Мелъри Стивънс
Цената на щастието (6)

Глава пета

Почти бях спряла да плача, когато Дани застана зад мен.

— Хей. Добре ли си? — попита той, като сложи ръка на рамото ми.

Подсмръкнах и изтрих очи с опакото на ръката си.

Опитах се да се усмихна и попитах:

— Остана ли ми някакъв грим?

— Да, само че повечето е по бузите, а не по миглите ти. — Той протегна ръка и внимателно изтри лицето ми. — Защо плачеш? Нали Мираж получи синя панделка в състезанието по обездка? Няма ли да участвате в прескока?

Преди да мога да отговоря, той продължи.

— Слушай — каза той. — Съжалявам, че бях такъв… е, съжалявам, че не дойдох да те гледам как яздиш. Просто исках да ми мине. Надявам се, че не си бясна.

— Въобще не става въпрос за това. — Тъй като не исках да вижда подутите ми от плач очи, аз се обърнах, взех едно чесало и започнах да разчесвам гърба на Мираж.

— Мираж започна да куца преди състезанието. — Усетих как в гърдите ми се надигат ридания. — Изплаших се. Толкова го обичам. Не знам какво ще правя, ако му има нещо сериозно.

Не исках Дани да вижда, че плача. Не бях сигурна дали изобщо искам да е тук в този момент, но нямах друг избор.

Дани сложи ръце на раменете ми и ме обърна към себе си.

— Точно аз съм човекът, който ти трябва — каза той и разпери ръце в изразителен жест. — Дани Бууд, ветеринарят. На вашите услуги, мадам!

Изглежда по лицето ми се е изписало недоумение, защото той добави:

— И опитен ковач. Вън от бокса — заповяда той. — Позволи на специалиста да види!

Като излязох от бокса, чух аплодисментите, които идваха от долу. Дани влезе при Мираж и прокара уверено ръка по шията му.

Когато се опитваш да се сближиш с някой кон, винаги е добре първо да го погалиш. Така той разбира, че няма да му направиш нищо лошо.

— Добре! — каза Дани, като се обърна да ме погледне. — Знаеш ли с кой крак куца?

— Предният ляв, има бучка до коляното.

Дани нежно погали левия хълбок на Мираж. Продължи надолу по крака и повдигна копитото.

— Да ти се намира под ръка някакъв остър инструмент?

Отворих кутията с принадлежностите на Мираж и затърсих. Намерих един малък заострен инструмент с форма на клещи, който използвах да вадя калта и камъчетата, попаднали под копитото на коня.

— Заповядай — ръцете ми трепереха, докато му го подавах. За момент погледите ни се срещнаха. В очите му се четеше топлота и съчувствие, каквито не бях забелязала преди. Това ми подейства много успокоително. Накара ме да му се доверя.

От манежа долетя още един гръм от аплодисменти, по-силен от предишния. Сега трябваше да съм долу, яхнала Мираж, и да получавам похвалите на публиката, а не да си изплаквам очите тук горе. Хората по трибуните изглеждаха толкова щастливи, а аз имах чувството, че е настъпил краят на света. Очите ми отново се напълниха със сълзи, но аз ги стиснах и не им позволих да потекат. И без това беше достатъчно лошо, че Дани вече ме видя да плача. Не исках да разбере, че съм напълно отчаяна.

Независимо от усилията ми обаче, той усети, че съм безкрайно разтревожена. Сложи ръка на рамото ми и прошепна:

— Не се тревожи. Сигурен съм, че не е нещо сериозно. Хайде сега седни в ъгъла и ме остави да прегледам пациента си.

Внимателно почисти копитото. После, като пъхна клещите в задния си джоб, той опипа триъгълния издатък в предната част на копитото. Този издатък прилича на човешка длан. Наблюдавах го докато работеше. Пипаше уверено и внимателно, а очите му блестяха решително.

— Копитото е здраво — каза той и прокара ръка по предния ляв крак на Мираж. Когато докосна колянната става, Мираж премести тежестта си върху другия крак. Очевидно Дани бе напипал подутината.

— Има нещо под кожата — каза тихо. — Вероятно не е сериозно.

Дани ме погледна и се усмихна окуражително. После мина на десния заден крак на Мираж, за да провери и почисти и това копито. От спокойния и уверен начин, по който се отнасяше с Мираж — а и с мен — почувствах, че от него ще стане страхотен ветеринар.

— Знаеш ли какво, Джулия, защо не поразходиш малко Мираж в тръс по пътечката между боксовете. Така ще видим как върви. Става ли? — предложи той.

Безмълвно хванах поводите на Мираж и го изведох от бокса. Дани се облегна на вратата на бокса и загледа как подканях Мираж да върви в тръс.

— Добре — каза той като дойде при мен в края на пътечката. — Сега го върни в бокса.

Подсвирнах на Мираж и ние бавно се върнахме в тръс до бокса.

— Права си — каза докато влизахме в бокса. — Определено е левият преден крак.

— Дани, знам това, но все още не разбирам какво е причинило появата на бучката. Дали не се е ритнал сам? Или пък е разтеглено сухожилие? Може да е травмиран мускул? — Облегнах се на гърба на Мираж. — Кажи ми, че ще се оправи — умолявах аз. — Моля те!

Дани ме погледна за момент и после очите му просветнаха весело. Той се прокашля и с комичен немски акцент заяви:

— Добре, техническото название, което използват ветеринарите за този случай е доста сложно, но ако искаш да чуеш експертната ми диагноза, тя се казва „бу-бу“!

Не можех да повярвам на ушите си. Погледнах го за момент и избухнах в смях. Бе успял да отвлече вниманието ми от Мираж. Веднага се почувствах по-добре.

— „Бу-бу“ ли? Така ли се казва?

Дани ми се усмихна и каза:

— Виж, пациентът вече е по-добре. Невероятен доктор съм. Трябва да видиш похватите ми с момичетата — добави той палаво.

— Засега ще се задоволя с похватите ти в конюшнята, благодаря. Все пак — запротестирах — не аз съм пациентът.

— Е — отстъпи той, — може и да е така, но Мираж не плачеше, когато дойдох, нали?

После отново стана сериозен.

— Виж, сигурно е травмиран мускул. Знаеш ли какво, ще накарам татко да се отбие и да прегледа Мираж, когато има възможност. Става ли? После, ако не може той да се справи, в случай, че е нещо по-сериозно, ще повикаме ветеринар. Съгласна ли си?

Кимнах с глава. Имах достатъчно разум да разбера, че на конете понякога им се случва да куцат и ще бъде пресилено да се вика ветеринар докато не съм опитала някои домашни лечения.

— Не мога ли да направя нещо за него още сега? — попитах аз.

Дани се замисли за момент, потърка сериозно брадичката си и каза:

— Ами има едно нещо.

— Какво? — попитах нетърпеливо.

— Знам, че Мираж ще се почувства много по-добре, ако ние изпием по чашка кафе. — Мираж избра точно този момент, за да прекатури кофата с вода.

Дани се захили доволно и каза:

— Виждаш ли, съгласен е! Разбира се, този път ще опитаме нещо уникално — да си изпием кафето, вместо да се залеем с него.

— Добре. Искам да кажа, коя съм аз, та да споря с коня си? — казах с усмивка. Не бях съвсем съгласна с идеята. Част от мен искаше да остане с Мираж, но другата част ме подканяше да вървя.

Напълних отново кофата с вода и изринах подгизналото сено от бокса, а в това време Дани отиде да намери баща си и да го помоли да прегледа Мираж.

Като почистих бокса, излязох навън на слънце. Точно когато избухна последният гръм от аплодисменти, видях Дани да се връща от манежа.

— Не можах да намеря татко — каза той. — Обаче ще говоря с него по-късно. Хайде. — Той ми протегна ръка. — Да се преборим с тълпата и да си вземем въжделеното кафе.

Кимнах с глава и търпеливо започнахме да си проправяме път през навалицата към улицата.

Шоуто току-що бе свършило и големи групи участници и техни почитатели започваха да се събират пред конюшнята на 89-та улица. Там бяха Дениз, Пени и Лаура, която носеше синя панделка на жакета си. Дани и аз отидохме да я поздравим, но тя бе прекалено заета да приема овациите на родителите си и всичките си аристократични приятели, за да ни забележи. Дани все още държеше ръката ми и ме затегли надолу по 89-та улица към кафенето на Джейк.

Когато стигнахме обаче, нямаше нито едно свободно място. Никога не бях виждала магазинчето за понички така претъпкано. Бе два пъти по-пълно, отколкото по време на сутрешната навалица. Имах чувството, че всеки, който язди, някога е яздил или щеше да язди в бъдеще, беше дошъл при Джейк. И всичко това в добавка към редовната му клиентела. Контрастът бе комичен — хора в бричове за езда си пиеха кафето от потъмнелите, нащърбени чашки редом до господа с бомбета. Какъв град само!

Дани и аз хвърлихме един поглед на тълпата и се разбрахме без думи. Решихме да се оттеглим. Искахме да намерим хубаво тихо местенце, където да поседнем и да си поговорим. Джейк ме видя да си пробивам път с лакти към бара. Когато стигнах, той вече ми бе направил кафето. Дани си поръча и Джейк бързо му сипа чашка димящо кафе.

Бях си приготвила парите и точно ги подавах на Джейк, когато Дани грубо блъсна ръката ми встрани и плати сметката.

— Благодаря — казах, — но не трябваше да плащаш. Имам пари.

— Виж какво — каза Дани рязко. — Може да не съм като другите момчета в конюшнята, но мога да си позволя да те черпя едно кафе. Нека да изясним това от самото начало.

Бях изумена, но преди да успея да реагирам, Дани се обърна и измарширува навън. Грабнах кафетата и като се бутах и блъсках през тълпата, изтичах след него. Най-после го настигнах на ъгъла. Гледах го смаяна — невероятно бързо кипваше този Дани.

При нормални обстоятелства щеше да ми е неудобно да коментирам думите му, но този ден чашата на търпението ми вече бе преляла. Бях толкова разстроена заради Мираж и изобщо не можех да се контролирам. Сигурно това ми даде смелост да му го кажа направо.

— Знаеш ли, понякога си истински грубиянин — викнах аз. — Какво толкова е станало? Просто исках да ти благодаря за грижите за Мираж.

Слязох от бордюра с намерение да си тръгна, когато Дани ме хвана здраво за рамото и ме издърпа обратно на тротоара. В този момент чух пронизителния клаксон на едно такси, което мина на сантиметри от мен. За секунда застинахме така, в пълно мълчание.

Торбичката с кафетата видимо се тресеше в ръцете ми. Дани ме погледна и се усмихна.

— Не искам този път ти да се полееш.

Отново ме хвана за ръка и ме поведе през улицата. Този път преплете пръсти в моите. Когато стигнахме на отсрещната страна, Дани продължаваше да стиска ръката ми. И аз не го пуснах.

— Виж — каза той като спряхме. — Съжалявам. Не исках да избухна така. Щеше ми се просто да те заведа някъде. Исках да те почерпя, но ти направо ме заби.

Вдигнах поглед към него.

— И аз съжалявам. Свикнала съм да се грижа сама за себе си. Това е всичко. — Като казах това пуснах ръката му и понечих да го погаля по бузата. Не знам защо го направих — стори ми се най-естественото нещо.

— Добре се справям. Нямам друг избор.

Без да каже нищо повече, Дани наклони глава към мен и ме целуна.

Отначало бях малко изненадана — по-точно слисана — и не знаех как да реагирам. За щастие, устните ми бързо откликнаха. Това бе първата ни целувка — моята първа истинска целувка. Беше безкрайно дълга — точно като по филмите. Докато се целувахме всичко друго избледня и мина на заден план. Съвсем забравих за Мираж. Не съзнавах, че стоим насред оживена нюйоркска улица. Когато най-после устните ни се разделиха, за да си поемем дъх, Дани ме хвана за ръка и ние продължихме да вървим.

На ъгъла на 89-та улица и Кълъмбъс Авеню има няколко градски къщи. Макар и съвсем нови, те са построени така, че да изглеждат старинни. Между тях и конюшнята Парксайд се простират общински ливади. В продължение на много години обитателите на тези къщи ги поддържаха и използваха като общинска зеленчукова градина за собствено производство. Наскоро обаче една строителна асоциация превърна тази земя в минипарк с красива цветна градина и дървени пейки.

Отправихме се натам и седнахме на една пейка, закътана зад огромен клен. И без това се стеснявах в присъствието на Дани, ала сега притеснението ме заля с пълна сила. Странно, но мисля, че се смущавах и заради целувката. Не можех да измисля какво да кажа. Струва ми се, че и той се чувстваше малко неловко, защото седяхме, мълчахме, заболи поглед в чашите си, и бавно отпивахме от кафето.

Внезапно си спомних как мама веднъж каза, че един от начините да нарушиш тягостното мълчание е като помолиш човека до теб да ти разкаже нещо за себе си. Вече бе ясно, че главата ми няма да роди нищо по-умно.

— И така — казах аз, — разкажи ми нещо за себе си.

Дани сви рамене.

— Какво да ти кажа? Аз съм най-обикновено момче, с най-нормален живот и обикновено семейство. Мама и татко са женени откакто се помня. Имам трима по-големи братя и вероятно щях да имам поне още трима по-малки, ако мама бе продължила в същия дух. — Дани ме погледна някак извинително. — Спря на четвъртото дете, но мисля, че винаги е искала малко момиченце и би се примирила с безброй момчета, стига да има момиче.

— Тогава защо спря? — Просто не можех да повярвам как успях да изтреса толкова тъп въпрос. Като че с Дани можех да говоря само глупости.

— Бебетата струват пари, нали знаеш — каза Дани с непроницаемо изражение на лицето. Все пак, изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото гневен. — Сигурно нашите са решили, че четири гладни гърла са достатъчни.

Кимнах с глава и погледнах встрани. Всички дървета бяха потънали в цвят. Като че целият свят бе разцъфтял.

— Сигурно им е било трудно — казах най-после, — но пък мисля, че си късметлия с всички тези братя. Бих се радвала да имам по-големи братя.

Замислих се колко самотна се чувствах понякога, след като татко ни напусна и колко страшно ми ставаше, когато мама и татко се караха преди развода. Въздъхнах.

— Толкова хубаво би било да имам братя и сестри — казах аз. После, като усетих колко патетично прозвучаха думите ми, се опитах да се пошегувам. — Поне имам Мираж!

Май за пръв път осъзнах, че да имаш кон не е същото като да имаш брат или сестра. Мираж бе чудесен приятел, но не беше човек. Не можех да споделя надеждите и мечтите си с него.

— Братята и сестрите не са чак толкова прекрасно нещо, особено когато си най-малкият. Винаги съм износвал. Дори пелените ми са били втора употреба. Все пак — добави той, — добре ни е заедно… особено сега, когато сме големи.

Хвърли празната чашка в близкото кошче за боклук и продължи.

— Страшно обичам да работя с татко през лятото. По-хубаво е от колежа. Той ме е научил на толкова много неща, които иначе никога нямаше да знам. Всичките ми братя са работили с него по едно или друго време.

— С какво се занимава майка ти? — попитах аз.

— Занимава ли? — възкликна той и ме погледна така, като че ли току-що бях го попитала коя банка е обрала наскоро майка му или нещо от този род. — Какво имаш предвид под „занимава“? Тя е майка. Нали разбираш, с четири момчета на главата плюс татко, целият й ден е запълнен с работа. Преди година най-големият ми брат се изнесе, но останалите двама все още живеят вкъщи.

Въздъхнах.

— Завиждам ти, че имаш майка и баща. Сигурно е толкова хубаво да се прибереш вкъщи при… семейството си.

Дани ми се усмихна нежно.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило? С вашите, искам да кажа?

Допих кафето си и започнах да беля ръба на пластмасовата чашка. Това не беше точно темата, на която обичах да разговарям. Всъщност, бях я обсъждала само със Сюзън, и то бегло.

— Ами, най-напред не съм виждала баща си от почти две години — започнах аз, като си поех дълбоко въздух. Все още ми бе трудно да говоря за това. — Той си имаше… ъ… любовница и, ами един ден просто дойде вкъщи, взе си багажа и си отиде. След това родителите ми се разведоха. Край на семейството, край на историята.

— Звучи повече като начало на историята — каза Дани и ме прегърна през рамо. — С какво се занимава баща ти?

— Ами татко беше лекар… искам да кажа, лекар е. Интернист. Когато родителите ми се оженили, живеехме в хубава пететажна кооперация с изглед към реката. Мама ходеше на работа само за удоволствие, нали разбираш, за да си запълва времето. Но откакто татко ни напусна всичко се промени.

Облегнах се на пейката и огледах парка. Този разговор се оказа по-мъчителен, отколкото очаквах.

— Мама и аз трябваше да се преместим в малък апартамент, само на няколко пресечки от конюшнята. Тя има нова работа и сега това е единственият ни източник на средства. Мама не прие издръжката. Опита се да покаже на татко, че не се нуждае от него за нищо. — Отново въздъхнах. — Затова всичките ти неуместни забележки, че съм богато момиченце, наистина ме засегнаха.

— Не знаех — каза нежно Дани. — Съжалявам.

— Няма нищо. Нямало е как да знаеш. — После продължих: — Сега татко ми праща от време на време картички от Калифорния — там живее. Обади ми се за последния ми рожден ден. — Направих гримаса. — Тази година закъсня само с един ден. Изпраща ни определената със съдебно решение издръжка за мен всеки месец, но това не са много пари.

— Сигурно наистина ви е трудно с майка ти — каза Дани.

Само свих рамене и се опитах да се усмихна.

— Последните две лета работих на пълен работен ден и нямах много време за забавления. Мама обаче реши, че трябва да си прекарам добре времето преди да замина в колежа, затова каза, че това лято не се налага да работя. Това бе подаръкът й по случай дипломирането ми.

— Изглежда майка ти е доста смела — каза Дани.

— Да, такава е — съгласих се аз. — Знаеш ли, трябва да се откажа от Мираж в края на лятото. Не можем да си позволим да плащаме таксата за обучението ми в колежа и да поддържаме кон. Давам го на Сюзън. Така поне ще мога да го яздя, когато си идвам за ваканциите.

Замълчах за момент, защото си спомних колко гадно се държах със Сюзън тази сутрин.

— Обвиних Сюзън, че тя е виновна за травмата на Мираж — прошепнах. — Държах се толкова ужасно.

— Хайде да се поразходим — предложи Дани и скочи на крака. Подаде ми ръце и ме изправи от пейката. — Ставаме много мрачни като седим тук!

Хвана ме за ръка и излязохме от малкия парк. Отправихме се към Кълъмбъс Авеню.

— Къде отиваш да учиш през септември?

— В Държавния колеж в Итака — казах и свих рамене. Не бях кой знае колко ентусиазирана, че отивам там, но това бе най-добрата ми възможност. — Знаеш ли го?

— Дали го знам? Шегуваш ли се? — Дани попита недоверчиво. — Ще бъдем съседи.

Погледнах го озадачена.

— Започвам да уча в Делани — каза той.

Бях впечатлена. Делани беше един от колежите, в които се постъпваше най-трудно в цялата страна.

— На пълна стипендия — добави той. — Квартирата ми е на по-малко от десет минути от този бастион на висшето образование, Държавния колеж. Страхотно, нали?

— Да — кимнах с глава, като се опитах гласът ми да не звучи много развълнувано. Внезапно си представих как Дани и аз се разхождаме из района на университетите, учим в библиотеката, викаме по футболните мачове, прекарваме романтични вечери в квартирата му… Започвах наистина да се увличам.

— Какво смяташ да учиш? — прекъсна той фантазиите ми.

— Ами, най-много ще наблегна на журналистиката — забръщолевих аз. — Мисля, че като завърша колежа ще мога да си намеря работа в някое от изданията за коне, например „Екуис“. Но в Държавния колеж няма програма по журналистика, така че сигурно през първите две години ще посещавам курсовете по хуманитарни науки. После ще се опитам да получа стипендия за частен колеж, в който има курс по журналистика.

Дани каза нещо, което не чух, защото в момента не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че през есента ще живеем толкова близо един до друг. Мисълта за това започваше да ми действа ентусиазиращо.

— Извинявай, какво каза? — попитах смутена.

— Попитах дали имаш предвид частно училище като Делани? — Дани ме гледаше изпитателно.

— Знам ли? — отвърнах с лукава усмивка. — А ти какво ще учиш?

— Виж, знам, че не ме слушаше, когато бяхме в бокса на Мираж. Казах ти, че карам курс по ветеринарна медицина.

— Съжалявам. — Имах чувството, че не правя нищо друго, освен да се извинявам. — Слушах те, но бях така разтревожена за Мираж…

Дани поклати глава.

— Не се притеснявай. Няма защо да ми обясняваш. — Той се захили и пак започна да говори със смешния немски акцент. — Блестящият лекар чува всичко, вижда всичко и разбира всичко!

Разсмях се.

— Знам, че ще успееш — уверих го аз. — Ако бях добра в науките и аз щях да уча за ветеринар. Не мога да си представя по-интересна професия. През цялото време да си с животни — какво по-хубаво от това. Особено да можеш да израждаш малките и да вдигаш на крака болните… — Не можех да престана да мисля за Мираж. Така ми се искаше кракът му да се оправи. Очите ми отново започнаха да се пълнят със сълзи.

— Винаги мога да ти помагам в курсовете по естествени науки, нали знаеш — подхвърли той.

При това предложение сърцето ми заби още по-силно. Мисля, че тогава и двамата знаехме, че това е началото на нещо, което можеше да прерасне в много специална връзка. Дори не си спомням някога, преди да съм се чувствала така.

Погледнах часовника си и установих, че е минал повече от час, откакто оставихме Мираж.

— Хайде — каза Дани, като че ли бе прочел мислите ми. Погледнах го в очите и видях в тях същия блясък, както първия ден, когато му казах „Здравей“ в Парксайд. — Ще се отбием в конюшнята, преди да те изпратя до къщи. Може да срещнем татко и да му кажем да прегледа Мираж.

Забързахме и след по-малко от десет минути бяхме в бокса на Мираж. Г-н Бууд не се виждаше никъде из конюшнята. След като прегледахме Мираж още веднъж, ние напуснахме Парксайд и се отправихме към Амстердам Авеню.

Приказвахме малко по пътя за къщи. Мислех за много неща, а ако съдех по мълчанието на Дани, изглежда и той бе обзет от мисли. Тревожех се за Мираж, но и очаквах Дани да ме целуне отново. За съжаление, когато стигнахме на площадката пред къщи, видях Сюзън, която седеше и ме чакаше. Ужас, целите й очи бяха подпухнали от плач.

Дани понечи да каже нещо на Сюзън, но се отказа. Погледна ме и каза:

— Ще се връщам в конюшнята. Не се тревожи, ще намеря татко и на всяка цена ще го накарам да прегледа Мираж, преди да си тръгнем довечера. В колко часа ще дойдеш утре?

— С първи петли. — Опитах се да изглеждам жизнерадостна.

— Аз също — намигна ми Дани.

После се обърна и пое по Амстердам Авеню към Парксайд.

Погледнах Сюзън и се усмихнах вяло.

— Ъ… ще се качиш ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Сюзън тихо и се изправи.

Не си казахме нищо по пътя до апартамента. Изкачването на пет етажа не предразполага особено към разговор. Мама все още бе в офиса, затова отидохме право в моята стая и седнахме на леглото ми.

Щом погледнах Сюзън, тя мигом се разплака.

— Извинявай — изхленчи между риданията.

Понеже не съм човек, който ще остави приятелката си да плаче сама, аз също се разридах.

— Не, аз трябва да ти се извиня — признах. — Не знам какво ми стана. Сигурна съм, че никога няма да направиш нарочно нещо лошо на Мираж. Знам, че го обичаш колкото мен.

— Ще… ще се оправи ли? — попита Сюзън през сълзи.

— Не знам. — Поклатих глава. — Надявам се.

Като си поплакахме още малко, ние отидохме в кухнята, за да потърсим вековното изпитано средство за лечение на сълзите — сладоледа.

— И така — каза Сюзън с уста, пълна със сладоледени шоколадови пръчици, — как е?

— Кой, Дани ли?

— Не, Мираж. Разбира се, че Дани!

Трябваше да помисля малко над този въпрос. Не знаех точно как да опиша Дани. Преди няколко часа отговорът ми щеше да е по-различен. До преди малко сигурно щях да кажа, че е доста сдържан и дори студен, но не и сега.

— О, обича да командва, но иначе е много мил и симпатичен — казах някак отнесено.

— Да командва? Мил? Симпатичен? Хайде, Джулия, кажи ми всичко — молеше Сюзън.

Докато мама се прибере вкъщи бяхме унищожили около един килограм сладолед и преразказали разходката ми с Дани най-малко петнайсет пъти. Сюзън реши, че това е „истинското нещо“ и вече избираше порцелановите сервизи и сребърните прибори за сватбата ни. Та нали за това са приятелите!

Мама влезе и седна при нас в кухнята. Видя празните кутии от сладолед, погледна първо Сюзън, а после мен и най-накрая заговори.

— Ако съдя от това тук — заключи тя, като премести празните кутии пред себе си, — трябва да е имало голяма дискусия. Ще ме посветите ли? Как е Мираж? Ще се оправи ли?

— Какво да ти кажа — започнах да обяснявам високо. — Няма да разбера какво точно му има до утре сутринта. Дани го огледа днес следобед и обеща да помоли баща си да го прегледа утре сутринта, ако не успее да го намери, преди да си тръгнат днес.

Замълчах и отправих безмълвна молба, така както човек си пожелава нещо, когато види падаща звезда.

— Може да е само натъртено или разтеглено сухожилие.

— И това си струва цял килограм сладолед? — Мама пак погледна празните опаковки от сладолед.

— Ами, всъщност, Мираж заслужава и повече — каза Сюзън, бутна първата кутия към мама и посочи резката през половината на втората кутия. — Останалият сладолед беше предназначен за Дани.

Бързо сръгах Сюзън в ребрата, за да млъкне, но гафът вече бе направен.

Мама взе кутиите и се пресегна да ги хвърли в кофата за боклук зад гърба й.

— Сериозна работа, значи? — Тя се опита да прикрие усмивката си.

— Ъ… той е приятел, това е всичко! — заявих отбранително. Мама непрекъснато ме разпитваше за момчетата. Държеше се така, като че ли всяко момче, за което кажех нещо, е потенциален зет.

Не исках да събуждам у нея надежди, нито да превръщам Дани в обект на обсъждане, докато не стане малко по-сигурна в него. Всъщност, притеснявах се, че ако започна да говоря за него, може да урочасам нещата. Тъпо, нали?

Сюзън понечи да каже нещо, но като видя погледа ми, мигом си затвори устата.

— Сюзън, миличка — каза мама, като се опита да освободи напрежението, което внезапно бе надвиснало над масата. — Защо не останеш за вечеря? — Тя погледна празните опаковки от сладолед в кофата за боклук. — Макар че се съмнявам някоя от вас да е много гладна точно сега. Можем да си поръчаме да ни донесат нещо по-късно.

— Благодаря. Ще се обадя на нашите да ги питам пускат ли ме. — Сюзън стана и тръгна към телефона в спалнята ми.

— Защо не останеш да пренощуваш? — провикнах се след нея. — Така ще можем да тръгнем рано за конюшнята. Става ли, мамо?

— Чудесна идея, скъпа — отвърна мама. — Върви и се обади, Сюзън. Джулия, ще сложиш ли масата?

— Разбира се, мамо — охотно се съгласих. Извадих няколко чинии от шкафа и прибори от чекмеджето и започнах да подреждам масата. Мама дойде при мен и придърпа един стол.

— Джулия, седни за момент — тихо ми нареди тя. — Трябва да поговорим за нещо.

От тона на гласа й разбрах, че става въпрос за нещо важно. Тя придърпа още един стол и ние седнахме.

— Джулия — започна мама, — ти знаеш колко те обичам, а аз знам колко обичаш Мираж, но ако травмата му е сериозна, това ще струва много пари. Само сметката на ветеринаря ще бъде хиляди долари. Аз просто нямам толкова пари.

Страхувах се дори да си помисля за този аспект от заболяването на Мираж. Знаех, че не можем да си позволим дори най-минимална сметка при ветеринар. А всяко нещо, което изискваше дълго лечение, беше направо немислимо.

— А застраховката? Медицинската ти застраховка не покрива ли това? — попитах с надежда в гласа, макар да знаех, че е глупаво.

— Джулия, медицинската ми застраховка едва стига за нашите проблеми. Тя покрива само осемдесет процента от медицинското обслужване за несамостоятелните членове на семейството. Едва ли ще приемат един кон за член на семейството, независимо колко го обичаме.

Седях мълчаливо загледана в сключените си ръце и не знаех нито какво да кажа, нито какво да мисля. Мама бе изложила суровото законово положение. Ако Мираж се разболееше, трябваше да се оправя сам.

— Виж, скъпа — каза тя най-после, — утре Мираж може да е напълно здрав, затова не се тревожи от сега. Просто исках да си подготвена, в случай, че му трябва по-специализирана помощ. Това е всичко.

Макар че вечеряхме чак в осем часа, Сюзън и аз не можахме да сложим в уста и една хапка. Испанските зеленчукови специалитети на мама в комбинация с шоколадов сладолед са изключително неапетитен коктейл за стомаха.

Дадох на Сюзън да спи с една от моите фланелки. Пъхнах се под завивките, а Сюзън се намести на леглото на колелца. Тя толкова често оставаше да пренощува вкъщи, че даже си държеше четка за зъби у нас.

— И така — започна тя, като се намести удобно, — какво е да си имаш приятел?

Въздъхнах и се завъртях, за да я виждам.

— Той не ми е приятел. Просто се поразходихме малко и това е всичко.

— Добре — каза Сюзън. — Но може да ти стане приятел.

— О, не знам, Сюзън.

— Какво има да не знаеш? Той е мил, хубав, умен. Знам, че го харесваш. — Тя направи пауза. — Не искаш ли да излизаш с него?

Надигнах се на лакът и се опитах да видя изражението на лицето й в тъмното. Успях да различа само усмивката й.

— Сюзън, не знам какво искам. Искам да кажа, че го харесвам, но — опитах се да се пошегувам с моята несигурност — не може да ти липсва нещо, което не си имал.

Сюзън ме изгледа неразбиращо.

— Какво?

— Виж — казах аз, — просто не искам да градя картонени кули. Искам да кажа, че ако го харесам и тръгнем и после вземе, че се промени или ме напусне или стане нещо друго, ще се чувствам наранена. По този начин…

— По този начин ще си останеш стара мома! — прекъсна ме тя.

— Сюзън!

— О, стига, Джулия. Слез на земята! Защо ще си променя решението, ако те харесва? Познавам те от цяла вечност и все още те харесвам.

Станах от леглото и отидох до прозореца. Повдигнах ребрата на щорите и се загледах към улицата.

— Ти не си момче, Сюзън.

— Така ли, Джулия? Не бях забелязала досега — отвърна тя саркастично.

— Искам да кажа, че…

След като ме сряза, Сюзън стана много сериозна.

— Знам какво имаш предвид — каза с раздразнение. — Искаш да кажеш, че момчетата зарязват. Точно като баща ти, нали?

— Ами така е. Направи го, макар да казваше, че ни обича с мама. Тя щеше да е много по-щастлива, ако никога не го беше срещала.

— Това не е вярно — запротестира Сюзън. — Ако не бе срещнала баща ти, нямаше да те има теб.

— Нека да оставим този разговор. Не ми се приказва за това точно сега. — Върнах се в леглото. — Имахме дълъг ден, Сюзън. Нека поговорим за нещо друго, а?

Макар че Сюзън бе най-добрата ми приятелка, не ми се щеше да й казвам какво точно се бе случило между Дани и мен. Това обаче не означаваше, че не мислех за него. Докато си бъбрех със Сюзън, аз непрекъснато си припомнях как се чувствах с Дани този следобед. Пресъздавах на ум разговорите ни, усещах допира на ръката му и най-вече нашата целувка.

Сюзън изглежда уважи неохотата ми да приказвам за Дани. Стояхме будни и разговаряхме за Мираж чак до полунощ. Най-после мама надникна в стаята.

— Момичета — започна тя.

— Знам, мамо — прекъснах я аз. После в един глас със Сюзън издекламирахме: „Време е да заспивате!“.

Това оказа желания ефект и мама се разсмя.

— Добре — каза тя. — Вие си знаете — после продължи с престорена строгост, — но ако на вас не ви трябва, аз си искам хубавия нощен сън, за да съм красива утре сутринта. Затова, моля ви, сведете кикота до минимум.

Сюзън и аз продължихме да си бъбрим още малко. После тя стана от леглото и отиде до раницата си.

— Какво правиш — попитах аз.

Вместо да ми отговори, тя извади синята панделка — наградата за първото място, и я сложи на нощното ми шкафче до другите панделки и трофеи на Мираж.

— Сюзън! — възкликнах изненадана. — Твоя е. Ти я спечели.

— Не — каза тя и се върна в леглото. — На Мираж е. Трябва да остане при другите.

Не знаех какво да кажа, затова само прошепнах „лека нощ“. Макар че заспах с мисли за моя кон, Дани изпълни сънищата ми.