената разлика е, че докато Тип беше говорител на камарата, аз бях спасител на клозетите. Пенсиониран водопроводчик съм.

Докато отпиваше от портокаловия сок и кафето и отхапваше от кифлата, Синтия слушаше първо с недоверие, а после с благоговение, докато Елвира й разказваше как спечелили от лотарията, как после отишли в Сайпръс Пойнт Спа и тя помогнала за залавянето на един убиец, как след това тръгнали с кораб за Аляска и там открила кой е умъртвил съседа им по маса.

Прие втора чаша кафе.

— Не е случайно, че ми разказахте всичко това, нали? — попита Синтия. — Вчера ме познахте, не съм ли права?

Изражението на Елвира стана сериозно.

— Да.

Синтия бутна пейката си назад.

— Бяхте много мили и мисля, че искате да ми помогнете, но най-добрият начин да го направите е, като ме оставите на мира. Има много неща, които трябва да свърша, но се налага да се справя с тях сама. Благодаря за закуската.

Елвира гледаше как слабата жена изминава разстоянието между двете вили.

— Слънцето малко я е хванало тази сутрин — отбеляза тя. — Много й отива. Като понапълнее, ще стане красиво момиче.

— Не е зле и ти да се попечеш на слънце — отбеляза Уили. — Нали я чу?

— О, забрави за това. Щом Чарли ми изпрати досието по случая, ще намеря начин да й помогна.

— Господи — простена Уили. — Трябваше да се досетя. Всичко започва отначало.

* * *

— Не знам как го прави Чарли — въздъхна одобрително Елвира час по-късно. Пликът с бърза поща току-що беше пристигнал. — Изглежда, е изпратил всяка думичка, която някога е била написана по случая. — Изцъка. — Виж тази снимка на Синтия от процеса. Била е само едно уплашено дете.

Елвира започна методично да сортира изрезките върху масата, после извади разграфения бележник и химикалката и се зае да си води бележки.

Уили се беше отпуснал в мекия стол, който бе избрал за себе си, вглъбен в спортната страница на „Кейп Код Таймс“.

— Направо съм готов да приема, че „Метс“ няма да станат шампиони — обади се тъжно той и поклати глава.

Вдигна поглед, като очакваше да бъде окуражен, но му стана ясно, че Елвира не го беше чула.

 

 

В един часа Уили отново излезе и този път се върна с една купа супа от омари. Докато обядваха, Елвира му разказа какво беше научила.

— Накратко ето фактите: майката на Синтия е била вдовица, когато се е омъжила за Стюарт Ричардс. По онова време Синтия била на осем години. Развели се четири години по-късно. Ричардс имал дете от първия си брак — дъщеря на име Лилиън. Тя била с десет години по-голяма от Синтия и живеела с майка си в Ню Йорк.

— А защо майката на Синтия се е развела с Ричардс? — попита Уили, докато похапваше от супата.

— Според онова, което Синтия твърди от свидетелската скамейка, Ричардс бил от мъжете, които вечно подценяват жените. Когато майка й се обличала да излязат, той я разплаквал с подигравките си за дрехите й — такива неща. Изглежда, я е докарал до нервна криза. Очевидно въпреки това винаги е обичал Синтия, защото я извеждал по случай рождения й ден, купувал й подаръци. После майката на Синтия умряла и Ричардс поканил младото момиче да го посети тук, в Кейп Код. Всъщност по това време тя не била чак толкова малка — тъкмо щяла да постъпи в дизайнерското училище в Род Айлънд. Майка й боледувала известно време и явно не й били останали много пари; признава, че възнамерявала да се откаже от училището и да поработи година-две. Твърди също, че Стюарт й казал: досега бил смятал да остави половината пари на дъщеря си Лилиън, а другата половина на Дартмаут Колидж. Но така се ядосал, задето в Дартмаут започнали да приемат жени за редовни студентки, че променил завещанието си. Осведомил я, че й оставя отредената за Дартмаут част от имуществото си — около десет милиона долара. Прокурорът накарал Синтия да признае, че Ричардс също така я предупредил — ще трябва да го почака да умре, за да ги получи; много съжалявал за колежа, но майка й би трябвало да се е погрижила за нейното образование.

Уили остави лъжицата си.

— Значи ето го мотива ти, а?

— Това твърди прокурорът — че Синтия искала да получи парите веднага. Някакъв мъж на име Нед Крейтън случайно се отбил да посети Ричардс и дочул разговора им. Синтия очевидно го познавала слабо от времето, когато заедно с майка й живеели с Ричардс в Кейп Код. Така че Крейтън поканил Синтия да вечеря с него и Стюарт я подтикнал да приеме.

Според показанията й двамата с Крейтън са вечеряли в „Кептънс Тейбъл“ в Хаянис и после той предложил да се поразходят с лодката му, която била закотвена на едно частно пристанище. Тя твърди, че се намирали близо до Нантъкет Саунд, когато лодката се развалила. Нищо не работело, дори радиото. Останали там почти до единадесет, когато той най-сетне успял да запали мотора. Очевидно са яли само салата, защото след като стигнали брега, тя го помолила да се отбият да хапнат по един хамбургер.

По думите й Крейтън не се зарадвал особено, задето се наложило да спрат по пътя за дома, макар накрая да отбил до едно заведение за хамбургери близо до Котюит. Синтия настоява, че не била ходила в Кейп Код от дете и не познавала областта особено добре, така че не била сигурна точно къде са спрели. Както и да е, Крейтън й казал да изчака в колата, а той щял да отиде да купи хамбургера. Единственото, което си спомня от това място, е силната рок музика и множеството тийнейджъри. После пристигнала някаква жена и паркирала до колата им, а когато отворила вратата, я блъснала в колата на Крейтън. — Елвира подаде на Уили една изрезка. — Именно тази жена е свидетелката, която никой не успял да открие.

Докато Елвира ядеше разсеяно от супата, Уили прегледа изрезката от вестника. Жената се извинила и огледала колата на Нед за драскотини. След като не открила такива, тя се запътила към заведението за хамбургери. По думите на Синтия жената била в средата или в края на четиридесетте години, ниска и набита, с късо подстригана, боядисана в оранжевочервена коса, и била облечена с широка блуза и полиестерен панталон на ластик.

В изрезката се разказваше за по-нататъшните показания на Синтия — че Крейтън се върнал, като се извинил за забавянето, но имало опашка и хлапетата трудно вземали решение какво да си поръчат. По думите й той явно бил изнервен, така че тя не му споменала веднага за жената, която блъснала с вратата си колата му.

На свидетелската скамейка Синтия казала, че по време на четиридесет и пет минутното пътуване към Денис — все по непознати пътища — Нед Крейтън почти не й проговорил. После, след като стигнали къщата на Стюарт Ричардс, той просто я оставил и потеглил. Когато влязла вътре, Синтия открила Стюарт в кабинета му, проснат на пода до бюрото, по челото и по лицето му имало кръв, а килимът бил подгизнал.

Уили прочете и още от разказа: „Защитникът заявил, че тя си помислила — Ричардс е получил удар и е паднал, но когато отметнала косата му назад, видяла раната от куршум в челото, после забелязала пистолета близо до него и се обадила на полицията“.

— По думите й в този момент решила, че се е самоубил — отбеляза Елвира. — Но после вдигнала пистолета и, естествено, оставила отпечатъците си върху него. Шкафът в кабинета бил отворен. Тя знаела, че Ричардс държи там пистолет. После Крейтън дал съвсем противоположни на нейните показания, като признал, че я завел на вечеря, но твърдял, че я върнал в дома й в осем часа и че през цялото време, докато вечеряли, тя обвинявала Стюарт Ричардс за болестта на майка си и за смъртта й и смятала да си разчисти сметките с него, когато се прибере. За време на настъпване на смъртта определили девет часа, което, разбира се, никак не било в нейна полза, като се имали предвид показанията на Крейтън. И макар адвокатите й да пуснали обява, че търсят жената, която срещнала пред заведението за хамбургери, тя не се появила, за да потвърди разказа й.

— Е, вярваш ли на Синтия? — попита Уили. — Знаеш, че ужасно много от престъпниците не могат да приемат онова, което са извършили, и наистина започват да вярват на лъжите си или поне правят опити да ги потвърдят. Може да търси тази изчезнала свидетелка само за да се опита да убеди хората в невинността си, независимо че е излежала присъдата си. Искам да кажа, защо, за бога, Нед Крейтън ще лъже за всичко това?

— Не знам — отвърна Елвира и поклати глава. — Но можеш да си сигурен, че някой лъже, и бих заложила и последния си долар, че този някой не е Синтия. Ако бях на нейно място, бих се заела да разбера какво е накарало Крейтън да излъже и какво е спечелил от това.

При тези думи Елвира насочи вниманието си към супата и не проговори, докато не я изяде.

— Божичко, биваше си я. Страхотна ваканция ще си прекараме, Уили. И не е ли прекрасно, че наехме точно вилата до Синтия, за да мога да й помогна да измие петното от името си?

Единственият отговор на Уили бе изтракването на лъжицата и дълбоката въздишка.

 

 

Дългият и спокоен нощен сън, както и последвалата утринна разходка бяха започнали да разсейват емоционалната парализа, обхванала Синтия от момента преди дванадесет години, когато бе чула съдебните заседатели да произнасят присъдата: Виновна. Сега, докато взимаше душ и се обличаше, тя си даде сметка — изминалите години са били кошмар, в който бе оцеляла само благодарение на това, че бе замразила емоциите си. Беше образцова затворничка, затвори се в себе си и не завързваше приятелства. Беше се записала във всички възможни курсове, предлагани в затвора. От работничка в пералнята и в кухнята се беше издигнала до библиотекарка и помощник-учител в класа по рисуване. А след известно време, когато най-сетне бе приела ужасната реалност на случилото се, започна и да рисува. Лицето на жената на паркинга. Заведението за хамбургери. Лодката на Нед. Всеки детайл, който можеше да изстиска от паметта си. Когато свърши, имаше рисунки на заведения за хамбургери, каквито можеха да се видят навсякъде из Съединените щати, на лодка, която приличаше на всички подобни от онази година. Жената беше малко по-индивидуализирана, но не много. Срещата им бе траяла броени секунди. Но жената беше единствената й надежда.

Как добре знаеше речта на прокурора в края на процеса:

„Дами и господа съдебни заседатели,

Синтия Латъм се връща в дома на Стюарт Ричардс някъде между осем и осем и половина вечерта на 2 август 1981 година. Влиза в кабинета на втория си баща. Същия следобед Стюарт Ричардс е съобщил на Синтия, че е променил завещанието си. Нед Крейтън е чул този разговор, знае също, че Синтия и Стюарт са се карали. Тя е имала отчаяна нужда от пари, за да плати за образованието си, и поискала втория й баща да й помогне. Същата вечер Вера Смит, сервитьорка в «Кептънс Тейбъл», дочува Синтия да казва на Нед, че ще трябва да се откаже от учението.

Синтия Латъм се връща в къщата на Ричардс същата вечер ядосана и разтревожена. Влиза в онзи кабинет и се изправя срещу Стюарт Ричардс. Той е от хората, които обичат да дразнят околните. Бил променил завещанието си, включвайки я в него, но щяло да бъде съвсем в стила му отново да го промени. И стаеният гняв от начина, по който се е държал, с майка й, добавен към раздразнението, надигнало се при мисълта, че ще й се наложи да напусне училището и ще се озове на улицата буквално без пукната пара, я подтиква да отиде до шкафа — тя знае, че там той държи пистолет — да го извади и да изстреля три куршума в челото на мъжа, който я обича достатъчно, за да я направи своя наследница.

В това има ирония. Има и трагедия. Но това също така е убийство. Синтия моли Нед Крейтън да свидетелства, че е прекарала вечерта с него на лодката му. Никой обаче не ги е видял в тази лодка. Настоява, че са се отбили в заведение за хамбургери. Но не знае къде се намира то. Признава, че изобщо не е влизала там. Говори за някаква непозната с оранжевочервена коса, с която е разговаряла на паркинга. При цялата публичност, дадена на този случай, защо ли тайнствената непозната не се появи? Знаете причината. Защото тя не съществува. Защото също като заведението за хамбургери и прекараните на лодката часове в Нантъкет Саунд тя е плод на въображението на Синтия Латъм.“

Синтия толкова често беше чела стенограмите от процеса, че бе запомнила обвинителната реч на областния прокурор наизуст.

— Но жената съществува — каза Синтия на глас. — Наистина съществува. — През следващите шест месеца с малкото пари от застраховката, оставена от майка й, щеше да се опита да открие тази жена. Но можеше тя вече да е умряла или да се е преместила в Калифорния, помисли си Синтия, докато решеше косата си и я вдигаше на кок.

Спалнята на вилата гледаше към морето. Синтия отиде до плъзгащата се врата и я отвори. На плажа долу се виждаха двойки, които се разхождаха с децата си. Ако се надяваше някога да заживее нормален живот, да има съпруг и дете, трябваше да изчисти петното от името си.

Джеф Найт. Срещнала го бе миналата година, когато бе дошъл да направи серия телевизионни интервюта с жените в затвора. Поканил я бе да участва, но тя твърдо отказа. Той настояваше и по мъжественото му интелигентно лице се четеше загриженост. „Не разбираш ли, Синтия, че тази програма ще гледат близо два милиона души в Ню Инглънд. Жената, която те е видяла онази нощ, може да е сред тях.“

Затова накрая се съгласи да участва в програмата, отговори на въпросите му, разказа за вечерта, когато Стюарт беше умрял, и показа неясната скица на жената, с която бе разговаряла, както и скицата на заведението за хамбургери. И никой не се обади. От Ню Йорк Лилиън направи изявление, че истината е била заявена на процеса и няма да прави по-нататъшни коментари. Нед Крейтън, сега собственик на „Мункъсър“, известен ресторант в Барнстейбъл, повтори колко много, много съжалявал за Синтия.

След предаването Джеф продължи да идва да я вижда в дните за свиждания. Единствено неговите посещения я бяха опазили от пълното отчаяние, щом като предаването не доведе до никакви резултати. Той винаги пристигаше с леко размъкнат вид, широките рамене опъваха сакото му, несресаната тъмнокестенява коса се къдреше на челото, кафявите очи бяха внимателни и мили, а дългите му крака все не успяваха да намерят достатъчно място в тясното помещение за свиждания на затвора. Когато й предложи да се омъжи за него след освобождаването й, тя му каза да забрави за това. И бездруго вече си имаше неприятности в службата. Не му трябваше да свързва живота си с жена, осъдена за убийство.

„Но ако не бях осъдена, за убийството?“ — помисли си Синтия, докато се извръщаше от прозореца. Отиде до кленовия скрин, взе чантата си и тръгна към наетата кола отвън.

Върна се в Денис едва в ранната вечер. От емоционалната изнемога заради изгубените напразно часове накрая очите й се бяха напълнили със сълзи. Тя ги остави да потекат на воля по бузите й. Беше отишла в Котюит, мина по главната улица, попита собственика на книжарницата — той, изглежда, отдавна живееше там — къде би могла да намери заведение за хамбургери, в което се събират тийнейджъри. Отговори й, свивайки рамене:

— Появяват се и изчезват. Някой предприемач купува терена, построява търговски център или супермаркет и заведението за хамбургери бива пометено.

Беше отишла до съвета, за да потърси в архивите издадените или подновени по онова време разрешителни за продаване на хранителни стоки. Все още функционираха две от заведенията за хамбургери. Третото бе или преустроено, или съборено. Нищо не извика някакъв спомен в ума й. Разбира се, тя дори не би могла да е сигурна, че тогава се бяха намирали в Котюит. Нед би могъл да е излъгал и за това. А как да попиташ непознати дали се сещат за жена на средна възраст с оранжевочервена коса, ниска и набита, която да е живяла или да е летувала в Кейп Код и да мрази рокендрола?

Докато минаваше с колата през Денис, Синтия импулсивно подмина отбивката към вилата и отново се озова пред дома на Ричардс. Както караше покрай къщата, видя стройна блондинка да слиза надолу по стълбите. Дори от това разстояние разпозна в нея Лилиън. Синтия намали скоростта, така че колата запълзя, но когато Лилиън погледна в нейна посока, натисна газта и се върна във вилата. Докато превърташе ключа в ключалката, чу телефонът да иззвънява. Преброи десет сигнала, докато спре. Трябва да беше Джеф, а тя не искаше да говори с него. След няколко минути отново иззвъня. Очевидно, щом Джеф бе открил номера й, нямаше да се откаже от опитите да се свърже с нея.

Синтия вдигна слушалката.

— Ало.

— Пръстът ми се умори да натиска бутоните на телефона — каза Джеф. — Хубав номер да изчезнеш по този начин.

— Как ме откри?

— Не беше трудно. Знаех, че ще полетиш към Кейп като пощенски гълъб и социалният работник, към когото си прикрепена, го потвърди.

Почти го виждаше как се отпуска назад в стола, въртейки молив, а сериозният му поглед опровергава лековатия тон.

— Джеф, забрави за мен, моля те. Направи услуга и на двама ни.

— Няма да стане. Синди, разбирам те. Но ако не откриеш жената, с която си разговаряла, няма как да докажеш невинността си. А повярвай ми, скъпа, аз вече се опитах да я намеря. Докато правех предаването, наех детективи, за което не съм ти казвал. Щом те не успяха да я издирят, и ти няма да можеш. Синди, обичам те. Ти знаеш, че си невинна. Нед Крейтън е излъгал, но никога няма да успеем да го докажем.

Синтия затвори очи — онова, което казваше Джеф, бе истина.

— Синди, откажи се от всичко това. Стегни си багажа. Върни се тук. Ще те взема от дома ти в осем часа довечера.

От дома й. Мебелираната стая, която социалният работник й беше помогнал да избере. Запознай се с приятелката ми. Тя току-що излезе от затвора. С какво се е занимавала майка ти, преди да се омъжи? Била е в затвора.

— Довиждане, Джеф — измърмори Синтия. Прекъсна връзката, остави телефона незатворен и му обърна гръб.

 

 

Елвира забеляза завръщането на Синтия, но не се опита да се свърже с нея. Следобед Уили бе отишъл на полудневен излет с лодка и се прибра победоносно с два лефера. Докато го нямаше, Елвира отново проучи изрезките от вестниците, във връзка с убийството на Стюарт Ричардс. В Сайпръс Пойнт Спа беше оценила предимствата на това да записва мненията си на касетофон. Този следобед касетофонът не престана да работи.

„Основният въпрос в този случай е защо Нед Крейтън е излъгал? Почти не е познавал Синтия. Защо е направил така, че тя да понесе вината за убийството на Стюарт Ричардс? Стюарт Ричардс е имал много врагове. За известно време бащата на самия Нед е бил в делови отношения със Стюарт и са се скарали. Но тогава Нед е бил още дете. Нед е бил приятел на Лилиън Ричардс. Лилиън се е заклела, че не е знаела за намерението на баща си да промени завещанието — онова, което открай време й било известно, е, че тя ще наследи половината от състоянието му, а другата половина ще отиде в Дартмаут Колидж. Знаела, че бил разочарован, когато в Дартмаут решили да приемат и жени за студентки, но не смятала, че е до такава степен, та чак да промени завещанието си и да остави предназначените за Дартмаут пари на Синтия.“

Елвира изключи касетофона. На някого все пак трябва да му е хрумнало, че когато Синтия бъде призната за виновна за убийството на втория си баща, тя ще бъде лишена от наследството и Лилиън ще получи всичко. Лилиън се омъжила за някакъв нюйоркчанин малко след приключването на процеса. Оттогава се бе развеждала три пъти. Така че по нищо не изглеждаше с Нед някога да са имали любовен роман. Значи оставаше единствено ресторантът. Кой беше дал на Нед парите за него? Мотив за Нед, за да излъже, помисли си тя. Кой му е дал парите да отвори ресторанта?

Уили влезе откъм терасата, като носеше филетата от лефер, които беше приготвил.

— Още ли се занимаваш с това? — попита той.

— Ъхъ. — Елвира вдигна една от изрезките. — Оранжевочервена коса, ниска и набита, в края на четиридесетте си години. Според теб това описание би ли отговаряло на външността ми преди дванадесет години?

— Много добре знаеш, че никога не бих те определил като ниска и набита — възрази Уили.

— Не съм казала такова нещо. Веднага се връщам. Искам да говоря със Синтия. Преди няколко минути я видях да се прибира.

 

 

Следващия следобед, като изпрати Уили отново на риболов, Елвира прикрепи брошката слънце към новата си лилава рокля и подкара заедно със Синтия към ресторант „Мункъсър“ в Барнстейбъл. Докато пътуваха, Елвира я подучваше.

— Сега запомни, ако той е там, веднага ми го посочваш. Аз ще го наблюдавам непрекъснато. Той ще те познае и непременно ще дойде. Знаеш какво да кажеш, нали?

— Знам. — „Беше ли възможно? — запита се Синтия. — Щеше ли Нед да им повярва.“

Ресторантът представляваше внушителна бяла колониална сграда, към която водеше дълга криволичеща алея. Елвира огледа сградата и невероятно живописния имот, който стигаше до морския бряг.

— Много, много скъпо място — каза тя на Синтия. — Тук със сигурност са играли много пари.

Интериорът беше в пастелносиньо и бяло. Картините по стените бяха хубави. В продължение на двадесет години — преди с Уили да спечелят от лотарията — Елвира беше чистила всеки вторник у мисис Роулингс, а домът й бе истински огромен музей. Мисис Роулингс обичаше да разказва историята на всяка картина, колко е платила за нея навремето — това тя съобщаваше тържествуващо — и колко струваше в момента. Елвира често си мислеше, че с малко практика би могла да стане екскурзовод в картинна галерия.

— Забележи използването на светлината и невероятния детайл — как слънчевите лъчи огряват праха по масата. — Възпроизвеждаше красноречието на Роулингс тъкмо на място.

Тъй като знаеше, че Синтия е нервна, Елвира се опита да я разсее — разказа й за мисис Роулингс, след като метрдотелът ги отведе до една маса край прозорец. Синтия усети как въпреки обзелата я скованост по лицето й заиграва усмивка, когато Елвира се възмути, че при всичките си пари мисис Роулингс никога не й бе подарила дори поздравителна картичка за Коледа.

— Най-стиснатата, най-долнопробната старица на света, но малко ми липсва — рече Елвира. — Никой друг не би работил за нея. Но когато му дойде времето, възнамерявам да изтъкна пред Всевишния, че в положителната ми графа има много червени точки благодарение на мисис Роулингс.

— Ако тази идея излезе добра, ще имаш в положителната си графа и много червени точки от фамилията Латъм — рече Синтия.

— Обзалагам се, че ще е така. Сега не спирай да се усмихваш. Трябва да приличаш на изяла канарчето котка. Той тук ли е?

— Още не съм го видяла.

— Добре. Когато този пуяк се върне с менюто, попитай за него.

Метрдотелът се приближаваше към тях с професионална усмивка на учтивата си физиономия.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Да. Две чаши бяло вино. А дали мистър Крейтън е тук? — попита Синтия.

— Струва ми се, че е в кухнята и разговаря с готвача.

— Аз съм негова стара приятелка — представи се Синтия. — Помолете го да мине насам, когато се освободи.

— Разбира се.

— Би могла да станеш актриса — прошепна Елвира, вдигнала менюто пред лицето си. Винаги взимаше подобни предпазни мерки, тъй като се страхуваше се, че някой може да прочете по устните й какво казва. — И се радвам, че те накарах да си купиш този тоалет сутринта. Онова, което имаше в гардероба си, беше безнадеждно.

Синтия бе облечена с късо ленено сако в лимонен цвят и черна ленена пола. Към рамото й драматично бе завързан екстравагантен копринен шал в жълто, черно и бяло. Елвира я беше завела и на фризьор. Сега дългата до раменете коса на Синтия беше оформена в мека свободна прическа. Ненормално бледото й лице бе скрито под светлобежова пудра, която подчертаваше цвета на големите й кафяви очи.

— Изглеждаш страхотно — каза Елвира.

За съжаление Елвира се бе подложила на точно обратната метаморфоза — боядиса косата си в предишния оранжевочервен цвят и я подстрига неравно. Изряза ноктите си и ги остави нелакирани. След като помогна на Синтия да избере тоалета в жълто и черно, отиде на щанда с преоценени стоки и съвсем умишлено си купи лилава рокля за десет долара, фактът, че беше с един номер по-малка, отколкото трябваше, подчертаваше възглавниците от тлъстина по тялото й, за които Уили твърдеше, че били само начин природата да ни подготви за финалното сгромолясване.

Когато Синтия се възпротиви на осакатяването на ноктите и прическата й, Елвира просто отвърна:

— Всеки път, когато говориш за онази жена, я описваш като ниска и набита, с боядисана в червено коса и облечена като човек, който пазарува от намалени стоки. Трябва да изглеждам правдоподобно.

— Казах само, че дрехите й са ми се сторили евтини — поправи я Синтия.

— Все същото.

Сега Елвира видя как усмивката на Синтия изчезна.

— Идва ли? — попита бързо.

Синтия кимна.

— Усмихни ми се. Хайде. Отпусни се. Не му показвай, че си нервна.

Синтия я възнагради с топла усмивка и опря леко лакти на масата.

До тях се изправи мъж. По челото му бяха избили капки пот. Облиза устните си.

— Синтия, колко се радвам да те видя. — Протегна ръка.

Елвира го оглеждаше внимателно. Нямаше особено здрав вид. Тесните му очички почти се губеха в подпухналата плът. Беше поне с десет килограма, по-тежък, отколкото на снимките в архивите. Явно е от хората, които са красиви като деца и с възрастта стават все по-непривлекателни, реши Елвира.

— Радваш се да ме видиш ли, Нед? — попита Синтия, все още усмихната.

— Това е той — заяви натъртено Елвира. — Абсолютно съм сигурна. Беше пред мен на опашката за хамбургери. Забелязах го, щото се беше дяволски вкиснал, задето хлапетата пред него се колебаеха и се чудеха с какво искат да бъдат хамбургерите им.

— За какво говорите? — запита Нед Крейтън.

— Защо не седнеш, Нед? — покани го Синтия. — Знам, заведението е твое, но ми се струва, че въпреки това аз трябва да те почерпя. Все пак ти дължа една вечеря отпреди много години?

Добро момиче, помисли си Елвира.

— Абсолютно съм сигурна, че онази вечер бяхте вие, макар да сте понапълнели — изстреля тя възмутено към Крейтън. — Срамота е, че заради лъжите ви това момиче е трябвало да прекара дванадесет години от живота си в затвора.

Усмивката изчезна от лицето на Синтия.

— Дванадесет години, шест месеца и десет дни — поправи я тя. — Цялата ми младост, когато трябваше да завърша колеж, да си уредя живота, да ходя по срещи.

Лицето на Нед Крейтън се стегна.

— Блъфирате. Това е евтин номер.

Келнерът пристигна с две чаши вино и ги сложи пред Синтия и Елвира.

— Мистър Крейтън?

Крейтън го погледна гневно.

— Няма нищо.

— Мястото наистина е чудесно, Нед — отбеляза тихо Синтия. — Трябва да е струвало ужасно много пари. Откъде ги взе? От Лилиън? Моят дял от наследството на Стюарт Ричардс беше почти десет милиона долара. Колко ти даде тя? — Не изчака отговора. — Нед, тази жена е свидетелката, която тогава не успях да открия. Тя си спомни, че е говорила с мен онази вечер. Никой не ми повярва, когато разказах как една жена е ударила с вратата на колата си твоята. Но тя си го спомня. Спомня си много добре и че те е видяла. Цял живот ден след ден си е водила дневник. Онази вечер си е записала какво е станало на паркинга.

Поклащайки глава в знак на съгласие, Елвира изучаваше лицето на Нед. Започва да се изнервя, помисли си тя, но не е убеден. Беше време да се намеси.

— Заминах си от Кейп Код на следващия ден — обади се тя. — Живея в Аризона. Съпругът ми беше болен, много болен. Затова не сме идвали тук оттогава. Загубих го миналата година. — Съжалявам, Уили, помисли си, но това е важно. — И така, миналата седмица гледах телевизия, а знаете колко досадни са обикновено предаванията през лятото. Сякаш гръм ме удари, когато видях повторението на онова предаване за жените затворнички и после собствения си портрет на екрана.

Синтия посегна към плика, който бе сложила на съседния стол.

— Това е нарисуваният от мен портрет на жената, с която разговарях на паркинга.

Нед Крейтън посегна към него.

— Аз ще го държа.

Скицата показваше женско лице на фона на отворения прозорец на колата. Чертите бяха неясни, а фонът тъмен, но приликата с Елвира беше изумителна.

Синтия бутна стола си назад. Елвира стана заедно с нея.

— Не можеш да ми върнеш дванадесетте години. Знам какво си мислиш. Дори и с това доказателство в съда може да не ми повярват. Както не ми повярваха преди дванадесет години. Но сега има възможност това да стане, просто има такава възможност. И не смятам, че трябва да поемаш този риск, Нед. Най-добре е да поговориш с човека, който ти е платил да ме изведеш онази вечер и да му съобщиш, че искам десет милиона долара. Това е полагащият ми се дял от парите на Стюарт.

— Ти си луда. — Гневът бе помел страха от лицето на Нед Крейтън.

— Така ли? Не мисля. — Синтия бръкна в джоба си. — Това са адресът и телефонният ми номер. Елвира е отседнала при мен. Обади ми се до седем часа довечера. Ако не го направиш, ще наема адвокат и ще поискам преразглеждане на случая. — Хвърли десетдоларова банкнота на масата. — Това трябва да стигне за виното. Сега сме квит за вечерята, с която ме почерпи.

Излезе бързо от ресторанта, а Елвира я следваше на една крачка разстояние. Даваше си сметка за суматохата, настъпила по съседните маси. Разбрали са, че нещо става, помисли си тя. Това е добре.

 

 

Не проговориха, докато не стигнаха до колата.

После Синтия попита разтреперана:

— Как се представих?

— Страхотно.

— Елвира, няма да успееш. Ако проверят скицата, която Джеф показа в предаването, ще забележат всички детайли, които добавих, за да заприлича на тебе.

— Нямат време да го направят. Сигурна ли си, че вчера си видяла доведената си сестра в къщата на Ричардс?

— Абсолютно.

— Тогава се обзалагам, че Нед Крейтън в момента разговаря с нея.

Синтия караше автоматично, без да забелязва слънчевия следобед.

— Много хора ненавиждаха Стюарт. Защо си толкова сигурна, че Лилиън е замесена?

Елвира разкопча ципа на лилавата си рокля.

— Тази дреха е толкова тясна, че, бога ми, ще се задуша. — Тъжно прокара ръка през несръчно подстриганата си коса. — Ще наема цяла армия фризьори от „Сасун“ да ме приведат в нормален вид, след като приключим. Предполагам, че ще се наложи отново да посетя Сайпръс Пойнт Спа. Какво ме питаше? О, Лилиън. Не може да не е замесена. Погледни на нещата от следния ъгъл. Имало е много хора, които са мразели ужасно втория ти баща, но на тях не би им било необходимо Нед Крейтън да те натопи. Лилиън винаги е знаела, че баща й ще остави половината от парите си на Дартмаут Колидж. Нали?

— Да. — Синтия сви по пътя, който водеше към вилите.

— Не ме интересува колко хора може да са мразили втория ти баща. Лилиън е единствената, която би имала полза от това да бъдеш призната за виновна за убийството му. Познавала е Нед.

Той се е опитвал да намери пари, за да отвори ресторант. Баща й трябва да й е казал, че оставя половината от богатството си на теб вместо на Дартмаут Колидж. Тя винаги те е мразила. Ти самата ми го каза. Така че сключва сделка с Нед. Той те извежда с лодката си и разиграва версията, че се е повредила. Някой междувременно убива Стюарт Ричардс. Лилиън има алиби. Тя е в Ню Йорк. Вероятно е наела човек да убие баща й. Ти едва не си развалила всичко онази вечер с настояванията си за хамбургер. А Нед не е знаел, че си говорила с някого на паркинга. Вероятно ужасно са се страхували тази свидетелка да не се появи.

— Ами ако някой онази вечер го беше познал и беше потвърдил, че го е видял да купува хамбургер?

— В такъв случай той би настоявал, че най-напред е излязъл с лодката си и чак след това се е отбил за хамбургер, а ти така отчаяно си се нуждаела от алиби и си го молила да каже, че си била с него, та той се е съгласил. Само че както ти е известно, не е станало нужда за това.

— Все пак ми се струва толкова рисковано — възрази Синтия.

— Не е рисковано. Просто е — поправи я Елвира. — Повярвай ми, доста разбирам от тези неща. Ще се учудиш колко често убиецът е най-опечаленият на погребението. Това е факт.

Бяха стигнали до вилите.

— Сега какво? — попита Синтия.

— Сега отиваме у вас и ще чакаме доведената ти сестра да се обади. — Елвира кимна на Синтия. — Все още не ми вярваш. Почакай и ще видиш. Ще направя по чаша хубав чай. Много неприятно, че Крейтън се появи, преди да сме обядвали. Менюто си го биваше.

Тъкмо ядяха сандвичи със салата от риба тон на терасата във вилата на Синтия, когато телефонът иззвъня.

— Лилиън те търси — съобщи Елвира. Последва Синтия в кухнята, откъдето тя се обади.

— Ало. — Синтия почти шепнеше, Елвира видя как цветът се отдръпва от лицето й. — Здравей, Лилиън.

Елвира стисна ръката на Синтия и енергично поклати глава.

— Да, Лилиън, току-що се видях с Нед… Не, не се шегувам. Не виждам нищо забавно… Да. Ще дойда довечера. Не си прави труда да приготвяш вечеря. Присъствието ти винаги някак си успява да ми убие апетита. Освен това, Лилиън, вече осведомих Нед какво искам. Няма да променя решението си.

Синтия затвори и потъна в един стол.

— Елвира, Лилиън каза, че обвинението ми е нелепо, но не се учудвала — баща й бил способен да накара всекиго да загуби контрол. Тя е умна.

— Това не ни помага да измием петното от името ти. Ще ти дам брошката си, за да можеш да запишеш разговора. Трябва да я принудиш да признае, че нямаш нищо общо с убийството и че тя е накарала Нед да те вкара в капана. В колко часа й обеща да отидеш в къщата?

— В осем. Нед също ще бъде там.

— Чудесно. Уили ще дойде с теб. Ще легне на пода до задната седалка на колата. За такъв едър мъж удивително добре умее да се свива на кълбо. Ще те държи под око. Със сигурност няма да се опитат да ти сторят нещо в къщата. Би било прекалено рисковано. След Уили брошката слънце е най-голямото ми съкровище — заяви тя. — Ще ти покажа как да я използваш.

През целия следобед Елвира наставляваше Синтия какво да говори пред доведената си сестра.

— Тя трябва да е човекът, дал парите за ресторанта. Вероятно посредством някакви мними инвестиционни компании. Кажи й, че ако не плати, ще се свържеш с твой познат финансист, който е работил за правителството.

— Тя знае, че нямам никакви пари.

— Не знае обаче кой би могъл да е проявил интерес към случая ти. Онзи мъж, който е направил предаването за жените затворнички, е проявил такъв интерес, нали?

— Да. Джеф прояви интерес.

Очите на Елвира се присвиха и после блеснаха.

— Има ли нещо между теб и Джеф?

— Би могло, ако бъда реабилитирана за убийството на Стюарт Ричардс. В противен случай никога няма да има нищо между Джеф и мен или между когото и да било и мен.

 

 

В шест часа телефонът отново иззвъня. Елвира предупреди:

— Аз ще вдигна. Нека знаят, че съм тук. — Гръмкото й „Ало?“ бе последвано от сърдечен поздрав: — Джеф, тъкмо разговаряхме за теб. Синтия е тук. Божичко, какво хубаво момиче. Трябва само да видиш новия й тоалет. Разказа ми всичко за теб. Чакай. Ще я извикам.

Елвира неприкрито слушаше, докато Синтия обясняваше:

— Елвира е наела съседната вила. Помага ми… Не, няма да се връщам… Да, имам причини да остана тук. Може би тази вечер ще успея да открия доказателство, че съм невинна за смъртта на Стюарт… Не, недей да идваш. Не искам да те виждам, Джеф, не и сега… Джеф, да, да, обичам те… Да, ако измия петното от името си, ще се омъжа за теб.

Когато затвори, Синтия бе на прага да се разплаче.

— Елвира, толкова ми се иска да свържа живота си с неговия. Знаеш ли какво каза току-що? Цитира „Разбойникът“. Каза: „При теб ще съм, преди луната да изгрее, та ако ще през огън и вода да мина“.

— Хареса ми — уверено заяви Елвира. — Мога да разбера какъв е човекът още като чуя гласа му по телефона. Тази вечер ли пристига? Не ми се ще да се разстроиш или да те убеди да се откажеш.

— Няма. Отговаря за новините в десет вечерта, но се обзалагам, че утре ще пристигне.

— Ще се погрижим за това. Колкото повече хора се включат, толкова по-вероятно е Нед и Лилиън да се паникьосат. — Елвира надникна през прозореца. — Я виж, Уили пристига. Мили боже, хванал е още от онези дяволски лефери. Получавам киселини от тях, но никога не бих му го казала. Винаги когато отиде да лови риба, слагам шишенце с таблетки против киселини в джоба си. Е, няма как.

Отвори вратата и махна на щастливо усмихнатия Уили — той гордо държеше връвчица, на която се поклащаха безжизнено два лефера. Усмивката му изчезна, когато забеляза неравната огнена четина върху главата на Елвира и лилавата рокля, която така пристягаше тялото й, че то приличаше на нанизани един връз друг суджуци.

— О, по дяволите! — възкликна той. — Как успяха да си вземат обратно нашата лотарийна печалба?

 

 

В седем и половина, след като вечеряха с последния улов на Уили, Елвира сложи чаша чай пред Синтия.

— Не хапна нищичко — каза тя. — Трябва да се храниш, за да бъде мозъкът ти бодър. Сега всичко ясно ли ти е?

Синтия попипа брошката слънце.

— Да, струва ми се. Изглежда ясно.

— Помни, между тези двамата са били разменени пари, така че не ме интересува колко умни са били, все пак сто на сто трансферът може да бъде проследен. Ако се съгласят да ти платят, предложи да свалиш цената, стига да ти дадат удовлетворението да признаят истината. Схвана ли?

— Схванах.

В седем и петдесет Синтия караше по криволичещия път с Уили, легнал на пода до задната седалка.

Слънчевият ден бе преминал в облачна вечер. Елвира се отправи през вилата към задната веранда. Вятърът вдигаше в залива огромни вълни, които се разбиваха в брега. В далечината се чуваха гръмотевици. Температурата беше паднала главоломно и изведнъж денят заприлича по-скоро на октомврийски, отколкото на августовски. Потръпвайки, тя се замисли дали да не отиде до собствената си вила за пуловер, но после се отказа. В случай че някой позвънеше, искаше да бъде тук.

Направи си втора чаша чай и седна до масата с гръб към вратата за терасата. После започна да нахвърля първия вариант на статията, която бе сигурна, че ще изпрати в „Ню Йорк Глоуб“.

„Синтия Латъм е била само на деветнадесет, когато са я осъдили на дванадесет години затвор за убийство, което не е извършила, но сега тя може да докаже невинността си…“

Зад гърба й се обади някакъв глас:

— Не мисля, че това ще се случи.

Елвира се обърна рязко и се озова пред гневното лице на Нед Крейтън.

 

 

Синтия застана на стъпалата пред къщата на Ричардс. През хубавата махагонова врата се чуваха трелите на звънеца. Хрумна й нелепата мисъл, че все още имаше свой собствен ключ за тази къща, и се запита дали Лилиън беше сменила бравата.

Вратата се отвори. Лилиън стоеше в широкия коридор, а светлината на полилея „Тифани“ подчертаваше високите й скули, големите сини очи и сребристорусата коса. Синтия усети как по тялото й премина ледена тръпка. През изминалите дванадесет години Лилиън поразително бе заприличала на Стюарт Ричардс. В умален вид, разбира се. По-млада и все пак женски вариант на забележителната му външност. Но със същия онзи намек за жестокост около очите.

— Влез, Синтия. — Гласът на Лилиън се беше променил. Ясен, изискан, но с познатата рязка, сърдита интонация, която винаги бе отличавала речта на Стюарт Ричардс.

Синтия бавно последва Лилиън по коридора. Дневната тънеше в полумрак. Изглеждаше точно така, както я помнеше. Подредбата на мебелите, ориенталският килим, картините над камината — всичко си беше същото. Голямата трапезария вляво все така имаше неизползван вид. Обикновено се бяха хранили в малката трапезария до библиотеката.

„Беше очаквала Лилиън да я отведе в библиотеката. Вместо това тя се насочи право към кабинета, където бе умрял Стюарт. Синтия сви устни и докосна брошката слънце. Дали това не беше опит да бъде сплашена?“ — зачуди се.

Лилиън седна зад масивното бюро.

Синтия отново си спомни нощта, когато бе влязла в тази стая и бе намерила Стюарт проснат на килима зад бюрото. Усещаше, че ръцете й са влажни. По челото й избиваше пот. Чуваше отвън воя на усилващия се вятър.

Лилиън скръсти ръце и вдигна поглед към Синтия.

— Не е зле да седнеш.

Синтия прехапа устната си. По-нататъшният й живот зависеше от онова, което щеше да каже през следващите няколко минути.

— Мисля, че аз съм тази, която би трябвало да предложи да седнем — каза тя на Лилиън. — Баща ти остави тази къща на мен. Когато се обади, говореше за споразумение. Не се опитвай да играеш игрички. Както и да ме сплашиш. Затворът ме излекува от свенливостта, можеш да си сигурна. Къде е Нед?

— Ще дойде всяка минута. Синтия, обвиненията, които си му отправила, са налудничави. Знаеш го.

— Мислех, че идвам тук, за да получа своя дял от богатството на Стюарт.

— Дойде тук, защото те съжалявам и защото искам да ти дам възможност да идеш някъде и да започнеш нов живот. Готова съм да учредя попечителски фонд, който да ти осигурява ежемесечен доход. Друга жена на мое място не би била толкова щедра към убийцата на баща си.

Синтия се втренчи в Лилиън, забеляза презрението в погледа й и леденото спокойствие. Трябваше да разбие това спокойствие. Отиде до прозореца и погледна навън. Дъждът плющеше по къщата. Гръмотевици разцепваха тишината в стаята.

— Чудя се какво ли щеше да направи Нед, за да ми попречи да се върна в къщата онази вечер, ако валеше така — обади се тя. — Времето работеше в негова полза, нали? Топло и облачно. Никакви други лодки наоколо. Само онази свидетелка и ето че сега аз я открих. Нед не ти ли каза, че тя го разпозна без никакво съмнение?

— Колко хора биха повярвали, че някой е в състояние да разпознае непознат след близо тринадесет години? Синтия, не знам кого си наела за това представление, но те предупреждавам — откажи се. Приеми предложението ми или ще извикам полицията и ще накарам да те арестуват за упражняване на тормоз. Не забравяй, че е много лесно престъпникът да бъде върнат в затвора.

— Престъпникът, да. Съгласна съм с това. Но аз не съм престъпничка и ти го знаеш. — Синтия отиде до шкафа от времето на крал Джеймс І и отвори най-горното чекмедже. — Известно ми бе, че Стюарт държи пистолет тук. На тебе също. Твърдеше, че не те е осведомил за промяната в завещанието си — че оставя предназначения за Дартмаут дял на мен. Но ти излъга. След като Стюарт ме извика, за да ми съобщи за завещанието, със сигурност не е скрил действията си от теб.

— Не ми беше казал. Не го бях виждала от три месеца.

— Възможно е да не си го виждала, но си говорила с него, нали? Би могла да се примириш, че Дартмаут ще получи половината от богатството му, но идеята да поделиш парите с мен е била непоносима за теб. Мразеше ме заради годините, през които живях в тази къща, за това, че той ме харесваше, докато с теб винаги се караше. Имаш същия отвратителен характер като него.

Лилиън се изправи.

— Не знаеш какво приказваш.

Синтия затвори чекмеджето с трясък.

— О, напротив, знам. И всеки факт, който говореше против мен, ще заговори против теб. Аз имах ключ за тази къща. Ти също имаше. Нямаше свидетелства за борба. Не мисля, че си изпратила някой да го убие. Мисля, че си го направила самата ти. Стюарт имаше на бюрото си бутон за задействане на алармената система. Не го е натиснал. Не си е представял, че собствената му дъщеря ще го убие. Защо Нед случайно се отби онзи следобед? Ти знаеше, че Стюарт ме е поканил тук за уикенда. Знаеше, че ще ме окуражи да излезе с Нед. Стюарт обичаше да е в компания, но обичаше и да остава сам. Може би Нед не ти е изяснил положението. Свидетелката, която открих, си води дневник. Показа ми го. Пише в него всяка вечер от двадесетгодишната си възраст. Не е възможно записаното да е фалшифицирано. Описала е мен. Описала е и колата на Нед. Написала е дори за шумните хлапета на опашката и колко са били раздразнени всички край тях.

Започва да се плаши, помисли си Синтия. Лицето на Лилиън беше пребледняло. Гърлото й се свиваше конвулсивно. Синтия нарочно се върна до бюрото, така че брошката слънце да бъде точно срещу Лилиън.

— Много умно го изиграхте, нали? — попита тя. — Нед не започна да влага пари в онзи ресторант, докато не се озовах на сигурно място в затвора. Убедена съм, че привидно съществуват някакви уважавани инвеститори. Но днес правителството много добре се справя с откриването на извършителите на пране на мръсни пари. Твоите пари, Лилиън.

— Никога няма да го докажеш. — Гласът на Лилиън бе станал писклив.

О, господи, само да можех да я накарам да признае, помисли си Синтия. Стисна ръба на бюрото с двете си ръце и се приведе напред.

— Сигурно е така. Но недей да рискуваш. Нека ти обясня какво е да ти снемат отпечатъците и да ти сложат белезници. Какво е да седиш до адвокат и да чуваш как областният прокурор те обвинява в убийство. Какво е да се вглеждаш в лицата на съдебните заседатели. Те са съвсем обикновени на вид хора. Стари. Млади. Чернокожи. Бели. Богато облечени. В скромни дрехи. Но те държат в ръцете си остатъка от живота ти. И бъди сигурна, Лилиън, че няма да ти хареса. Очакването. Убийствените доказателства, които ще бъдат много по-изобличаващи за теб, отколкото бяха за мен. Нямаш достатъчно характер, нито сила да изтърпиш всичко това.

Лилиън се изправи. Лицето й беше изкривено от омраза.

— Имай предвид, че трябваше да се платят много данъци върху наследството. Един добър адвокат вероятно би направил на пух и прах твоята така наречена свидетелка, но не ми е нужен скандал. Добре, ще ти дам твоя дял. — И се усмихна.

 

 

— Трябваше да си останеш в Аризона — каза Нед Крейтън на Елвира. Пистолетът, който държеше, беше насочен към гърдите й. Елвира седеше до масата и преценяваше възможностите да избяга. Но нямаше такива. Той беше повярвал на разказа й този следобед и сега се налагаше да я убие. Мина й мисълта, че винаги си го е знаела — от нея би излязла прекрасна актриса. Трябваше ли да предупреди Нед, че съпругът й ще се прибере всеки миг? Не. В ресторанта му беше казала, че е вдовица. Колко време щяха да се забавят Уили и Синтия? Твърде много. Лилиън нямаше да пусне Синтия да си върви, докато не се увери, че свидетелката вече не е сред живите. Може би ако го накараше да говори, щеше да измисли нещо.

— Колко получи за участието си в убийството? — попита тя.

Нед Крейтън се усмихна и устните му потрепнаха подигравателно.

— Три милиона. Достатъчно, за да се даде тласък на първокласен ресторант.

Елвира съжали за факта, че беше заела брошката си на Синтия. Доказателство. Абсолютно, неоспоримо доказателство, а тя не можеше да го запише. И ако нещо й се случеше, никой нямаше да разбере. Името ми да не е Елвира, помисли си, ако не накарам Чарли Евънс да ми поръча резервна брошка, само да се измъкна жива и този път. Може би ще трябва да е сребърна. Не, платинена.

Крейтън размаха пистолета си.

— Стани.

Елвира бутна стола назад и опря ръце на масата. Захарницата беше пред нея. Смееше ли да го замери с нея? Знаеше, че има точен удар, но пистолетът беше по-бърз от една захарница.

— Тръгвай към дневната. — Докато заобикаляше масата, Крейтън протегна ръка, грабна бележките й и началото на статията и ги мушна в джоба си.

До камината имаше дървен люлеещ се стол. Крейтън го посочи.

— Седни там.

Елвира тежко се отпусна в стола. Пистолетът на Нед все още беше насочен към нея. Ако люшнеше стола напред и се хвърлеше отгоре му, щеше ли после да успее да се измъкне? Крейтън се пресегна към тесен ключ, който висеше до камината. Приведе се напред, мушна го в отвора на една от тухлите и го превъртя. Газта изригна със съскане в огнището. Изправи се. От кибрита отгоре на камината извади дълга клечка, запали я, раздуха пламъчето и я метна вътре.

— Станало ти е студено — рече той. — Решила си да запалиш огън. Включила си газта. Хвърлила си запалена клечка кибрит вътре, но огънят не пламнал. Когато си се навела, за да изключиш газта и да пробваш наново, си загубила равновесие и си паднала. Главата ти се е ударила в ръба на камината и си загубила съзнание. Ужасна злополука с толкова симпатична жена. Синтия много ще се разстрои, когато те намери.

Миризмата на газ изпълваше стаята. Елвира се опита да наклони люлеещия се стол напред. Трябваше да поеме риска да удари Крейтън с глава и да го накара да изпусне пистолета. Беше прекалено късно. Той стискаше раменете й като в менгеме. Усети, че я бута напред. Челото й се удари в ръба на камината, преди да се свлече. Докато губеше съзнание, Елвира си даде сметка за неприятната миризма на газ, изпълваща ноздрите й.

 

 

— Ето го и Нед — рече спокойно Лилиън при позвъняването на външната врата. — Ще ида да му отворя.

Синтия зачака. Лилиън все още не беше признала нищо. Можеше ли да накара Нед Крейтън да се издаде? Чувстваше се като въжеиграчка, пристъпваща по опъната над пропастта хлъзгава жица. Ако се провалеше, нямаше да си струва да живее повече.

Крейтън влезе в стаята след Лилиън.

— Здравей, Синтия. — Кимна й с безразличие, а не нелюбезно. Придърпа един стол до бюрото, върху което Лилиън бе отворила папка със сметки.

— Тъкмо обяснявам на Синтия колко намаля наследството, след като бяха платени данъците — каза Лилиън на Крейтън. — След това ще изчислим дела й.

— Недей да приспадаш онова, което си платила на Нед от полагащото ми се — обади се Синтия. Забеляза сърдития поглед, с който Нед стрелна Лилиън. — О, хайде — подкани ги тя, — след като сме само тримата, нека си кажем истината.

Лилиън отвърна студено:

— Обясних ти, че нямам нищо против да поделя наследството. Знам, че баща ми умееше да изкарва хората от кожата им. Правя го, защото те съжалявам. Ето сега какви са цифрите.

През следващите петнадесет минути Лилиън вадеше баланси от папката.

— Като се приспаднат данъците и след това се прибавят лихвите върху остатъка, в момента делът ти възлиза на пет милиона долара.

— И тази къща — прекъсна я Синтия. Озадачено си даде сметка, че с всеки изминал миг Лилиън и Нед стават забележимо по-спокойни. И двамата се усмихваха.

— О, не и къщата — възрази Лилиън. — Ще плъзнат твърде много клюки. Ще направим оценка на къщата и аз ще ти заплатя онова, което тя струва. Синтия, не забравяй колко съм щедра. Баща ми си играеше с живота на хората. Беше жесток. Ако ти не го беше убила, някой друг щеше да го стори. Затова го правя.

— Правиш го, защото не искаш да се озовеш в съда и да рискуваш да бъдеш осъдена за убийство, не е ли така. — О, господи, помисли си Синтия. Няма смисъл. Ако не успея да я накарам да признае, всичко свършва. Утре Лилиън и Нед ще имат възможността да проверят достоверността на Елвира. — Можеш да задържиш къщата — додаде тя. — Не ми я плащай. Просто ми достави удоволствието да чуя истината. Признай, че нямам нищо общо с убийството на баща ти.

Лилиън погледна към Нед, а после към часовника.

— Мисля, че в този момент можем да уважим молбата. — Започна да се смее. — Синтия, аз съм като баща ми. Обичам да си играя с хората. Той наистина ми се обади да ми съобщи за промяната в завещанието си. Можех да се примиря Дартмаут да получи половината, но не и ти. От него разбрах, че ще идваш тук — останалото беше лесно. Майка ми беше прекрасна жена. С най-голямо удоволствие потвърди, че съм била в Ню Йорк с нея онази вечер. Нед се зарадва да получи толкова пари, за да те поразходи с лодката. Ти си умна, Синтия. По-умна от хората на областния прокурор. По-умна от тъпия ти адвокат.

Нека касетофонът записва, молеше се Синтия. Нека работи.

— И достатъчно умна, за да намериш свидетелка, която да подкрепи версията ти — добави тя.

Лилиън и Нед избухнаха в смях.

— Каква свидетелка? — попита Нед.

— Изчезвай — изсъска Лилиън. — Изчезвай на минутата и не се връщай.

 

 

Джеф Найт караше бързо по шосе №6, като се опитваше да разчете знаците през проливния дъжд, който плющеше по предното стъкло. Изход №8. Приближаваше се към него. Продуцентът на новините в десет неочаквано се беше смилил. Разбира се, имаше причина.

— Върви. Щом Синтия Латъм е в Кейп Код и смята, че разполага със следа към убийството на втория си баща, значи от това може да излезе страхотна история.

Джеф не се интересуваше от страхотната история. Мисълта му беше насочена единствено към Синтия. Сега се вкопчи във волана с дългите си пръсти. Успя да вземе и адреса и телефона й от прикрепения към нея социален работник. Беше прекарал много лета в Кейп Код. Затова така се отчая, когато се бе опитал да потвърди разказа на Синтия за заведението за хамбургери и не бе постигнал нищо. Но винаги отсядаше в Ийстъм, на около сто километра от Котюит.

Изход №8. Зави по Юниън Стрийт и се насочи към шосе №6А. Още около четири километра. Защо го изпълваше усещането за надвиснала опасност? Ако Синтия наистина бе попаднала на следа, която би могла да й помогне, можеше и да се намира в опасност.

Трябваше да натисне рязко спирачките, когато стигна Нобскъсет Роуд. Някаква друга кола, която не спря на знака стоп, излетя от Нобскъсет към шосе №6А. Дяволски глупак, помисли си Джеф, докато свиваше надясно и после наляво към залива. Осъзна, че цялата околност тъне в мрак. Токът беше изгаснал. Стигна до задънена улица и сви вляво. Вилата трябваше да се намира на тази криволичеща уличка. Номер шест. Караше бавно, опитвайки се да чете номерата, докато фаровете му осветяваха пощенските кутии. Две. Четири. Шест.

Джеф зави по алеята, отвори вратата и затича през проливния дъжд към вилата. Натисна звънеца, после си даде сметка, че след като токът беше спрял, той не звънеше. Потропа няколко пъти на вратата. Никой не се появи. Синтия не си беше вкъщи.

Понечи да слезе по стълбите, но някакъв необясним страх го накара да се върне и отново да потропа на вратата. След това натисна дръжката. Тя се завъртя в ръката му. Отвори.

— Синтия — понечи да извика и изруга, когато до него достигна миризмата на газ. Чуваше идващото откъм камината съскане. Докато тичаше да изключи крана, се спъна в проснатата фигура на Елвира.

 

 

Уили се размърда неспокойно на задната седалка в колата на Синтия. Беше в къщата вече повече от час. Мъжът, който бе пристигнал след това, се намираше там от петнадесет минути. Уили не беше сигурен какво да прави. Елвира не му бе дала точни указания. Просто искаше да е там, за да се увери, че Синтия ще си тръгне от къщата сама.

Докато се чудеше, дочу воя на сирени. Полицейски коли. Сирените наближиха. Изумен, Уили наблюдаваше как колите свиват по дългата алея към къщата на Ричардс и се насочват към него. От колите наизскачаха полицаи, втурнаха се по стълбите и затропаха по вратата.

Миг по-късно на алеята се появи лимузина и спря зад патрулните коли. Уили видя как от нея излезе едър мъж в тренчкот и изкачи стълбите към вратата по две наведнъж. Уили се измъкна тромаво от колата и застана на алеята.

Направи го тъкмо навреме, за да подхване Елвира, която се подаде, олюлявайки се, от лимузината. Дори в тъмното виждаше цицината на челото й.

— Скъпа, какво се е случило?

— Ще ти разкажа по-късно. Заведи ме вътре. Не искам да пропусна това.

В кабинета на покойния Стюарт Ричардс Елвира прекара най-приятните си часове. Посочвайки с пръст Нед, тя заяви с висок глас:

— Той насочи пистолет към мен. Пусна крана на газта. Удари главата ми в ръба на камината. И ми призна, че Лилиън Ричардс му е платила три милиона долара, за да нагласи Синтия да бъде обвинена в убийство.

Синтия се втренчи в доведената си сестра.

— Стига батериите в касетофона на Елвира да не са били изхабени, имам запис как и двамата признават вината си.

 

 

На следващата сутрин Уили приготви късна закуска и я сервира на терасата. Бурята бе утихнала и небето отново беше безоблачно синьо. Чайките се спускаха надолу и пируваха с плаващите по повърхността риби. Заливът беше спокоен и децата строяха замъци в мокрия пясък на брега.

Елвира, която не се чувстваше чак толкова зле след преживяното, беше завършила статията си и я продиктува по телефона на Чарли Евънс. Чарли й бе обещал най-красивата брошка, която може да се купи с пари, с толкова чувствителен микрофон, че да може да улови и цвъртенето на мишка в съседната стая.

Сега, докато дъвчеше намазаната с шоколад поничка и отпиваше от кафето, тя каза:

— Я погледни, Джеф идва. Колко жалко, че трябваше да се върне в Бостън снощи, но не беше ли прекрасен, като разказваше по новините тази сутрин историята и как Нед Крейтън си е развързал езика пред ченгетата? Повярвай ми, Джеф ще стигне далеч в телевизията.

— Този човек ти спаси живота, скъпа — обади се Уили. — Аз високо го ценя. Не мога да повярвам, че се свивах в онази кола като бръмбар, докато ти си се задушавала от газта.

Видяха Джеф да излиза от колата и Синтия да се втурва по пътечката и да се хвърля в прегръдките му.

Елвира бутна стола си назад.

— Ще изтичам да им кажа здрасти. Цяло удоволствие е да наблюдаваш как се гледат един друг. Толкова са влюбени.

Уили я хвана нежно, но непоколебимо за рамото.

— Елвира, скъпа — помоли я той, — поне този път, поне за пет минутки не си пъхай носа в чужди работи.