Мелъри Стивънс
Цената на щастието (7)

Глава шеста

На следващата сутрин Дани ми се обади по телефона по време на закуска. Веднага, щом като разбра с кого говоря, Сюзън започна да прави смешни физиономии. Преместих се в спалнята, където можех да говоря на спокойствие, и затворих вратата. Дани ми каза, че няколко дни баща му няма да има възможност да дойде да прегледа крака на Мираж. Мигом се почувствах много разочарована, отчасти защото се тревожех за Мираж, но и защото тайно се надявах, че ми се обажда, за да ме покани да излезем. Поговорихме си малко, а после той каза, че трябва да тръгва за работа. Мисля, че усети разочарованието ми, защото преди да затвори подхвърли: „Това, че татко не може да дойде не означава, че и аз няма да намина“. Устоя на обещанието си и дойде да ни види с Мираж още същия следобед, а и следващия и по-следващия.

Не знам какво е казвал на баща си, че прави, но три последователни следобеда той идваше в Парксайд. Всяка вечер, след като прегледаше Мираж, ние си взимахме сандвичи и се качвахме на четвъртия етаж на конюшнята. Настанявахме се сред стари конски впрягове и седла и разговаряхме докато станеше време да затварят.

Всъщност, четвъртият етаж беше чудесно местенце за срещи. През летните месеци прозорците не бяха заковани с дъски и светлината и лекият ветрец, които струяха през тях, създаваха идеална романтична атмосфера. Разхвърляните вехтории предлагаха удобно място за сядане, за почивка, за какво ли не…

Дани и аз обаче ограничихме дейностите си само до разговори и ядене. Е, държахме си ръцете и гледахме залеза на слънцето над река Хъдзън. След онази първа целувка след шоуто, Дани само леко ме целуваше по бузата за довиждане. Изглежда разбираше, че ми трябва време.

На третата вечер вече се чувствах готова да задълбочим връзката си. Докато наблюдавахме залеза, аз се сгуших до него. Той обви с ръка талията ми и ме обърна към себе си.

— Знаеш колко те харесвам, нали Джулия? — Гласът му бе дрезгав.

Кимнах и той се наведе да ме целуне. Точно когато устните му се впиха в моите, чухме гласа на Дениз.

— Опала! Съжалявам! — каза тя. Стискаше за ръката Бил Младши. — Май мястото вече е заето и виж само от кого. — Тя се обърна към Бил.

Той само сви рамене.

— Хайде, Джулия — каза Дани, като ми помогна да стана, и ме дръпна към вратата.

Като слязохме долу, Дани ме прегърна и каза:

— Ама че момент избраха тези двамата, а?

Кимнах и се изчервих, но преди да успея да кажа нещо, Дани се наведе и ме целуна дълго и нежно по устните.

— До утре.

— До утре — отвърнах, съжалявайки, че целувката свърши толкова бързо.

Дани понечи да си тръгне, но после, като че ли прочел мислите ми, той се върна и ме целуна отново. Този път целувката бе толкова дълга, че останах без дъх.

На следващата сутрин отидох в конюшнята точно когато отваряха. Следях бучката на Мираж и се надявах, че ще мине от само себе си. Понякога така ставаше с травмите — появяваха се изневиделица и отминаваха по естествен път. Но подутината на Мираж не спадаше, дори беше пораснала малко от шоуто насам. Точно разчесвах Мираж, когато Сюзън влетя в бокса.

— Джулия, веднага си оправи косата — бързо избъбри тя.

— Защо е тази паника, Сюзън? — подразних я аз.

— Защото Дани и баща му точно пристигнаха с камиона и когато слизаха чух Дани да казва, че ти сигурно си горе. После му каза, че ще се видят в бокса на Мираж.

— Почакай малко — казах объркана. — Кой с кого и къде ще се види?

Сюзън грабна една от четките на Мираж и като нямаше търпение да ми обяснява отново, започна да реши косата ми.

Идеята й не ми допадна особено. Мираж ми беше приятел, но не бях склонна да използвам четката му. Това ме ядоса. Освен това, къдравата ми коса щеше да бухне страхотно, ако Сюзън успееше да я разреши. Опитах се да изтръгна четката от ръката й. Внезапно и двете замръзнахме като вцепенени. Чухме гласа на Дани, който се приближаваше по рампата.

— Чао! — каза Сюзън, пусна четката и побягна по пътечката между боксовете. — Късмет — прошепна тя и се шмугна в бокса на Тъндър.

— Честно! — промърморих аз. — О, здравей, Дани… здравейте, г-н Бууд. — Преструвах се на изненадана, макар че нямах представа защо го правя. Просто в момента това ми изглеждаше най-правилното нещо.

Дани застана до мен и небрежно ме прегърна през рамо.

— Джулия, познаваш татко, нали? — Изглежда се притесняваше малко, защото чудесно знаеше, че с г-н Бууд се знаем от години.

Измъкнах се от прегръдката на Дани, но се усмихнах и на двамата.

— Разбира се, че се познаваме — казах на Дани.

— Здрасти, Джулия. — Г-н Бууд ми се усмихна. — Как е Мираж днес?

Свих рамене.

— Изглежда не го боли, но бучката е станала по-голяма — казах аз.

— Знаеш ли какво, защо не изчезнеш за малко? В това време аз ще прегледам пациента.

— Добре, г-н Бууд — отвърнах аз и излязох от бокса.

— Дани, ще подържиш ли оглавника на Мираж? — попита г-н Бууд.

Дани влезе с баща си в бокса. Хвана Мираж, за да не мърда, а г-н Бууд го потупа по шията. Мираж го познаваше добре, защото все той го подковаваше. Конят закачливо завря муцуната си в джоба му.

— Искаш си захарчето, а? — разсмя се г-н Бууд. Той винаги черпеше конете с бучка захар — една преди и една след подковаването.

— Мираж, престани! — скарах му се нежно. Не ми беше приятно, когато показваше невъзпитаните си маниери пред хората, но не може да се очаква от един кон да спазва етикецията или да е посещавал училище за добри обноски.

— Не се притеснявай, Джулия — каза г-н Бууд и бръкна в джоба си за бучка захар.

След като Мираж погълна лакомството си, г-н Бууд започна да преглежда крака му. Той се наведе и прокара ръка по коляното на Мираж. Намръщи се и поклати неодобрително глава, когато напипа бучката. Внезапно стомахът ми се сви на топка и започна да ми прилошава.

Г-н Бууд се изправи и се обърна към Дани.

— Да го заведем долу на манежа да походи малко тръс, за да видя как върви — предложи той. — Искаш ли да дойдеш, Джулия?

Кимнах утвърдително и влязох в бокса. Гърлото ми бе свито. Може би се притеснявах излишно, но не смеех да говоря от страх да не се разплача.

Закачих поводите на Мираж за оглавника му и го поведох по пътечката и рампата към манежа. Изчаках докато г-н Бууд и Дани се качиха на платформата за възсядане на конете и започнах да разхождам Мираж в кръг. Сюзън бе изпълзяла до средата на рампата и напрегнато ни наблюдаваше.

— Добре, Джулия — извика г-н Бууд, след като разтъпках Мираж няколко минути. — Накарай го да върви в тръс.

По опъването на поводите и неравния звук от копитата, докато подканях Мираж да върви в тръс, усетих, че състоянието му въобще не се е подобрило. Той все още куцаше.

— Достатъчно, Джулия — каза г-н Бууд. — Ще се видим горе. — Дани и баща му скочиха от платформата и се отправиха по рампата.

Спрях Мираж и го погалих нежно по шията, шепнейки в ухото му: „Ще се оправиш, моето момче. Няма страшно“. Продължих да го успокоявам и да го чеша зад ухото. Той се разнежи и така ме бутна с глава, че едва не ме събори. „Освен ако не повториш това, ах ти, големия ми глупчо“, разсмях се аз.

Хванах поводите му и внимателно се изкачихме по рампата. Докато минавах по пътечката чувах как Дани и баща му разговарят. Като влязох в бокса, г-н Бууд спря да говори и се обърна към мен:

— Е, млада госпожице, мисля, че те чака тежка задача.

— Какво имате предвид? — попитах аз. — Ще се оправи ли Мираж? — затаих дъх и зачаках отговора му. Виждах как Сюзън наднича от прага на бокса. Тя вдигна ръце, за да ми покаже, че стиска палци.

— Не съм ветеринар, Джулия — започна г-н Бууд. — Смятам обаче, че има няколко неща, които трябва да опиташ, преди да извикаме истински ветеринар. Чака те тежка работа, но мисля, че трудът ти ще бъде възнаграден.

Кимнах с разбиране. Макар че не беше лекар, г-н Бууд разбираше от коне повече от всеки друг, когото познавах. Той предложи да наложим крака с лапа, за да го затоплим, а после да го бинтоваме. Превръзката трябваше да се сменя четири пъти на ден — изглежда това имаше предвид под „тежка работа“. Колкото до мен, бях готова да сменям лапата колкото често се налага, стига това да помогнеше на Мираж. Бях готова даже да нощувам в Парксайд и да ставам на всеки пет минути!

— Хайде, Дани — каза г-н Бууд, след като ми даде списък на съставките за лапата. — Имаме и друга работа да вършим.

— Но… — започна Дани.

— Никакво „но“, сине. — Гласът на г-н Бууд не търпеше възражение. — Трябва да проверим и другите коне. Това ми напомня, че Лаура е оставила съобщение, че една от подковите на Мъни е паднала. Не се тревожи, можеш да се върнеш и да помогнеш на очарователната си възлюбена по-късно.

Цялата се изчервих, когато каза „възлюбена“, но от друга страна ми стана много приятно. Това означаваше, че Дани е споменал за нашата връзка пред баща си.

— До скоро виждане, г-н Бууд — казах аз. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма проблем — отвърна той. — Грижи се за коня. Ще намина да го видя след ден-два.

Веднага, щом като Дани и баща му си отидоха, реших да се захвана с приготвянето на лапата. Надявах се това да е магическото средство, което ще ускори възстановяването на Мираж.

Сюзън ме придружи до края на коридора, където е боксът с лекарствата за първа помощ. Влязохме да потърсим съставките, които ми трябваха за лапата. Приготовлението на доста гадно миришещата паста ни отне около половин час. Когато свършихме, ние се върнахме в моя бокс и превързахме крака на Мираж. През това време Сюзън, която бе подслушала целия ми разговор с г-н Бууд и Дани, не спираше да ме подкача.

— Мога ли да помогна, очарователна възлюбена? — попита тя смеейки се. — Нуждае ли се от още нещо очарователната възлюбена? Ммм, каква апетитна закуска — тя подуши лапата. — Имаш ли нещо против да си хапна малко?

Най-после трябваше категорично да й кажа да престане. Не че исках да съм лоша с нея или че нямам чувство за хумор. Просто исках да се насладя на спомена от този момент, а не да се шегувам с него.

Сюзън стана сериозна.

— Виж, сега е идеалният момент да поканиш Дани на кино и на вечеря у вас. Нали каза, че майка ти ще излиза утре вечер?

— Да, но не знам дали това е добра идея — отвърнах колебливо.

— Хайде, Джулия! Знаеш, че е хлътнал по теб. Или може би проявява само романтичен интерес към коня ти! — Тя ми се ухили закачливо.

— Сюзън… — разсмях се аз.

— Ами защо не — продължи тя със същия заядлив глас, като се приближи до муцуната на Мираж. — Мираж е толкова хубав! Може ли да танцува?

— Престани! — Аз се заливах от смях. — Ще го направя. Може би! — добавих след кратка пауза.

— Можеш да му кажеш, че по този начин искаш да му благодариш — предложи Сюзън. — Ако толкова те е страх да признаеш, че го искаш само за себе си…

— Сюзън, не съм страхливка! — твърдо заявих. — Ще ти покажа. Ще отида и ще го поканя. Става ли?

— Чудесно! Върви, направи го! Веднага! — тя посочи пътечката към манежа.

— Добре. Тръгвам — подадох й чесалото на Мираж. — Ти довърши. Връщам се веднага. И докато ме няма искам да почистиш бокса и да разрешиш Мираж до блясък. Ясно ли е, Пепеляшке? — пошегувах се аз.

— Ясно! — захили се Сюзън, а аз излязох от бокса с танцова стъпка.

Поспрях в горния край на рампата, за да обмисля какво да му кажа. Прекарах през главата си поне шейсет различни начина на въпроса „Искаш ли да дойдеш на вечеря?“ преди да реша да го кажа направо.

Упражнявах на ум изречението: „Дани, мама ще излиза утре вечер. Искаш ли да дойдеш на вечеря?“ докато слизах по рампата.

Но когато слязох долу получих такъв шок, за какъвто не си бях и помисляла. Като че някой ме зашлеви през лицето. Там стоеше Дани, прегърнал през рамо най-красивото момиче, което бях виждала.

Все едно, че бе излязла направо от корицата на модно списание. Тя бе съвършено красива — от безупречните си равни бели зъби до бляскавата си руса коса.

Бе висока и стройна като статуетка, а косата й — дълга, руса и права. Представях си как се разпилява около лицето й, когато завърти глава. Моята само малко се разрошва. А какво тяло имаше само! Направо бих умряла за фигура като нейната!

Те си говореха тихо. После Дани се наведе и й прошепна нещо на ухото. Тя избухна в смях. След това той я грабна и я прегърна импулсивно. Ставах все по-гневна. И тогава той го направи. Целуна я по устните.

Дани не ме видя, макар че бях само на около двайсетина стъпки от него. Бързо се обърнах и побягнах обратно по рампата. Сюзън беше коленичила и не вдигна поглед, когато влетях в бокса.

— Е, как мина? — попита тя. — Определихте ли си среща с…

— Не! — изкрещях аз. — И не искам. Мразя го! Този… този…

— Ъ? — Сюзън толкова се стресна, че изпусна чесалото, завъртя се така бързо, че се прекатури и падна по гръб върху купа сено, което използваме за легло на Мираж. — Извинявай, за един и същ човек ли говорим? Какво стана, Джулия? Какво се е случило? Не го ли покани на вечеря?

— Не, всъщност не можах — казах горчиво. Цялото ми лице пламтеше, но не с тази хубава руменина, която се появява, когато човек се изчерви от удоволствие, а с ужасни червени петна, които избиват от яд и смущение. — Беше зает, много зает!

— Зает ли? — Сюзън гледаше объркано. — За какво говориш? Хайде, Джулия, разкажи ми всичко! Какво, за бога, става?

— Виж какво — казах аз, — той беше с едно момиче, едно страхотно красиво момиче…

— Е, и? — ме прекъсна Сюзън.

— Какво „Е, и“? — сопнах се аз. Не можех да повярвам, че не разбира какво искам да й кажа. Толкова беше задръстена.

— Какво толкова, може да е някоя от трениращите или от новите инструкторки.

— Няма начин! Познавам ги всичките. Не е от тях. Освен това, защо ще целува и прегръща някоя от трениращите или инструкторките? А? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос?

— Ами — много логично вметна Сюзън, — ти си една от трениращите, пък…

— Не ми помагаш, Сюзън! — процедих аз през зъби. Вече наистина щях да се пръсна от яд.

— Излизам — заяви Сюзън. — Отивам да видя със собствените си очи какво става.

— Сюзън, почакай! — викнах след нея, но преди да мога да я спра, тя изхвърча от бокса и се впусна да тича към рампата.

Всъщност не исках да й попреча да се махне. Предпочитах да остана сама. Чувствах се като пълна глупачка и бях бясна. Не ме беше яд само на Дани. Повече се ядосвах на себе си за това, че му се бях доверила. Бях повярвала, че само защото излизаме заедно и си държим ръцете и се бяхме целунали един-два пъти, между нас има нещо истинско. В края на краищата Дани ходеше в колеж. Сигурно бе целувал много момичета.

Макар че сега разбирам нещата по-добре, в онзи момент виждах единствено каква глупачка съм била да си разкрия чувствата пред едно момче. Трябваше да имам малко повече ум в главата си. Нима не бях научила нищо от случилото се с родителите ми?

Нямах представа какво става на манежа докато стоях горе и се самосъжалявах. Сюзън бе налетяла на Дани и момичето като бик на червено. По-късно Дани ми описа сцената.

— Ще ни извините ли за момент? — обърнала се Сюзън към непознатата приятелка на Дани.

— Сюзън! — имало нотка на раздразнение в гласа на Дани.

— Ако обичате! Трябва да говоря с Дани. Веднага! — Сюзън игнорирала Дани и се обръщала директно към момичето.

— Разбира се — казало момичето, доста озадачено. Тя се обърнала към Дани. — Слушай, и без това трябва да си тръгвам. Паркирала съм неправилно точно пред входа. Обещай ми, че няма да забравиш за следващия уикенд, Дани.

— Няма, Алиса. Ще ти се обадя вкъщи — извикал Дани след нея докато тя бързо се отдалечавала. После се обърнал към Сюзън.

— Сюзън, ще ми кажеш ли какво означава всичко това… — започнал Дани.

— Точно така — срязала го Сюзън. Стояла и го гледала с ръце на кръста.

— Какво? — попитал Дани отново.

— Ти знаеш!

— Сюзън! Нямам представа за какво си се разгорещила толкова. — Горкият Дани. Нямаше много опит със стенографския маниер на говорене на Сюзън.

— Мислех, че харесваш Джулия — рекла Сюзън.

— Така е. — Дани започвал вече да негодува.

— Тогава коя беше тази? — поискала да узнае Сюзън.

— Тази? — Дани започнал да се оглежда наляво и надясно. После изведнъж се сепнал и избухнал в смях. — Тази ли?

— Радвам се, че намираш нещата толкова забавни — сопнала се Сюзън. — Аз обаче не виждам нищо смешно.

И точно тук нещата се объркали. Ако Сюзън бе останала, за да чуе обясненията на Дани и после ми бе предала неговите думи, всичко щеше да се изясни. Но, каквато си е предана приятелка, тя избухнала в плач, понеже много се разстроила заради мен, и си тръгнала, като оставила Дани да седи и да се чуди тотално объркан.

Все още бях в бокса и разчесвах Мираж, когато стъпките на Дани прогърмяха по рампата.

— Трябва да поговорим! — отсече той като стигна до бокса.

— За какво? — попитах с престорено безразличие.

— Виж, тя е само… — започна той.

— Не ми дължиш обяснение — прекъснах го аз. Напълно съзнавах колко гадно се държа.

Внезапно настъпи пълна тишина.

— Да — каза най-после Дани. — Права си. Не ти дължа! — отвърна той и си отиде.

Веднага щом изчезна от погледа ми, избухнах в плач. Надявах се, че греша за Дани, но в този момент се убедих, че съм била права за това, което споделих със Сюзън. Глупаво беше да се доверявам на мъжете!