Мелъри Стивънс
Цената на щастието (4)

Глава трета

Склонна съм да мисля за това лято като за времето на големите промени. Дните между тях се губят като в мъгла. Имам смътни спомени, че яздех и чистех Мираж, че говорех на Мираж — просто, че бях непрекъснато с Мираж.

Нали ви е познато това чувство, когато се събуждате сутрин и за част от секундата не можете да си спомните защо сте така развълнуван. Усещате една възбуда, но не сте сигурен дали това е тревога, защото „О-бо-же-днес-имам-тест-и-заб-ра-вих-да-се-под-гот-вя!“, или пък е радостна тръпка, защото „Днес-е-рож-де-ният-ми-ден!“.

Около седмица след като се запознах с Дани, аз се събудих точно с такова чувство. След това си спомних, че днес е денят, когато щях да го видя отново, и буквално изхвърчах от леглото. Беше доста странно. Искам да кажа, чувствах се така възбудена, че ще видя момче, с което бях разговаряла само веднъж, при това съвсем за малко. Просто не можех да се позная.

До сега единственото нещо, което ме интересуваше, бе Мираж. Може би затова ми бе така леко и приемах Дани с положителни емоции. Свързвах го с Мираж, а това ми действаше успокоително. Е, ако трябва да бъда честна, чувствах се по-спокойна, отколкото ако го нямаше.

Мираж имаше нужда от нови подкови, което означаваше, че не само ще видя Дани, но ще имам съвсем основателна причина да прекарам поне половин час близо до него.

Обикновено сутрин се чувствам отлично, но днес седях до леглото, дишах тежко и не знаех какво да правя. Най-после си поех три пъти дълбоко дъх, за да се успокоя. Така правя винаги, преди да изляза на манежа по време на състезанията с коне. Погледнах се в огледалото и реших, че първата ми работа е да взема един душ.

Един от недостатъците да живееш на последния етаж в стара сграда в Ню Йорк е налягането на водата, или по-скоро, липсата на налягане. Трябва да оставиш около пет минути водата да тече от душа, преди да можеш да я нагласиш на постоянна температура. Но и тогава не си застрахован срещу внезапно намаляване или усилване на струята. Няма по-ужасно нещо на света от това, точно да си насапунисал обилно главата си и изведнъж да ти потече леденостудена вода.

Обикновено изчаквам, докато потече топла вода, и чак тогава влизам под душа. Но днес бързах толкова много, че рискувах. Голяма грешка! Но пък от друга страна, всяко зло за добро, защото когато излязох от банята, главата ми се проясни напълно от редуването на горещата и студената вода.

В много неща не ми е провървяло, но в едно природата определено щедро ме е надарила. Това е косата ми. Тя е естествено къдрава. Докато ходех в началното училище ненавиждах косата си и мечтаех да е права. Сега обаче съм много щастлива, че не е. Всичко, което правя, когато я измия, е да прокарам няколко пъти пръсти през нея и я оставям да изсъхне сама. Това пести много време. Понеже винаги изглежда малко рошава, никой не може да каже кога наистина не съм се сресала.

Все още загърната в хавлията, аз се върнах да се облека в спалнята. Едно от най-хубавите неща на ездата е, че винаги знаеш какво ще облечеш — поне от кръста надолу: ботуши и бричове.

Грабнах един нов чифт от чекмеджето и ги извадих от найлоновата опаковка. Бяха в прекрасен цвят на мед. Ние, в света на конете, го наричаме светложълто. Имаха кожени кръпки от вътрешната страна на коленете.

Винаги получавам чифт нови бричове за Коледа и още един за лятното представление по езда. Трябваше да запазя този чифт за тогава, но нали знаете как е, когато човек се опитва да направи впечатление на някой… особено ако този някой е едно невероятно хубаво момче! Това бе другото нетипично нещо за мен тази сутрин.

В действителност, никога досега не се бях опитвала да направя впечатление на някое момче. Всъщност единственият мъж, пред когото съм се докарвала, бе татко. Колкото и да се стараех да му се харесам, и колкото и упорито да ми повтаряше, че ме обича, не можах да го задържа. След като ни напусна, единственият представител на противоположния пол, от който се интересувах, бе Мираж. Повечето момчета, с които се срещах, не смятаха, че да киснеш в конюшнята е добра идея за забавно прекарване на среща. Ако исках да съм с тях, не можех да бъда с Мираж. С Дани обаче знаех, че нещата са различни. С нетърпение очаквах да съм едновременно с него и с Мираж.

Изпробвах всяка блуза от гардероба, и то по два пъти. Най-после се спрях на една бледорозова фланелка с презрамки, която според Сюзън много подхождала на тена ми. Подсвирквах си една стара песен на бийтълсите, която изпълняваха по радиото в предаването „Позабравени мелодии“. Огледах се за последен път и се харесах. Надявах се и Дани да ме хареса.

Не исках да будя мама, затова взех ботушите в ръце и слязох на пръсти в кухнята, за да направя кафе. Докато то кипваше, аз седнах на кухненската маса и започнах да чистя калта от някога блестящите черни кожени ботуши. Мислех си какво ще кажа на Дани.

Когато влезе в кухнята, мама още бе по хавлия.

— Джулия, моля те не си лъскай ботушите на масата за закуска.

— Съжалявам — казах аз и ги пуснах на пода. Станах и се завъртях. — Добре ли изглеждам?

Тя си сипа чаша кафе и се обърна да ме види.

— Изглеждаш чудесно.

Едно от нещата, които най-много харесвам у мама е, че когато я попиташ нещо конкретно, тя никога не ти отговаря автоматично „Да, скъпа“. Първо обмисля какво да каже и после ти дава верен отговор. Отидох при нея и силно я прегърнах.

— Това не са ли новите ти бричове? — Тя въпросително вдигна вежди.

— Ъ, да… — смънках аз.

— Стоят ти прекрасно, но знаеш, че не можем да си позволим друг чифт за лятното представление, ако нещо стане с тези.

— Знам, мамо. — Седнах напълно обезсърчена. — Повярвай ми, че знам.

Мама се приближи, сложи ръка на рамото ми и ме целуна по челото.

— Съжалявам. Бих искала да мога да ти купувам всичко, което имат онези момичета, но… — Гласът й й изневери.

Знаех какво искаше да каже всъщност. Не я интересуваха другите момичета. Тя имаше предвид „всичко, което имаше, когато татко ти бе с нас“.

Май трябва да обясня малко повече за моето семейство и за това, което ни се случи. Отначало бяхме истинско семейство с баща, майка и дете — аз. Доста дълго време нещата вървяха чудесно. После мама и татко започнаха да се карат. Не знаех какъв е проблемът и това много ме потискаше. Мислех си, че аз съм причината, че родителите ми са нещастни заради мен.

Когато най-после открих истинската причина, оказа се, че тя е по-страшна от всичко, което си бях представяла. Татко изневеряваше на мама. Със секретарката си. Осъзнах, че баща ми не е такъв, за какъвто го смятах. Изобщо не можех да му имам доверие. После той каза на мама, че трябва „да намери себе си“ — каквото и да означаваше това.

За нас с мама обаче това означаваше, че ни напуска. И когато си отиде, той не ни остави нищо. Не можех да повярвам, когато се случи, но това е факт. Сега се издържаме сами.

Дори и сега, две години по-късно, все още понякога имам чувството, че това е било лош сън. Искам да кажа, ако човек не може да вярва на собствения си баща, на кого тогава? Откакто ни напусна не съм се стремяла много да открия такъв човек. Не съм имала причина… до сега… докато не срещнах Дани.

Веднага след официалния развод мама прие моминското си име. Тя се казва Лорин Дейвис. Смени името си дори на шофьорската си книжка и на всички кредитни карти. Предполагам, че единственият спомен, който искаше да запази от баща ми, д-р Робърт Морган, бях аз.

Когато бяхме трима, ние живеехме много по-различно, отколкото сега само с мама. Откакто татко ни напусна сме доста зле финансово. Мама винаги е работила, дори когато беше женена. Тогава тя работеше за една юридическа кантора. Сега е изпълнителен секретар на голяма рекламна агенция на Медисън Авеню.

Макар че има добра заплата, тя все още не може да ми осигури всички неща, с които разполагахме, когато татко живееше с нас. Знам, че е гадно от моя страна, но понякога ме хваща яд на сегашното ни положение и си го изкарвам на мама. Макар да съзнавам, че прави всичко, което е по силите й, от време на време напълно губя контрол.

Мама сложи ръка на рамото ми.

— Изглеждаш от хубава по-хубава.

Това беше нейният начин да се извини.

— А сега кажи ми в чия чест е всичко това? — попита тя с усмивка.

— Казва се Дани Бууд. Син е на ковача. — Погледнах я и зачаках коментар. Едно време сигурно щеше да го направи, но сега само продължи да се усмихва и ме попита на колко е години, къде сме се запознали, с какво се занимава, къде живее… Все въпроси, които може да зададе само една майка.

Обикновено мама излиза преди мен, но тази сутрин бях прекалено възбудена и не ме свърташе на едно място. В седем и половина вече се канех да тръгвам.

— Джулия, почакай — мама се провикна от кухнята. — Няма ли да закусиш?

— Не, благодаря, мамо.

Не можех да повярвам, че още продължава да ме подсеща по този начин. Само няколко месеца ме деляха от първата ми година в колеж, а тя все още ме третираше като малко детенце.

— Ще си взема поничка от кафенето на Джейк.

— И ти наричаш това закуска? — попита тя. — Хайде, нека ти приготвя нещо. Ще отнеме само минута.

— МАМО! — Нямах търпение да изляза. — Добре съм, честно ти казвам!

— Джулия, скъпа, почакай за минута.

— Какво има? Трябва да вървя. — Буквално изгарях от нетърпение да отида в конюшнята.

Мама стана и си взе портмонето от полицата до вратата.

— Имаш ли достатъчно пари за подковаването? — попита тя и преди да мога да й отговоря, ми подаде пет долара.

— Може да не ти достигнат. Приятен ден, мила. — Тя ме целуна. — Сигурна ли си, че не искаш да си подсушиш косата, преди да излезеш?

Вместо просто да ми каже довиждане, тя все ме пита неща от този род. Предполагам, че всички майки са такива.

— Да, сигурна съм. Ъ, мамо…?

Тя се обърна.

— Да, мила?

— Благодаря. — Вдигнах петдоларовата банкнота и се усмихнах. — До скоро виждане. — Излязох и забързах по стълбите.

Обожавах шума, който вдигаха ботушите ми, докато трополях през четирите етажа надолу до фоайето. Всъщност, това не е истинско фоайе, а само малко преддверие от вътрешната страна на двойните врати, които водят към улицата. Повечето наематели го използват, за да си оставят там торбите с боклук, преди да се качат в апартаментите си. Всеки път, когато минавах оттам и виждах мръсотията, страшно ме додяваше. Направо потъвах в земята от неудобство, когато ми идваха на гости приятели и виждаха тази кочина.

Преместихме се в тази сграда в деня, след като мама разбра за татковите изневери. Разводът не се разви благоприятно за мама: татко задържа апартамента и вилата извън града. Мама получи по-голямата част от мебелите, домакинските съдове и уреди. Единственото нещо, което ще ми липсва от новото ни жилище, когато отида в колежа, е гледката. От покрива се открива изключително красива панорама на Манхатън. Прекарвам много време там. Чудесно е да можеш да избягаш от всичко. Когато съм сама на покрива, не ми трябва никой — мога да пея, да мечтая или просто да си мисля.

По средата на покрива има голям тухлен комин. Като седна от едната му страна пред мен се открива гледка към Сентръл Парк чак до ослепително белите сгради на Ъпър Ийст Сайд. Там живеят повечето от приятелите ми от Парксайд. Това е най-хубавият квартал на Ню Йорк.

Откъм южната страна на комина виждам чак до средата на квартала Манхатън. Това е най-прекрасната му част. Пълно е с гигантски стъклени небостъргачи. През деня слънцето така ярко се отразява в огледалните стъкла на административните сгради, че направо може да те ослепи. Когато се стъмни, светлините в сградите блестят като звезди.

От северната страна гледката не е чак толкова хубава. Нашият апартамент е в крайните редици на това, което се смята за „добрата част на Ъпър Ийст Сайд.“ На няколко пресечки по-нагоре се намира Колумбийският университет, а още по на север е Харлем. Много от къщите, които се откриват оттук, са стари и доста рухнали.

От западната страна на комина седях само веднъж. Не че гледката не е хубава. Всъщност е прекрасна — все едно, че гледаш цветна пощенска картичка. От тази позиция се вижда чак до река Хъдзън, че и отвъд нея, до бреговете на Ню Джърси. За нещастие обаче, точно по средата между нашия блок и реката е зданието с големите разкошни апартаменти. Там е проблемът. Тази красива постройка е къщата, в която живеех.

Като че ли това не бе достатъчно, за да ме депресира и постоянно да ми напомня за неотдавнашното ни сгромолясване по социалната стълбица, ами можех да виждам право в бившия ни апартамент. В моята стая се е нанесъл един истински глупак с вид на гарга. По всички стени е налепил плакати на хеви метал състави, а целият под е покрит с боклуци. Но това все още си е моята стара стая. След като видях какво опустошение е настъпило, реших, че не си струва да се измъчвам. Ето защо си обещах никога повече да не гледам натам и да престана да мисля какво е било и какво можеше да бъде.

На път за конюшнята се отбих в магазина за понички на Джейк. Откакто започнах да яздя в Парксайд, ходя там почти всеки ден. Даже след като завърших училище поработих малко в магазинчето. Имам чувството, че когато и да вляза, все едни и същи клиенти седят на табуретките, покрити с протрита червена мушама, сърбат кафе и похапват понички.

Джейк видя, че влизам, и веднага ми направи чаша кафе.

— Здравей, млада ми Джулия. Как я караш? — провикна се той като избърса ръце в престилката си. — Както обикновено ли?

Както казах, познавах Джейк от много време. Когато родителите ми се развеждаха, той се държа като истински приятел.

— Какво ще кажеш за една черешова поничка? Или предпочиташ тези с глазурата? Още са топли.

— Не, благодаря, Джейк — казах аз. — Но ще взема още едно кафе, ако обичаш… и ще вървя. О, ще ми трябва също малко мляко и захар отделно, моля.

— Дадено, Джулия. За кого е кафето? — Джейк ми смигна. — Да не си си хванала ново гадже?

Сигурно съм се изчервила, защото Джейк се разсмя. А и останалите на бара.

— Такива ми ти работи, а? — Джейк продължаваше да се подсмихва. Той все ме подкачаше.

Платих кафетата и тръгнах да излизам, като продължавах да се червя.

— До утре — извика Джейк, докато вратата се затваряше зад мен. — Освен ако не избягаш тази нощ и не пристанеш на любимия си.

„Е, това вече е прекалено. Не мога да повярвам, че го издрънка пред всички“, промърморих аз и поех по 89-та улица към Парксайд. „Какво му е толкова смешното, ако си имам приятел. Освен това той неми е нито гадже, нито нищо. Е, наистина искам да станем приятели, но…“

Внезапно една ръка ме сграбчи и ме завъртя.

— Джулия! — Беше Сюзън, която се хилеше до уши. — Говориш си сама като някоя стара откачалка. — Тя изравни крачка с мен. — Какъв ти е проблемът? Я, нови бричове? Да не подковаваш Мираж? Две кафета, а?

Сюзън има невероятно гадния навик да задава цял куп въпроси, без да ти даде възможност да им отговориш.

— Никакъв!… Да!… Да!… Да, две!… И какво от това?

— Нищо. — Тя сви рамене. — За мен ли е второто? Нали съм най-добрата ти приятелка?

— Не — поклатих отрицателно глава. — Едното е за мен, а другото за… — Поколебах се за момент.

— За Дани, нали? Добре, добре. Значи работата наистина е сериозна! — Сюзън се хвана за информацията.

Изправих се в целия си ръст от пет фута и два инча.

— Сюзън, ще пораснеш ли най-после! — Опитвах се да се държа като зрял човек и се преструвах, че не ме е яд. Докато пресичахме улицата видях камиона на Дани да спира и сърцето ми мигом се разтуптя лудо. Мога да се обзаложа, че из цял Манхатън са се чували силните му удари. Опитах се да се успокоя, като си поех няколко пъти дълбоко въздух.

— Добре ли изглеждам? — попитах Сюзън.

— Чудесно, миличка. Направо великолепно! — Сюзън се захили и разлигави, но се сепна като видя строгия ми поглед. — Най-сериозно, Джулия — добави тя вече с нормален глас, защото се усети, че съм новак в тези работи, — изглеждаш страхотно. Дани сто на сто ще лапне по теб. Слушай, аз трябва да вървя. Чао — каза тя и се затича подскачайки към конюшнята.

Приближих се бавно към камиона, където Дани разтоварваше инструментите. Обикновено не получавам сърцебиене, когато видя някое момче, и винаги успявам да кажа нещо що-годе смислено. Тази сутрин обаче едва пуснах едно „Здрасти“.

Много странно. Когато за някое момче не ми пука, мога да се шегувам и остроумнича с лекота, но в секундата, когато някой започне да ми харесва, езикът ми тотално се връзва.

Дани вдигна поглед и ми се усмихна. Усмивката му е така ослепителна, че усетих в стомаха се една приятна топлина, която се разля из цялото ми тяло.

— Здравей — каза Дани и продължи да разтоварва инструментите си. Може би толкова рано сутринта не бе най-подходящото време за по-дълъг разговор, казах си аз, като се надявах да не си е проличало глупавото ми разочарование.

— Донесох кафе — казах аз и протегнах торбичката. — Не знаех как го пиеш, затова взех отделно мляко и захар. — Внезапно се почувствах като келнерка във вагон-ресторант.

— О, благодаря.

Той пое кафето от ръката ми. Предполагам, че дъното на книжната торбичка се беше намокрило, защото когато я хвана за дръжките, чашките изпаднаха през хартиеното дъно и пльоснаха на паважа. Аз отскочих бързо, за да не си изцапам бричовете, но Дани целият се поля с кафе.

— О, боже — извиках. — Съжалявам.

Дани погледна първо изцапаните си с кафе джинси, а после мен. И двамата се разсмяхме.

— Е — каза той, — обикновено кафето ми действа по-силно, когато го пия. Но знае ли човек? И това може да свърши работа. Ще поема малко кофеин през джинсите!

Започнах да бърша панталоните му с книжна кърпичка, но Дани поклати глава и каза:

— Няма нищо. Не се тревожи. И без това трябваше да ги изпера.

Джейк беше сложил две понички в торбата, без да го забележа. За щастие, те бяха загънати в малки опаковки от восъчна хартия, така че все още не се бяха наквасили. Седнахме на ниската ограда пред Парксайд и задъвкахме сочните понички. Загледахме се в кафявото ручейче, което се стичаше през пукнатините на бордюра.

Дани пръв изяде поничката и като си облиза пръстите до чисто предложи да отида да изведа Мираж докато той донесе ново кафе от машината в офиса на конюшнята.

— В случай, че все още ми имаш доверие с горещите напитки — допълни той.

— Разбира се. Нали си специалист по поливането с кафе — пошегувах се аз.

Скочих и се затичах към прохладния мрак на конюшнята. Едно от нещата, които съм научила от комедиите по късните телевизионни програми, е как да се измъкваш от неудобно положение при пръв удобен случай.

Изкачих на един дъх рампата до бокса на Мираж. Когато стигнах най-горе, подсвирнах тихичко с уста, после още веднъж. Мираж изцвили в отговор на моя поздрав. Продължавах да свиркам, а той — да цвили, докато стигнах при него. Така правехме всяка сутрин. И двамата обичахме да вдигаме шум.

Промуших се под веригата, която отделя входа от бокса му, и го прегърнах. Сгушихме се заедно за минута. После той се дръпна, нетърпелив да получи сутрешната си ябълка.

Конете са най-големите гладници на света. Когато искаш да дадеш нещо за ядене на кон, протягаш ръка с дланта нагоре и прибрани пръсти. Храната поставяш по средата. Не разперваш пръсти, за да не те ухапе. Макар че конете обикновено не хапят, пръстите на ръката много им приличат на моркови и това е опасно.

Мираж погълна наведнъж цялата ябълка и продължи да премлясква лакомо. По ръката ми започнаха да капят парченца несдъвкана ябълка, примесени с пенеста бяла слюнка. Знам, че звучи противно, но аз приемам Мираж също както майките бебетата си. Те се радват дори на акото им.

Припомняйки си, че преди малко едва бях опазила новите си бричове от кафето, аз внимавах да не ги омажа с ябълково пюре и се избърсах в хавлиената кърпа, която виси на стената на бокса.

Пред бокса на Мираж стои един стар сандък за къмпинг, в който държа чесалата на Мираж. Отключих го — комбинацията е датата, в която получих Мираж. Извадих чесалата, гребените и четките и започнах да реша и чистя Мираж.

— Къде е доброто конче? Къде е бебето на мама? — затананиках тихичко. Винаги напявах този монолог, докато го разчесвах. — Ще ти сложим нови подкови днес, нали? Трябва да станеш много хубав за чичо Дани, нали? Да, кончето ми.

— Чичо Дани ли? — бе Сюзън.

Подскочих. Беше пропълзяла в бокса на Мираж, без да я усетя. Това бе още един от противните й навици — да се промъква тихо и да те стряска.

— Ти наистина започваш да откачаш. — Тя бавно започна да клати глава.

— Какво толкова — попитах. — Просто исках Мираж да знае какво го чака — дори на мен извиненията ми звучаха неубедително.

Сюзън само изсумтя.

— Е, чичо Дани чака долу с две кафета. Какво направи с първите? Да не го поля с тях? Много хитро. — Тя се разкикоти и се шмугна в един от боксовете.

— Нямам време да се занимавам с теб сега, Сюзън, но те предупреждавам да си отваряш очите. — Опитах се думите ми да звучат колкото се може по-заплашително.

— Хайде, Мираж. — Прекарах оглавника през главата му, закопчах го и го поведох по пътечката между боксовете. Той ме последва по рампата и ние излязохме отвън, където чакаше Дани с кафетата. Мираж никога не забравя приятелите си. Като видя Дани, той изпръхтя и пристъпи в тръс право върху него.

— Мираж, не! — извиках аз, но вече бе късно. Мираж се засили и го бутна с глава. За втори път тази сутрин Дани бе полят с кафе.

Не можех да не се разсмея. Дани изглеждаше толкова смешен с двете празни пластмасови чашки в ръце, а кафето бавно се стичаше по предницата на джинсите му.

— Какво толкова смешно има? — очевидно никак не се забавляваше.

— Чувала бях за огнено изпитание — отвърнах аз, — но никога не бях чувала за кофеиново изпитание.

За щастие Дани има чувство за хумор. Първо ме изгледа строго, но после прихна. На лицето му цъфна широка усмивка и той запокити празните чашки в кофата за боклук.

— Май трябва да пропуснем кафето и да се залавяме с подковите на Мираж — каза той.

Дани взе от камиона тежката кожена престилка, която ковачите носят, когато работят. Нахлузи я през глава и завърза връзките на кръста си.

— Няма да е лошо да си я сложиш следващия път, когато пием кафе.

— Добра идея — пошегува се той. После завърза Мираж за една от халките, които са заварени отстрани на камиона, и повдигна лявото му предно копито в скута си.

Много собственици на коне просто ги оставят при ковача и през това време отиват да си гледат работата. Но аз винаги седя и гледам как подкопават Мираж — дори когато г-н Бууд вършеше тази работа. А сега даже да ми предлагаха пътешествие с яхтата Блумингдейл или неограничена кредитна карта, пак нямаше да ме откъснат от мястото ми до Дани. Или поне не веднага.

Подковаването на кон става на три етапа. Първо се сваля старата подкова. Ковачът я откъртва внимателно и изважда пироните със специален чук за гвоздеи. После изпилва и подготвя копитото, което прилича на голям твърд нокът.

Втората стъпка е да нагорещи и оформи новата подкова върху наковалнята, която всички ковачи носят в багажника на камионите си. Те нагорещяват подковата до бяло и после я оформят с много тежък чук, за да напасне точно на копитото. Това е тежка работа, но ковачът трябва да я свърши прецизно, за да е сигурен, че конят няма да куца после. Затова повечето ковачи са добре платени, а и добре сложени, яки мъже.

Последният етап е слагането на новата подкова на копитото на коня. Тя още е гореща докато се прикрепя с пирони за основата на копитото. Знам, че изглежда болезнено, но ако се прави както трябва, конят не изпитва по-силна болка, отколкото всеки от нас, когато му правят педикюр.

Обикновено след подковаване оставям Мираж да си почине няколко часа в бокса. Затова, когато Дани свърши, заведох коня си горе и му дадох още малко люцерна.

Излязох от конюшнята и отидох до магазина на Джейк. След две минути се върнах с две кафета. Присмехулният смях на Джейк още звучеше в ушите ми. Така и не можах да разбера как е узнал за съдбата на първите.

Дани беше отишъл нанякъде, затова оставих кафето му долу и се качих горе, за да изпия моето в компанията на Мираж. Дани показа достатъчно търпение днес, но си помислих, че три разсипани кафета за една сутрин със сигурност щяха да провалят късмета ми.