Мелъри Стивънс
Цената на щастието (9)

Глава осма

Най-меко казано, времето в Ню Йорк е непредсказуемо. Един ден може да е 80 градуса по Фаренхайт без никаква влажност, от този вид дни, когато си казваш „Чудесно е, че съм жив“, а на следващия ден може да е толкова горещо, че просто да не ти се иска да излезеш от къщи. Полицаите наричат такива дни „време само за убийства“, защото когато влажността на въздуха стане толкова висока, колкото и температурата, хората направо откачат.

Когато се събудих тази сутрин, денят очевидно бе такъв. Взех си студен душ и докато се подсуша, шията ми вече лепнеше от пот. Беше твърде горещо за ботуши и бричове, затова навлякох един стар чифт джинсови шорти и маратонки на бос крак. Измъкнах бяла фланелка с презрамки от чекмеджето и я облякох. Това бе любимата ми фланелка през миналото лято, но за моя изненада открих, че, ами, доста ми бе отесняла. Нямаше как да изляза с тази впита блузка.

Всъщност от всички промени, които ставаха в живота ми през това лято, тази беше единствената, която не ме огорчаваше. Чаках я откакто съученичката ми Дана Дейвис си купи първия сутиен още в четвърти клас. Време ми беше!

Започнах да тършувам в купчината дрехи, които като че винаги се търкаляха на пода на шкафа ми, докато намерих една жълта фланелка с триъгълно деколте и къси ръкави. Грабнах ножиците от чантичката си и бързо я прекроих във фланелка без ръкави.

Мама вече бе в кухнята и правеше кафе. Грабнах една голяма чаша, на която пишеше „Предпочитам да яздя“, и посегнах към кафеника.

— Почакай докато кафето заври — каза тя.

Облегнах се на умивалника и сложих обратно чашата. Мама ми хвърли бърз поглед.

— Това не е ли нова фланелка?

— Не е нова, а променена — поправих я аз. — Нямах нищо достатъчно тънко да облека, затова отрязах ръкавите на тази. — Погледнах настрани. — Малко са ми, хм, омалели миналогодишните фланелки.

— Забелязах — каза мама. — Може да отидем на пазар тази седмица и да ти потърсим някой нов сутиен и една-две фланелки. Искаш ли?

Поради някаква причина тази тема малко ме смути. Това, че бе забелязала, че съм наедряла в бюста ме накара да се изчервя, но и бях благодарна за предложението.

Мама се усмихна и ме прегърна.

— Добре ли прекарваш лятото? — По погледа й познах, че това не беше случаен въпрос.

Кимнах с глава.

— Много добре, мамо. Още веднъж ти благодаря. Но нали разбираш, лятото свършва и всички тези работи.

— Просто исках да ти дам…

— И аз, мамо, но няма значение — прекъснах я аз. — Наистина.

Нямах нищо против да обсъждаме светския живот на мама, или по-скоро липсата на такъв, но винаги се изнервях, когато темата се изместваше към моя светски живот или лични работи.

Просто веднага след развода почувствах, че мама си има достатъчно неща, с които да се справя, затова престанах да я товаря с моите проблеми. Реших, че мога да се оправя с тях и сама.

Така или иначе, тези мисли и разговори не бяха много подходящи за толкова рано сутринта, затова реших да пия кафе при Джейк, прегърнах мама и тръгнах да излизам. Слязох по стълбите и бавно поех към Парксайд. Времето беше прекалено горещо и тежко, за да правиш нещо бързо.

Когато пристигнах в конюшнята, видях Сюзън да работи на манежа с Тъндър. Махнах й с ръка за поздрав и изтичах горе да видя Мираж. Предния ден нещо не беше добре и се безпокоях за него.

Когато влязох в бокса, той ядеше. Взех от кофата му шепа овесени ядки и се присъединих към закуската му. Знам, че звучи неприятно, но това са същите ядки, които се продават в пликовете със смес от сухи овесени и орехови ядки, стафиди и захар.

Чак когато Мираж свърши закуската си забелязах закачения на стената плик с моето име. Чудесно знаех какво има вътре. Все пак, обзе ме голямо вълнение докато го отварях и разглеждах адресираната до мен покана.

Колкото по-екстравагантни бяха сбирките на Пени, толкова по-изискани ставаха и поканите й. Тази беше изписана с релефни украси и заврънкулки:

„УРА!

Отново е време…

Четвъртият ежегоден купон на Пени.

Първият уикенд на месец август.

575 Парк Авеню, Пентхаус

Начало 20.00 ч.

Край — до пълно изтощение

Елате костюмирани.“

В дъното на поканата Пени бе написала „Д.Л.К.“, което означаваше „Доведи си личен кавалер“.

Както казах, това бе първата година, в която щях да отида с момче. От несигурното ни и малко трънливо начало аз се виждах често с Дани, но повечето време прекарвахме в конюшнята или ходехме на кино. Доста се притеснявах за купона. Не знаех точно как да се държа с гадже на такова голямо светско събиране. Пък и много се вълнувах, че отивах именно с Дани. Освен това много исках да покажа пред всички какъв красив приятел имам.

Затичах се надолу да намеря Сюзън. Собственикът на Тъндър го яздеше, а Сюзън седеше на блокчето и ги гледаше.

— Кое момче ще поканиш? Какво ще облечем? — изрекох на един дъх. — С костюми за езда ли ще ходим или ще се правим, че не знаем? Ти избираш. — Бях започнала да се изразявам като Сюзън.

Тя ме погледна и се нацупи.

— Няма да ходя — каза и се загледа право напред.

— О, стига! Няма значение, че нямаме костюми. — Сега, когато имах Дани, това наистина нямаше значение за мен. — Ще прекараме хубаво — продължих аз. — Освен това ще можем да одумваме костюмите на останалите.

Сюзън ме погледна така, като че ли искаше да ми каже нещо, но не знае как да започне.

— Не е там работата — каза тя. Пак погледна встрани. Струваше ми се смутена.

— Да не би съученикът ти да е отказал да дойде? Можеш да поканиш друг! Сигурна съм, че има десетки момчета, които ще се избият да излязат с теб.

— Това няма нищо общо — отвърна тя.

— Тогава какво има? — Нямах никаква представа за какво говори, или по-точно, за какво не говори.

— Виж какво, не става въпрос за костюмите — каза най-после. — Скарах се с Пени.

Вдигнах рамене и огледах манежа.

— Ще се сдобрите. И друг път се е случвало. — Пени наистина можеше да се държи гадно, но обикновено след това се извиняваше.

— Да, но ти няма да й простиш — промърмори Сюзън под нос.

Сграбчих я за раменете и я обърнах към себе си.

— Говори на английски, Сюзън. Кажи ми бавно и ясно за какво говориш, защото нищо не разбирам.

— Добре — съгласи се Сюзън и си пое дълбоко въздух. Видя ли какво пише в поканата, онова съкращение Д.Л.К. — попита тя.

Кимнах.

— Е, ама ти не можеш — изрече тя и заби поглед в краката си.

— Какво не мога? — Изглежда много бавно загрявах, защото все още не разбирах накъде бие.

— Те ме помолиха… не, Пени ми каза да ти кажа, че не можеш да заведеш Дани на купона.

— Моля? — попитах недоумяващо. Не можех да повярвам на ушите си.

— Той не е… — Сюзън потърси точната дума, която Пени и другите бяха използвали — … подходящ. Това е. Казаха, че не е подходящ.

Усетих, че цялата се изчервявам. Първо ме изби горещина, после ме полазиха студени тръпки, накрая се облях в пот. За пръв път през живота си направо онемях.

— Казах им, че това е отвратително — започна Сюзън. — Но…

Пуснах Сюзън, обърнах се настрани и се загледах в поканата си. После избухнах в плач и я разкъсах на безброй парченца. Хвърлих ги ядно във въздуха и те се разпиляха по пода на манежа. После побягнах.

До този момент наистина не бях осъзнала как тотално се е променил животът ми след развода на нашите. Знаех, че татко си е отишъл завинаги. Знаех, че имаме по-малко пари. Знаех, че съм по-различна, но нямах представа до каква степен съм се отчуждила от предишния си живот и приятели. А сега, само защото бях избрала да съм с Дани, бях скъсала тотално нишката. Или може би Пени и останалите бяха тези, които се бяха отдръпнали от мен… бяха прерязали връзките си с мен.

Макар и много разстроена, разбирах, че не ми пука толкова от това, че нямаше да отида на този глупав купон. Болеше ме, защото тези снобки мислеха, че могат ей така, с лека ръка, да изключат Дани, само защото смятаха, че е от по-долна класа. От начина, по който гледаха на Дани, те изключваха и мен.

Преди две години, когато татко си отиде, положението ми в обществото се промени, но чак сега осъзнах, че и убежденията ми са се променили. Не че бях решила да харесвам или не харесвам хората според това колко пари имат. Просто установих, че бях започнала да избирам приятелите си заради това какви са, а не колко пари имат.

— Джулия, почакай! — Сюзън се развика след мен.

Излязох на улицата със замъглени от сълзи очи. Бях страшно ядосана. Чувствах се предадена от тези примадони. Камионът на г-н Бууд точно потегляше, но не спрях, когато Дани ме повика по име. Просто не можех да разговарям с него точно сега. Исках само да се махна колкото се може по-далеч от Парксайд.

Винаги досега конюшнята е била моето спасително убежище. След това, което се случи обаче, вече не се чувствах сигурна там. Стана ми противно и дребнаво. Не самото място, а онези снобки там горе ме караха да се чувствам така.

Исках да си събера мислите и да се овладея, преди да съобщя на Дани, че няма да ходим на купона. Не беше необходимо да узнава, че не е добре дошъл в тяхното общество. Исках да го предпазя. Що се отнасяше до мен, знаех, че щом не искат Дани, значи не искат и мен.

Едва по-късно обаче научих от Сюзън какво се бе случило, след като напуснах Парксайд. Дани много се разтревожил като ме видял да излизам тичешком. Отишъл на манежа да потърси Сюзън, защото смятал, че тя ще може да му каже какво ми е станало. Решил, че се е случило нещо с Мираж.

— Какво става? — попитал Сюзън, веднага, щом като я зърнал. — Нещо с Мираж ли? Пак ли куца?

Сюзън го изгледала от блокчето, на което продължавала да седи, и само мълчаливо поклатила глава.

— Да не е болен някой? — Дани се държал като обезумял. — Сюзън! Какво става?

— Виж сам — казала тя и му подала нейната покана за купона. — Виждаш ли тези букви, Д.Л.К.? Знаеш ли какво означават?

Дани кимнал.

— Е, ти си „К-то“, само че с тази разлика, че не можеш да си „К-то“, защото тези задръстени.

— Аз съм кавалерът? — прекъснал я Дани малко объркан. — Нали това означава буквата „К“?

— Не съвсем — търпеливо обяснила Сюзън. — Ти си момче.

— Радвам се, че си забелязала — отвърнал Дани сухо.

— Ами, тези така наречени „приятелки“ на Джулия не искат ти да бъдеш нейният кавалер.

Внезапно на Дани му прищракало… но не съвсем. Започнал да отстъпва.

— Значи не ме искат на купона? Синът на един ковач не е достатъчно добър за тези надути малки пикли?

Сюзън кимнала.

— Да, но…

— Казала си на Джулия. — Това прозвучало като твърдение, а не като въпрос. — Затова побягна така от конюшнята — до тук всичко му било ясно. — Затова не спря, когато я повиках — за нещастие обаче, тук логиката му изневерила. — Тя вече не иска да има нищо общо с мен…

Сюзън започнала да протестира, но Дани си тръгнал и не поискал да я изслуша. За втори път тази сутрин Сюзън била изоставена да седи самотна на блокчето.

Аз избягах от конюшнята с една-едничка мисъл в главата — да остана сама. Трудно е обаче да намериш усамотение в град като Ню Йорк. Всъщност, единственото място, където можех да остана необезпокоявана, бе покривът. Затова именно се отправих натам.

Останах без дъх докато изкача шестте етажа. Отпуснах се до комина, без да осъзнавам, че седя откъм забранената страна. Гледах директно към нашия бивш апартамент.

Вече се бях отдала на самосъжаление. Ужасно се ядосвах на Пени, но колкото и да е странно, още повече ме бе яд на баща ми.

Бях дълбоко убедена, че този инцидент, както и всичките ми други проблеми, бяха изцяло по негова вина. Все пак разбирах, че той не беше отговорен за подлостта на Пени, както и за заболяването на Мираж.

Но отново и отново трябваше все аз да страдам от егоистичните му постъпки. Тази мисъл доведе само до нов изблик на сълзи.

Най-после се успокоих дотолкова, че да осъзная, че не само баща ми не е виновен, ами че не искам повече да го виня за нищо. Като му стоварвах отговорността за всичко, аз просто му позволявах да има прекалено голямо влияние върху живота ми. Не трябваше да обвинявам никой.

След това се случи нещо странно. Колкото повече се ядосвах на Пени, толкова повече намаляваше тревогата за живота ми по принцип. Тъпият купон вече изобщо не ме интересуваше, нито пък онези фукли. Нямах търпение да се върна в Парксайд и да кажа на Пени и компанията и да вървят по дяволите с превзетото си парти.

Когато слязох от покрива се почувствах освободена от всички тези мисли, които ме огорчаваха от толкова дълго време. Не ме тревожеше фактът, че нямам пари. Не се безпокоях от това, че Дани можеше да се окаже като баща ми. Бях се освободила от зависимостта си от Пени, Дениз и Лаура. Вече не ми пукаше дали ще ме смятат за „готина“ или не. Вече нищо от тези снобски глупости не ме засягаше.

Когато се върнах в Парксайд, Дани подковаваше пред конюшнята един от конете. Знаех колко подути и зачервени са очите ми, но това също не ме интересуваше, защото сигурно вече бе свикнал с тази гледка. В края на краищата, почти все в този вид ме виждаше откакто се бяхме запознали. Беше наистина трудно лято.

— Здравей. — Аз се усмихнах широко.

Дани едва вдигна поглед от копитото, върху което работеше.

— Какво правиш? — това бе един от серията ми тъпи въпроси. Искам да кажа, какво друго можеше да прави с конско копито в скута си, освен да го подковава? Все пак, въпросът ми не заслужаваше отговора, който получих.

— Работя, Джулия. — Гласът му бе пропит със сарказъм. — Нали разбираш, работя. Това е нещо, което бедните хора правят, за да имат какво да ядат, къде да спят и с какво да се обличат.

Бях шокирана.

— Какво ти става? — попитах. — Казах само „Здравей“. Не виждам защо трябва да се нахвърляш по този гаден начин.

— Слушай — каза той като пусна копитото на коня. После се изправи и ме изгледа гневно. — Не ти дължа обяснение. Не ти дължа нищо друго, освен качествено подковаване на коня ти. За това ми плащат. Разбра ли?

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи за стотен път през този ден.

— О, и между другото — продължи той, — надявам се, че не си останала с погрешно впечатление за нас двамата. Никога не съм искал да се отнасям към теб по друг начин, освен с професионална любезност. Чудесно знам разликата в нашето положение, мадам!

— Но… мислех… искам да кажа…

Дани ме изгледа унищожително. После се наведе, вдигна отново копитото на коня и продължи да работи. Забравила всичко, което си мислех, че съм научила и разбрала, аз побягнах обляна в сълзи и се скрих в бокса на Мираж. Така ме намери Сюзън — да хлипам, облегнала глава на шията на Мираж.

— Джулия, не плачи. — Тя сложи ръка на рамото ми, за да ме утеши.

Никога не съм разбирала защо хората винаги казват така. Никой никога не слуша тези утехи и не спира да плаче. Поне аз със сигурност не го правя.

— Ама сериозно, не мога да повярвам, че още плачеш за купона. Те са само едни…

— Не е за това — успях да изхлипам през сълзи. — Заради Дани!

— Сигурна съм, че ще го преживее. — В гласа й имаше съмнение. — Искам да кажа, че доста се подразни тази сутрин, когато му казах…

— Ти си му казала? — прекъснах я аз. — Сюзън, говори ясно. Какво му каза? Кажи ми точните си думи. Моля те.

— Ами, той дойде да ме попита какво ти е. Като му казах обаче какво е казала Пени, той така се разбесня, че не остана, за да чуе как си се разбесняла ти.

Последва дълга пауза, защото обмислях нещата.

— Джулия! — възкликна Сюзън. — Защо се усмихваш? Какво става?

Прегърнах я и й казах, че се връщам веднага. Беше само подозрение, но почти бях сигурна какво е станало с Дани. Този път той бе направил прибързани заключения. Той беше този, който нямаше достатъчно доверие в мен. Трябва да призная, че колкото и да се разстроих от поведението му, поне веднъж не се бях държала като жалка страхливка.

Слязох тичешком по рампата, изтичах през манежа и излязох навън, където бе паркиран камионът. Дани точно сваляше подковите на един кон.

— Здравей. — Това бе стандартният ми поздрав — не много оригинален, но пък директен.

Дани вдигна поглед.

— Е, бързо си се съвзела. Уредиха ли се плановете за купона. Да не би вече да си си намерила друг кавалер?

— Знаеш ли, много си симпатичен! — Цялата сияех в усмивка.

Сега беше негов ред да изглежда объркан.

— Знам какво мислиш и просто искам да знаеш, че няма да ходя.

— Защо, не можа ли да си хванеш гадже? — попита той саркастично.

Прегърнах го през врата.

— Май се опитваш да се откачиш от мен — казах закачливо, — но не искам нито ти да ме пускаш, нито пък аз ще те пусна. Все още имаме уговорена среща за вечерта на купона и аз държа на нея.

Звучах по-уверена, отколкото се чувствах. Не бях сигурна, дали се опитваше да се откачи от мен или наистина беше бесен, но реших да предположа най-доброто за някого — ей така, за разнообразие! Струваше си да опитам.

Дани ме погледна, искам да кажа, че за пръв път през този ден ме погледна истински, право в очите. Затаих дъх и зачаках какво ще каже.

— Сериозно ли говориш? Сигурна ли си? Мислех си, че този купон означава много за теб. — Сложи ръце на хълбоците ми.

— Така беше. — Приближих се към него така, че телата ни се докоснаха. — Но ти означаваш много повече.

Дани се вторачи в мен.

— Чакай да отгатна. Трябваше да ти имам по-голямо доверие и да те попитам, преди да реагирам така. Нали?

— Да. Ако ще ходим заедно… — започнах аз, но целувката му заглуши останалите думи.

— Джулия — каза той като се отдръпна. — Искам да сме заедно. Но не само ти се чувстваш несигурна понякога.

— Добре. Значи се разбрахме? — Усещах как гласът ми трепери.

— Засега — усмихна се той. — Когато стане нещо трябва да си говорим, а не да бягаме. Това важи и за двамата.

Кимнах с глава.

— Сигурна ли си?

Точно в този момент Пени, Лаура и Дениз се появиха зад ъгъла, яхнали конете си.

— Здравей, Джулия! — извикаха в един глас.

Усмихнах се на Дани и залепих една голяма целувка на устните му.

— Съвсем сигурна — прошепнах тихичко. Той се усмихна и ме целуна в отговор.

Какво ли не бих дала да видя изражението на лицата на тези снобки, но в момента бях прекалено заета в прегръдките на Дани, за да си правя труда да гледам към тях.