Мелъри Стивънс
Цената на щастието (8)

Глава седма

Не видях повече Сюзън до вечерта, а на следващия ден, когато се срещнахме в конюшнята, ние се разбрахме да не говорим повече за Дани.

— Просто не искам да мисля за това каква глупачка се оказах — казах й аз.

— Но не ти, а той беше виновен, Джулия — настояваше Сюзън.

— Не е така, аз се държах като страхливка и глупачка — разсеяно прокарах ръка по гривата на Мираж. — Аз бях тази, която градеше надежди. Обещай ми, че повече няма да приказваме за това.

— Добре — съгласи се тя с въздишка. — Обещавам.

Получи се нещо много странно. Със Сюзън никога не са ни липсвали теми за разговор, но сега, с тази тема табу, никоя от нас нямаше какво да каже. По принуда съсредоточихме цялото си внимание върху Мираж.

Следващите няколко дни бяха невероятно скучни. Един следобед видях камиона на г-н Бууд паркиран пред конюшнята, но си останах горе докато не си тръгна. Дани също не правеше усилия да ме намери.

Сюзън и аз сменяхме лапата на Мираж по четири пъти на ден — точно според инструкциите на г-н Бууд. Трудно бе да се прецени дали тя му помага. Естествено, не можех да яздя Мираж. Вместо тренировки, той всеки ден се радваше на разчесване, обтриване и нежни грижи с часове.

Всеки притежател на кон трябва да има основни ветеринарни познания, за да може да оказва елементарна помощ на коня си. Няма значение колко си богат, просто няма смисъл да викаш ветеринар за всеки прост проблем, с който можеш да се справиш и сам. Също като при хората, когато имаш лека настинка или слабо навехнат глезен, не тичаш веднага при лекар, нали? Викането на ветеринар при най-малкото неразположение на коня е като да ходиш при дерматолога за всяка появила се пъпка.

Към края на седмицата Мираж като че започна да се оправя. Подутината на крака му бе спаднала малко. Макар че няколко дена не бях слагала никаква тежест на гърба му, реших, че няма да е зле, ако го оседлая и го потренирам малко на корда на плаца.

Кордата е дълга около двайсет стъпки. Закачва се за поводите или оглавника на коня. Заставаш в центъра на манежа и започваш да разхождаш коня ходом или в тръс около себе си. За да накарат коня да се движи на корда, някои хора използват дълъг камшик, с който плющят зад хълбоците му. Мираж обаче бе обучен да се подчинява на устни команди, което означава, че единственото, което трябва да правя, е да му казвам как да върви — ходом, тръс, галоп или да спре.

След като му сложих оглавника и завързах кордата, аз подкарах Мираж по рампата към манежа. Трябваше да изчакам докато свърши часът на начинаещите, преди да отида в центъра на манежа и да започна да работя с Мираж.

Най-голямата опасност при кон, който е лежал болен, е първата тренировка. След като е бил затворен за известно време, конят може да се разлудува и да се нарани. То е като с малките деца. През първия ден, в който им се разреши да напуснат леглото, след като са боледували няколко дни, те се втурват да играят, могат да се преуморят и отново да се разболеят.

Мираж не бе излизал от бокса си почти седмица. Кипеше от енергия и не исках да го напрягам прекалено много през първата му тренировка.

Обикновено само закачам края на кордата за оглавника му, но днес си направих труда да прекарам въжето през самия оглавник, така че ако се разиграеше много, да го дръпна рязко. Въжето щеше да го притисне по носа, а това трябваше да го усмири и да го направи по-внимателен. Надявах се да не стане нужда, но знаех, че е по-добре да го заболи малко, отколкото да го оставя да се нарани по-лошо. Все пак, беше ми неприятно, че го правя.

Разходих малко Мираж в двете посоки, за да се раздвижат схванатите му мускули. След това се заехме със сериозна работа. Подкарах Мираж в тръс около петнайсет минути и точно бяхме спрели, за да се разхлади, когато Дани влезе на манежа.

— Изглежда съвсем добре — каза той и се приближи към Мираж. Извади бучка захар от джоба си и му я подаде на дланта си. После мина откъм хълбока му и прокара ръка по задницата, точно над опашката му. — Как е на тръс?

— Чудесно — отвърнах аз. Външно изглеждах безразлична, но вътрешно се усмихвах. Дани ми липсваше. Не бях сигурна дали вълнението ми се дължеше на присъствието му или на здравословното състояние на Мираж. Най-вероятно и на двете.

— Ще го прибирам вече — казах аз като се приближих към Мираж и откачих кордата от оглавника му.

— Мога ли да помогна? — предложи Дани.

— Разбира се. — Вдигнах небрежно рамене. — Ако нямаш какво друго да правиш.

Поведохме заедно Мираж към бокса му.

— Виж какво — каза Дани, когато влязохме. — Трябва да поговорим. Това беше братовчедка ми онзи ден.

— Не е моя работа — започнах аз.

— Слушай, почакай малко. Мислех, че сме приятели — каза той. — Трябваше да ме попиташ, преди да си наумяваш нещо.

— Просто си помислих…

— Че съм някакъв лъжец, който те разиграва?

Не отговорих нищо.

— Слушай, не съм такъв — настояваше той. — Мога да разбера Сюзън, че не ми вярва, но ти? Знам, че сме се запознали само преди няколко седмици, но смятах, че имаш по-добро мнение за мен. — Дани изглеждаше обиден и ядосан. Сега се почувствах наистина глупаво.

— Съжалявам — казах. — Прав си. Направила съм погрешно заключение.

Стояхме и само се гледахме.

— Добре — каза той най-после. — Извинението се приема. После се навъси престорено. — Гледай да не се случва повече.

Вдигнах ръка за поздрав като момичетата скаути.

— Обещавам.

Дани разкопча колана на Мираж и освободи седлото, а аз закачих веригата на халката на бокса му. Обърнах се да сваля юздата му, но в същото време и Дани посегна към нея.

Всичко стана като на забавен каданс. Ръката му покри моята. Усещах гладката кожа на оглавника под пръстите си и грубите му мазолести пръсти върху ръката си. Не чувах нищо друго, освен ударите на сърцето в ушите ми. Не можех да мисля за нищо друго, освен че искам да целуна Дани.

Внезапно той отмести ръката ми от оглавника и ме придърпа към себе си. Досега не бях забелязала колко е висок — главата ми едва достигаше раменете му.

Обви в шепи брадичката ми и обърна лицето ми към неговото. В този момент очите му имаха най-тъмносиния цвят, който бях виждала. Надигнах се на пръсти, а Дани се наведе напред. Устните ни се сляха в дълга целувка, а ръката му галеше бузата ми. Когато се разделихме, той нежно прокара пръсти по устните ми. После ме целуна леко още веднъж. Отдръпна се и ми се усмихна.

— Радвам се, че Мираж е добре — каза меко. — До утре. — Провря се под веригата и тръгна по пътечката между боксовете.

Бяхме се целували и преди и тези целувки също бяха страхотни, но в тази имаше нещо различно — нещо по-дълбоко и силно. Може би скарването ни беше накарало да разберем колко много означаваме един за друг. Когато излязох от вцепенението, него вече го нямаше.

— Джулия! Джулия! Хей, Джулия! — Очевидно Сюзън се опитваше да привлече вниманието ми от доста време. — Йо-хо! Има ли някой?

— Сюзън, извинявай. О, господи! Познай какво стана. Ела тук! Бързо! — затеглих Сюзън по пътечката към бокса. — Никога няма да се сетиш. Беше чудесно. Струваше ми се, че ще умра. Дани…

— Сдобрихте се, нали?

— Как позна? — Чудех се дали не е написано на гърба ми или нещо такова.

— Ами Дани току-що ме подмина на рампата и въобще не ме видя! — Сюзън се смееше. — Освен това имаше червило по устата, но не мисля, че е неговият цвят!

Сега ме загледа по-отблизо.

— Изглежда е твоето. Ама, че изненада. Цялото се е размазало!

Изтрих устните си с края на фланелката.

— Така по-добре ли е?

— Аха. И така…? — Все още не бях казала на Сюзън за другите пъти, когато се бяхме целували. — Беше ли невероятно романтично? Очите му отворени ли бяха? А твоите? Обзалагам се, че се целува фантастично. Нали? Ъ? Хайде, Джулия, говори!

— Сюзън! Знаеш ли какво, гледаш много телевизия. Май ще трябва да си поприказвам с родителите ти за това.

Тя не каза нищо повече, но бях сигурна, че умира от любопитство.

— Беше възхитително — признах мечтателно. — Той е просто… Не знам… Беше толкова…

— Хайде, Джулия. Говори по-смислено. Искам подробности!

Точно се канех да й разкажа всичко, когато чухме Дениз, Пени и Лаура да се смеят, качвайки се по рампата. Трябваше да отложим останалата част от разговора ни докато другите момичета си отидат.

— И така, Пени, кога е купонът? — Гласът на Дениз се разнасяше от бокса на коня й от другата страна на етажа.

Всяко лято през последните четири години родителите на Пени и позволяваха да направи купон в чест на „първия уикенд на месец август“. Това бе най-голямото събитие на лятото и ние всички с нетърпение го очаквахме.

На последните три купона ходихме заедно със Сюзън. Като че ли с всяко изминало лято събирането ставаше все по-изискано. Тази година Пени каза, че ще бъде тематично парти — бал с маски.

Не бях много ентусиазирана от идеята. Знаех, че Лаура, Пени и Дениз вече си бяха купили много скъпи карнавални костюми. При нас със Сюзън и дума не можеше да става за такова нещо. Искам да кажа, че един от техните костюми струваше колкото таксата ми за цял семестър в колежа.

— Бал с маски. Каква прелест — каза мама, когато й съобщих за купона. Каза го с този наистина дразнещ „майчински тон“.

— Мамо, това не е някакво тъпо парти, а истински бал — протестирах аз, — истински бал с маски. Трябва да имам истински костюм.

— Виж сега — каза мама и потърка с ръце очите си — ще измислим нещо, както направихме преди няколко години за празника на Вси светии.

— Мамо! — Направо подскочих от масата в кухнята. — Последния път, когато празнувах празника на Вси светии, бях на дванайсет години. Това не е преди няколко години, а цели пет. Тогава бях малко момиченце. Освен това, всички ще си купят или вземат на заем истински костюми. Просто не мога да отида завита в някой стар чаршаф и да се правя на дух! Не става.

— Не знам какво искаш от мен да направя. — Мама се ядоса. — Знаеш, че нямаме пари за маскарадни костюми ако не можеш да измислиш нещо, което можем да си позволим, просто не ходи! Толкова е просто! Изборът е твой, Джулия!

Избягах разплакана от кухнята и оттогава не бях повдигала този въпрос. Мама имаше право за парите, но не беше моя грешката, че сме толкова бедни. Още веднъж почувствах, че аз съм тази, която трябва вечно да страда заради това, че мама отказа да приеме издръжката.

Трябваше да си сменя училището. Трябваше да се преместим. Трябваше да се откажа и от Мираж. Като че ли все аз трябваше да страдам заради грешките на другите.

— Имам най-страхотния костюм — чухме със Сюзън да казва някой. Беше Пени, естествено. Спогледахме се и се сръгахме. Бяхме решили, че ще идем или облечени като ездачи с екипите си за шоуто, или най-нормално, все едно, че не сме знаели, че ще е бал с маски. Не беше идеалното разрешение, но поне нещо, което можехме да си позволим.

Това бе първата година, когато Сюзън и аз нямаше да отидем на купона като „двойка“. Преди скарването Дани бе приел да ме придружава. Сюзън щеше да покани някой съученик от класа.

— Хайде да видим какво става — предложих на Сюзън.

— И какво ще правим с нашия малък проблем? — чухме Лаура да пита докато се прокрадвахме по пътечката.

— Нямам представа — отвърна Пени. — Не знам какво да й кажа.

— Ами защо просто не й… — Лаура замлъкна като ни видя да се приближаваме.

— О, здравейте — Дениз ни махна с ръка докато пълнеше една кофа с вода от крана пред бокса на нейния кон. — Как е Мираж?

— По-добре — отвърнах бодро. — Благодаря. Какво ново, момичета?

— Нищо особено. — Лаура надникна от бокса си. — Ще отидем да пояздим. Ще дойдете ли?

— Разбира се! Ще отида да приготвя Тъндър. — Сюзън спря и ме погледна. — Ти ще дойдеш ли?

— Не мога. Не още. Може би утре. Не искам да претоварвам Мираж. — Погледнах Сюзън, която все още се колебаеше. — Ти върви. Ще разчеша Мираж и ще се помотая докато се върнете. После може да отидем да си вземем нещо за хапване.

Хванах Сюзън за ръка и я поведох към бокса на Тъндър.

— Хайде. Ще ти помогна да го приготвиш.

Като се скрихме в бокса, ние се спогледахме. „Проблем?“ — изрекохме едва доловимо.

— Не знаех, че Пени има някакви проблеми? — прошепнах на Сюзън.

— Ако наистина има, бъди сигурна, че ще ги прехвърли на някои друг — пошегува се Сюзън. Не че не харесвахме Пени. Харесвахме я. Беше готина, само дето знаехме слабостите й.

Сюзън и останалите възседнаха конете и потеглиха на езда, а аз останах да се грижа за Мираж. Когато свърших, слязох долу и седнах да гледам уроците на манежа.

Понякога можеш да научиш едно друго безплатно ако се случи да има урок някой добър ездач. За съжаление обаче, сега тренираха само двама начинаещи, на които им викаме „Нагоре! Надолу!“, защото инструкторът прекарва по-голямата част от времето само да крещи на учениците командата „Нагоре! Надолу!“ докато ги учи как да облекчават коня на седлото в тръс.

Оставих мислите си да се реят безцелно и макар че започнах с най-добри намерения, единственото, за което можех да мисля, бе Дани.