Мелъри Стивънс
Цената на щастието (5)

Глава четвърта

Едно от нещата, които най-много ми харесват в Ню Йорк, е начинът, по който старото и новото съществуват съвместно. Редом с чудесата на съвременната архитектура могат да се видят къщи, строени през 1800 г. В една и съща сграда можеш да намериш магазин за компактдискове и стара испанска винарница с бакалия, държани от едно и също семейство в продължение на три поколения. Огромни автобуси препускат редом с теглени от коне екипажи.

Конюшнята Парксайд е на повече от сто години. Едно време е служела като гараж, където богатите фамилии са държали конете и каретите си. Когато автомобилите превзели улиците, Парксайд се превърнал в конна база. Сега това е единствената академия по езда в цял Манхатън.

Ежегодните зимни и летни представления с коне, които организира Парксайд, са върховното ми преживяване през годината. Обожавам да показвам Мираж. Фактът, че Дани вероятно щеше да присъства на тазгодишното лятно шоу, още повече увеличаваше вълнението ми!

В деня на шоуто аз тичах през целия път до Парксайд и буквално прелетях стълбите, които водят до канцеларията на конюшнята.

Оставаха още няколко часа до началото, но градусът на напрежението вече бе висок. Онези, които вземаха уроци по езда с коне под наем, започваха да се събират до бюрото. Всеки си има любим кон, който предпочита да язди, затова бързаха да се уверят, че ще яздят именно него на шоуто. Питър Гордън се опитваше да се справи с всичко.

Парксайд е собственост на семейството на Питър вече от три поколения. Той често казва, че предпочита конете пред повечето хора. Като се замисля май и с мен е така.

Невинаги съм приемала нещата по този начин, искам да кажа, невинаги отношението ми към хората е било такова. Когато бях по-малка, имах много приятели и изобщо не бях плаха. После татко ни напусна и изведнъж ми стана много трудно да се сприятелявам. Мисля, че разводът наистина ме промени. Сега просто не искам да се сближавам с никого.

Както и да е. Питър седеше зад бюрото и се опитваше да задоволи всички желания. Махнах му с ръка, докато си пробивах път през тълпата. Той вдигна поглед към мен и направи красноречива физиономия. Знам, че обичаше дни като този. Изпратих му въздушна целувка и изтичах по рампата да видя Мираж.

Сюзън вече беше там и бе започнала да го почиства и подготвя за шоуто. Беше го измила и точно го подсушаваше.

Качествената подготовка на кон изисква няколкочасова работа. Сюзън вече го беше изтрила с влажна кърпа, разчесала и изчеткала. Взех един гребен и започнах да разресвам гривата му, докато тя сплиташе с панделки опашката му.

Преметнах около китката си връзка гумени лентички, за да й е по-лесно.

— Къде мислиш, че са Дениз, Лаура и Пени? — попитах Сюзън.

Като продължи да се занимава с Мираж, Сюзън започна да говори във фалцет, идеално имитирайки Лаура:

— О, Сюзън, миличка, отиваме до магазина на Милър да купим някои аксесоари. Ще дойдеш ли с нас?

Така се разсмях, че изпуснах гривата на Мираж и целият ни труд отиде на вятъра. Като видя това, Сюзън също се разсмя.

Магазинът на Милър бе най-скъпият за принадлежности за езда в града. Типично бе за Лаура да прекара цялата сутрин преди шоуто в пазаруване, вместо да подготвя коня си. Никак не ме изненадваше, че е поканила точно Сюзън да отиде с тях. Лаура чудесно знаеше, че Сюзън не може да си позволи да пазарува от там. Нито пък аз.

— Бас хващам, че е наела някой от конярите да се погрижи за Мъни — казах аз.

Сюзън поклати отрицателно глава.

— Нищо подобно! — Тя измъкна красив комплект червени ленти за крака от кутията на Мираж. — Направих сделка — захили се тя. — Комплект почти неизползвани ленти в замяна на чудесно оседлан кон!

Подскочих от радост. Точно такива ленти ни трябваха за Мираж за шоуто.

— Кога ще приготвиш Мъни? — попитах аз.

— Ами, дойдох рано. Мисля, че ще свършим с Мираж след един час. Така ще ми останат няколко часа преди шоуто по обездка в един часа. Няма да ми трябва повече от половин час да приготвя Мъни, така че Лаура ще си го получи за шоуто по прескок в три часа.

Аз участвах в същата категория като Лаура, но Мираж вече щеше да си е починал след представлението на Сюзън.

Шоуто бе по комбинирана подготовка. Това означава, че щеше да има както обездка — нещо като танци на кон, така и прескок — езда с кон през серия от препятствия.

Знаех, че Сюзън ще се справи добре с обездката. С Мираж бяха чудесни в танците. Не ме беше грижа дали щях да спечеля в квалификациите по прескок. Просто исках да победя Лаура и Дениз. Това щеше да им смъкне малко самочувствието.

Мираж беше много по-дребен от конете на другите момичета — сериозна пречка, когато искаш от един кон да прескочи високо препятствие. Нямаше обаче никакво значение колко нисък или висок е Мираж, защото той е много сърцат. Готов е да направи всичко за мен — както и аз за него.

Много момичета, които се занимават с езда, загубват интерес към конете си, когато станат на 13–14 години и открият момчетата. Това обаче не стана с мен. Не че не са падам по момчетата колкото всяко друго момиче. Просто от много дълго време съм луда по Мираж.

Когато Сюзън и аз свършихме с разкрасяването му, тя отиде да се погрижи за Мъни. Смазвах седлото на Мираж със специално масло, когато момичетата се върнаха от пазарната си експедиция. Лаура се беше натоварила с толкова много торби, че трябваше да помоли две от конярчетата да й помогнат да ги пренесе по рампата до боксовете.

— Виж новите ми труфила — каза тя и стовари на пода на бокса нова подложка за седлото, гамаши за краката и панделка за носа на коня, цветно покривало за каската и цял куп други неща.

Можеш сам да избираш цветовете за коня си. Обикновено гледаш всички принадлежности да си пасват по цвят. За шоуто Лаура винаги избира червено, но новите й украси бяха в ярко пурпурно. Това обясняваше струвалата й шейсет долара сделка със Сюзън.

— Ай! Чудесни са — казах аз и още по-енергично продължих да втривам смазката. Новите й украси бяха наистина прекрасни. Трябва да си призная, че й завиждах.

— Ако искаш можеш да използваш старата ми червена възглавничка за седлото — каза Лаура.

Вдигнах поглед изненадана от щедрото й предложение.

— Благодаря — усмихнах се аз. Макар че е голяма снобка, понякога Лаура може наистина да е готина.

Тя се обърна и излезе от бокса на Мираж.

— Сюзън! — провикна се властно по пътечката между боксовете. — Още ли не е готов Мъни?

Понякога обаче е истинска досадница. Все пак, не получавам всеки ден подобен подарък. Отидох и я извадих от кутията.

Като натъкмих Мираж със седлото и възглавничката, аз отстъпих назад, за да му се полюбувам. Трябва да призная, че Мираж изглежда невероятно красив в червено. Цялата се потопих в гледката. Почувствах такова облекчение. В този момент не мислех нито за татко, нито за предстоящата учебна година, нито за паричните проблеми на мама, нито дори за Дани. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху чудесния ми кон. Той бе единственото нещо в живота ми, в което не се съмнявах, от което не се страхувах. Той ме изпълваше само с хубави чувства.

Приключих с подготовката на Мираж. Огледах го за последен път и гърлото ми се сви. Седлото и юздата му бяха от прекрасна черна кожа. Контрастът на черната кожа с червените гамаши за краката и подложка за седлото на фона на ослепително бялата му кожа беше поразителен. Направо дъхът ми спря. Намерих няколко червени панделки и завързах малки фльонги на края на всяка плитка. Стана идеално.

Сюзън се върна в бокса и едва доловимо прошепна:

— Красив е.

Бях щастлива и горда. Високоговорителят прекъсна унеса ми.

— Дами и господа, остава половин час до първата дисциплина по обездка. Ездачи, оседлайте конете си.

— О, господи! — извиках аз. Сюзън и аз започнахме да се щураме нагоре-надолу.

— Ето, облечи жакета ми. Искам да видя какво става на манежа — казах аз.

Сюзън грабна стария ми жокейски жакет от закачалката, а аз се затичах по рампата. Облегнах се на перилата и погледнах надолу към манежа.

Бяха изчистили фантастично Парксайд за шоуто. Стогодишните дървени стени бяха покрити с прясна бяла боя, а триците по пода — току-що заравнени.

Зрителите се тълпяха на манежа. Около четири реда метални сгъваеми стола бяха наредени около ринга. Винаги обичах да наблюдавам хората, които не се занимават с езда, а са дошли само защото някой член на семейството ги е накарал. Те стъпваха на пръсти, придържайки панталоните си нагоре, за да не се изцапат краищата им. Внимателно си избираха къде да стъпят между комбинацията от мръсни трици и конски фъшкии, от които се състои подът на манежа. Гнусливо си запушваха носовете, не понасяйки миризмата на коне. Тези хора прекарваха всеки божи ден в Ню Йорк, най-мръсния и вонящ град на Америка. Въпреки това обаче, направо се разпадаха, когато трябваше да вкусят малко от старомодния провинциален живот.

— Как ужасно смърди тук! — чух да казва на приятелката си една покрита с бижута дама, която душеше въздуха като куче.

Мама каза, че ще дойде да ме гледа, ако успее да се измъкне от офиса си. Огледах манежа и я видях да влиза през входа откъм 89-та улица. Гордеех се с нея. Изглеждаше млада и хубава и за разлика от повечето родители, тя наистина се чувстваше като у дома си в конюшнята. Не би могло да е иначе — та нали редовно идваше на конското шоу още откакто бях малко момиченце.

Мама си намери стол близо до края на манежа. Това не беше точно централното място на първия ред, което аз бих й избрала, но няма значение. Все пак, от другата страна на манежа имаше празно място до един симпатичен татко, за когото случайно знаех, че е разведен. Според мен там щеше да й бъде по-добре.

Откакто татко ни напусна, мама е излизала с около трима мъже, но с никой не се задържа повече от две-три срещи. Като че ли горчивият опит с татко й бе подействал по отношение на всички мъже. Мисля, че просто вече им нямаше доверие. За нещастие, оставих се опасенията и чувствата й да обземат и мен. Не че не исках да имам приятел — просто се страхувах, че щом започна да харесвам някой, той ще ме зареже.

Когато си дете си склонен да мислиш, че родителите ти са винаги прави. Смятам, че мама ми предаде недоверието си в мъжете и това чувство се намести в собствения ми живот. Смешно е, но точно както се налагаше да се науча да приемам, че мнението на приятелите ми невинаги е правилно, трябваше да се науча да отхвърлям и някои от мненията и на мама.

Ако не се разграничах от болката й, никога нямаше да имам свой собствен опит. Вече знаех какво е да бъдеш наранен. Сега бях готова за малко щастие.

Помахах с ръка на мама от рампата, но тя не ме видя, затова изтичах долу на манежа и я прегърнах.

— Джулия! Изглеждаш страхотно. — Щом изрече това, тя стана и започна да намества каубойската ми вратовръзка. Толкова типично за мама!

Бързо се отдръпнах, за да не й дам възможност да наплюнчи пръсти и да започне да приглажда къдриците ми. Какво да се прави — такива са майките.

— Стига, мамо — казах аз и върнах връзката на предишното й място. — Добре съм си. Радвам се, че успя да дойдеш. Ъ… сигурна ли си, че не искаш да се преместиш малко по-натам?

Мама погледна стола си и после огледа манежа.

— Да. Защо? Виждам чудесно оттук. Опитах отново.

— Не искаш ли да седнеш ей там? Какво ще кажеш за онова място? — Аз посочих празния стол до самотния татко от другата страна на манежа.

Грабнах чантата й и поех към мястото, което й бях избрала. Преди да успея да направя и две крачки, мама ме сграбчи за ръката.

— Престани да играеш на сватовница, Джулия — нареди тя. — Дошла съм да гледам как яздиш, а не да участвам в парксайдска версия на „Любовни връзки“!

Малко ме е срам сега, като си помисля колко ревностно се опитвах да запозная мама с някой. Явно не съм разбирала напълно какво преживява. Трябваше да извърви пътя си сама, преди да се почувства готова за някой друг.

— О, мамо! — Аз обелих очи.

Както винаги, когато ставаше въпрос за срещите на мама, така и сега ние стигнахме до задънена улица.

— Окей, както искаш — капитулирах аз и вдигнах рамене. — Е, трябва да се качвам да помогна на Сюзън с Мираж.

Наведох се и я целунах по бузата. После се затичах към бокса на Мираж.

На върха на рампата спрях и погледнах към манежа. Надявах се да видя Дани. Моментът беше много подходящ да го представя на мама. Идеята ме разтревожи малко. Никога преди не бях водила вкъщи момчета, но нещо ми подсказваше, че Дани е различен от останалите.

Не знам защо чувствах нещата по този начин. Може би поради тръпката, която ме обземаше винаги, когато беше наблизо. Никога преди не се бях вълнувала толкова много, че ще видя някое момче. Просто желанието ми да го видя беше непреодолимо. В него имаше нещо, което ме караше да губя контрол и да искам да живея за самия миг.

Дани все още го нямаше на манежа. Надявах се, че просто ще закъснее малко. В края на краищата той не ми бе обещавал да дойде.

— Джулия! — Театралният шепот на Сюзън можеше да се чуе чак до Калифорния. — Ела тук! — Втурнах се към бокса на Мираж.

Най-трудната част от подготовката за шоуто няма нищо общо със самия кон. Това е завързването на каубойската връзка — изключително сложна за връзване засукана вратовръзка, която носят ездачите.

Когато влязох в бокса, Сюзън изглеждаше напълно отчаяна.

— Не мога да се справя. Изключено е да вържа това нещо!

Изглеждаше като че ли всеки миг ще се разплаче. Застанах зад нея и протегнах ръце около врата й.

— Ето така — казах аз и завързах връзката. Винаги е по-лесно да го направиш за някой друг. — Добре, я се обърни — заповядах аз.

Сюзън се обърна с лице към мен. Пооправих я тук-там. Помогнах й да стегне реверите на жакета и нагласих вратовръзката.

— Готова ли си? — попитах аз. Тя само ми кимна в отговор. Явно бе много притеснена. — Усмихни се, глупаче. Знаеш, че си най-добрата ездачка в класа. Освен това, Мираж ще се погрижи за теб.

Сюзън едва-едва се усмихна.

— Хей, почакай малко — каза тя. — Аз ще се погрижа за него. Аз съм тази, която се труди над обучението му през последните шест месеца.

Обърнах се и се усмихнах.

— Тогава? Защо е тази паника? Ще се справиш чудесно! — Прегърнах я и заедно изкарахме Мираж в горния край на рампата.

Питър стоеше в центъра на манежа и привършваше приветственото си слово.

— И така, дами и господа, с голяма гордост ви казвам добри дошли на нашето десето ежегодно лятно състезание с коне. Моля първия клас по обездка да дойде на манежа.

Сюзън и аз се спогледахме.

— Благодаря ти, че ме успокои — каза тя с усмивка.

— Нали за това са приятелите — отвърнах аз.

Тя стисна палци и аз й отвърнах със същия жест, пожелавайки й късмет. После останах да погледам как моите най-добри приятели — Мираж и Сюзън — се отправят надолу по рампата.

Терминът „обездка“ идва от френския глагол dresser, който, когато се отнася за коне, означава обучавам, дресирам. Интересното е обаче, че испанците първи използвали обездката при обучението на кавалерийските си коне. Благодарение на това конете им били в изключително добра форма и ставали неимоверно послушни.

Целта на състезанието по обездка е да покаже, че конят и ездачът могат да се движат като едно цяло. Предполага се, че конят е с „юздечка“ или както му казват още „мундщук“, което означава, че върви напред в юздечката — тази метална част от юздата, която влиза в устата му. Когато ездачът притиска с краката си коня или премества равновесието на тежестта си, конят разбира командата и изпълнява сложни движения. Може например да преплете крака, докато върви в тръс, или да тръгне настрани, докато галопира. Трудно е да се обясни с думи, но е много красиво да се наблюдава.

Арабските коне като Мираж имат по-малко прешлени в шиите, гърбовете и опашките си, отколкото конете от другите чистокръвни породи. Тъй като скелетът им е по-къс и по-малко подвижен, на тях им е по-трудно да правят тези сложни движения. Не знам как, но при Мираж те винаги изглеждат лесни. Може би Сюзън също допринася за това.

Когато чух думите на Питър, сърцето ми лудо се разтуптя.

— Следващият ездач е Сюзън Гудман с коня Мираж, собственост на Джулия Морган.

Затаих дъх докато Сюзън и Мираж дефилираха по манежа. Тя спря в центъра, отпусна дясната си ръка и сведе глава. По този начин започва всяко представление по обездка. После Сюзън и Мираж започнаха да изпълняват стъпките от теста за първо ниво. Докато гледах представлението, несъзнателно си мърморех под носа: „Карай в тръс на дясно, двайсет метра кръг, промени посоката диагонално на училището, тръгни на ляво в тръс, галопирай през манежа“. Бяха абсолютно безпогрешни. Мираж бе изключително послушен, а това е основното нещо, което преценява съдията. Стойката на Сюзън беше безупречна — изобщо не се виждаше, че дава команди на коня.

Те спряха в центъра, Сюзън се поклони и после излязоха на свободна юзда от манежа.

Едва се сдържах на едно място докато мине и последният участник. Най-после състезанието свърши. С преплетени от безпокойство пръсти чаках съдията да обяви резултатите. Когато го направи, заръкоплясках и заподскачах нагоре-надолу от радост. Сюзън и Мираж бяха спечелили първото място.

Едва ли съм се чувствала по-горда в живота си от момента, когато съдията забоде синята панделка на оглавника на Мираж и обяви: „Първо място се присъжда на Сюзън Гудман с кон Мираж, собственост на Джулия Морган“.

Едно знам със сигурност — макар че съм имала и други щастливи дни след това и вярвам, че ще дойдат и още по-щастливи — никога не съм изпитвала такова чисто и невинно щастие, както в този момент.

След като наградите бяха връчени, аз изтичах при Сюзън на манежа.

— Справи се! Спечели! — прошепнах развълнувано и хванах юздата на Мираж, докато Сюзън слизаше от коня. Тя се правеше, че приема равнодушно победата си, но широката й усмивка я издаваше.

Мама скочи от мястото си и дойде да прегърне Сюзън. Те двете се разбират много добре. Всъщност, много по-добре, отколкото обикновено аз и мама. Може би причината е, че Сюзън е с две години по-малка от мен и няма нищо против да бъде глезена.

Докато мама поздравяваше Сюзън, аз прекарах юздите на Мираж през главата му, за да мога да ги използвам като поводи. Сюзън ме дари с ликуваща усмивка и обви с ръце шията на Мираж.

— Трябва да се стягам за следващото състезание. — Тя се обърна и затича нагоре, за да подготви Мъни за Лаура.

Мама се върна на трибуната, а аз изведох Мираж на улицата, за да се поохлади. Дани стоеше на платното, облегнат на камиона си. Гледаше състезанието през отворената входна врата.

— Поздравления — каза той и ми се усмихна широко.

— Благодаря, но всъщност те са за Сюзън и Мираж. — Не знаех какво повече да кажа, затова започнах да галя шията на Мираж.

— А ти ще участваш ли?

Само кимнах. Дани сви рамене.

— Ама че тъп въпрос. — Той се усмихна извинително. — Защо иначе ще се облечеш така?

Беше ми приятно, че Дани е тук, но отново така се смутих, че езикът ми се върза. С мама, Сюзън и Дани около мен, за пръв път от две години насам се почувствах частица от нещо. Имах личен принос в тържеството.

Като се връщам назад в спомените си смятам, че чувството ми на изолация до голяма степен е било по моя вина. Когато татко ни напусна, ние с мама прекратихме отношенията си с всичките си предишни приятели. При мама това сигурно се е дължало на неудобство от новото ни положение на изоставени. Аз обаче скъсах с приятелите си, защото мислех, че те ще ме изоставят и не исках да го направят първи. Сигурно е трябвало да имам повече доверие в тях, но безрезервно вярвах в татко, а той ни заряза без дори да се обърне.

Когато татко ни напусна, аз непрекъснато очаквах, че ще ми се обади, но така и не го направи. Помислих си, че след като е такава прекрасна личност, сигурно вината е в мен — затова не се обажда. Сигурно съм се държала ужасно или кой знае какво. Сега вече добре знам причината, но дълго време просто не можех да разбера какво става с моето семейство. За да не рискувам отново да бъда зарязана, аз отхвърлях другите. Така или иначе, чувствах се много самотна.

Това, че Дани беше дошъл да ме гледа на шоуто беше… ами беше направо страхотно! За пръв път след развода исках да си разкрия душата пред някого, особено пък пред момче. Не беше много честно от моя страна — след като не очаквах нищо от никого толкова дълго време, сега изведнъж възлагах толкова големи надежди на Дани. Надявах се той да се окаже от „всезнаещите и всеразбиращите момчета“ — по този начин бях свикнала да мисля за татко. А това е прекалено голямо очакване по отношение на когото и да било. Дани беше чудесен, но не и безгрешен.

Дани отиде при Мираж и го огледа. Сложи ръка на червената възглавничка за седлото.

— Хубава е — каза той. — Сигурно си ходила да купиш нови неща за шоуто?

Не знам защо, но този коментар наистина ми развали настроението.

— Твоето мнение за мен започва да ми омръзва — креснах му аз. — Разбери, че не съм разглезено малко момиченце. Защо всеки може да го запомни, но не и ти?

Така силно желаех да е тук и да ме види, изгарях от нетърпение да го запозная с мама, но в този момент не исках даже да съм близо до него. Като се връщам назад в спомените си, смятам, че бях прекалено щастлива, че го виждам, и просто се изплаших. Върнах се към естествените си инстинкти и го отхвърлих преди той да го направи.

Дани остана безмълвен и шокиран, а аз се фръцнах на пети, дръпнах поводите на Мираж и тръгнах да се прибирам. Върнахме се на манежа и зачакахме инструкторът да приключи с подреждането на класа по прескок.

Дисциплината прескок е много различна от обездката. При обездката ездачът седи много изправен, докато при прескока заема „наведена стойка“. При прескока стремената са много по-къси — така ездачът може да слезе от гърба на коня, а за коня е по-лесно да прехвърли собствената си тежест и тази на ездача през препятствието.

Препятствията са разположени по целия манеж и са подредени по височина и широчина. Манежът на Парксайд е доста малък и с ниски тавани, така че никое от препятствията не е по-високо от пет фута и по-широко от два фута и половина. Все пак, подготвената от инструкторите състезателна писта изглеждаше доста трудна.

Възседнах Мираж, докато другите участници в състезанието излизаха на манежа. Обходихме цялата писта и оставих Мираж да подуши и огледа всички препятствия. Така нямаше да се изплаши от тях, когато ги прескача в галоп. Това ми помогна също да си събера мислите. Ако исках да спечеля, трябваше да престана да мисля за Дани. След като се бях отнесла така с него, сега ми беше много трудно да се съсредоточа върху състезателната писта.

След няколко минути Сюзън дойде при мен на манежа. Тя свали жокейския жакет и ми помогна да го облека. После даде на Мираж бучка захар, а мен прегърна и ми пожела късмет.

— Нека удвоим победата — окуражи ме тя.

— Ще се опитаме — отвърнах аз и се качих на седлото. Погледнах надолу към Сюзън и направих жеста със стиснатите палци. Тя ми го върна и се засмя.

Преди да накараш коня да прескача препятствия, добре е да го загрееш малко като потича в тръс по манежа няколко минути. Сюзън вече беше яздила Мираж, но оттогава бе изминал почти половин час, затова исках да го разведа малко из манежа.

Винаги съм се грижила добре за Мираж, а след развода на родителите ми станах фанатичка на тази тема. Извън училището, което мама ме караше да приемам много сериозно, Мираж бе всичко за мен.

Бяхме изминали около петнайсетина фута, когато Мираж внезапно потрепери и започна да куца. Нямах представа какво става. Сърцето ми буквално спря и усетих, че ме облива студена пот. Започнах да изпадам в паника. Какво му стана?

Направихме още няколко крачки, просто за да се уверя, че не съм си въобразила за куцането. Нямаше съмнение. Той определено куцаше с предния ляв крак. Не можех да го пусна в състезанието, без да му причиня болка и евентуално да предизвикам по-сериозна травма.

Все още се вълнувам като си спомня как реагирах. Тръгнах да излизам от манежа и цялата се разтресох от неконтролируеми ридания. Не плачех за Мираж. Плачех за себе си. Той беше единственото същество в живота ми, което никога не ме бе изоставило. Ако Мираж окуцееше, нямаше да имам вяра и опора в нищо. Бързо слязох от Мираж, разхлабих колана му и го поведох обратно през рампата към бокса му. Все още плачех докато го разседлавах, но вече ми беше мъчно за него.

— Джулия! — Мама влетя останала без дъх в бокса. — Какво му е на Мираж?

— Не знам, мамо — проплаках аз. — Не знам! — Отблъснах ръката й, когато се опита да ме прегърне. — Връщай се на работа. Няма да участвам днес.

Знам, че се държах доста студено, но толкова се страхувах за Мираж, че не можех да понасям никой около себе си. Особено пък мама. Когато се опитваш да не плачеш, няма нищо по-лошо от това майка ти да те прегръща. Това е съвсем сигурна гаранция за още сълзи.

Мама ме изгледа за минута.

— Добре — каза тя и се отдръпна малко. По гласа й усетих, че е обидена. — Ще се видим вкъщи тогава.

Знам, че трябваше да бъда по-мила, но Мираж беше мой кон и имах чувството, че ако позволя на някой друг да се занимава с него, може да ми го отнемат.

Сюзън беше единственият човек, на когото позволявах да го язди. Ако не знаех, че трябва да се откажа от него през есента, мисля, че нямаше да я оставя да се сближат толкова много. Като се замисля сега, виждам, че е било доста глупаво от моя страна, но тогава чувствах нещата точно така.

Свалих от краката на Мираж гамашите, които предпазват пищялите и глезените. Имаше малка подутина на предния ляв крак, под коляното. Не можех да повярвам, че е била там, преди да го оседлая. Няма начин да не съм я видяла. Реших, че се е появила по време на шоуто.

Опитах се да запазя спокойствие, докато размотавах от крака му и останалите гамаши. Почти бях свършила, когато Сюзън връхлетя в бокса.

— Какво стана? — попита тя запъхтяно. — Оседлавах Мъни за Лаура и не видях кога си тръгна. Всичко наред ли е?

Обърнах се, изгледах я и се разкрещях. Не мога да повярвам колко злобно и детински се държах със Сюзън. Тя само се опитваше да помогне, но когато съм разстроена, не мога да разговарям човешки с никого. Трябва ми някой, когото да обвиня. Точно както направих, когато татко ни напусна.

— Не! Нищо не е наред! Какво му направи? — Хълцах и се задъхвах. — Беше наред преди ти да го яздиш. Доверих ти се! Виж сега какво направи! — Крещях и сочех подутината на крака му.

Сюзън се опита да каже нещо, но аз я прекъснах.

— Сигурно се е пресилил, когато го караше да прави онези сложни движения. Сигурно се е ритнал, защото не беше готов да изпълнява всички тези глупави номера! Ти направи това на Мираж!

Сюзън бе шокирана.

— Джулия, съжалявам. Нищо не съм направила. Честно! Ти сама видя, нали беше там. Когато свършихме му нямаше нищо и беше в чудесна форма. Как можа да кажеш това? Не вярваш, че мога да навредя на Мираж, нали? Аз също го обичам. — Сюзън се наведе и прокара ръка по бучката на крака му.

— Точно така — креснах аз. — Затова сега куца, защото не си му направила нищо, нали? Може би не си го загряла достатъчно преди ездата. Може би не си чак толкова добра, за колкото се мислиш. Едва ли разбираш всичко — така силно крещях, че започнах да хълцам.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? — Сюзън също плачеше. — Никога не бих му направила нищо лошо. — Тя се изправи и обви с ръце шията на Мираж.

Мираж не ни обръщаше никакво внимание. Той спокойно пристъпваше от крак на крак и хрупаше морковите, които му бях приготвила за угощението след шоуто.

— Моля те, кажи ми какво мога да направя за него. — Гласът й звучеше умолително.

— Остави ни сами! — изкрещях аз. — Махай се оттук. Стой далеч от мен и коня ми!

За момент Сюзън направо онемя. После се обърна и избяга от бокса, обзета от истеричен плач. Чувах как стъпките и риданията й заглъхват надолу към рампата.