Мелъри Стивънс
Цената на щастието (3)

Глава втора

Аз живея в Ню Йорк, най-големия град в света. В него има всичко, което човек може да поиска — най-добрите ресторанти, най-хубавите места за развлечение, най-луксозните магазини. С една дума, всичко е супер! Единственият истински проблем на Ню Йорк е, че с изключение на няколко дни през годината, времето е ужасно!

Ню Йорк може да бъде особено противен през лятото. Въздухът е толкова тежък и душен, че дори ходенето пеша представлява усилие. Но в този ден в началото на юни — денят, когато всъщност започна всичко — въздухът бе свеж и чист, слънцето грееше ослепително и лек бриз къдреше водите на река Хъдзън. Това бе достатъчно, за да накара всеки да се чувства щастлив, само защото е жив.

Седях на стълбите пред конюшнята Парксайд заедно с най-добрата ми приятелка, Сюзън Голдман, и нашите три други приятелки от ездата, Дениз Коул, Пени Томас и Лаура Харис.

Сюзън е по-малка от нас. Тя е само на 15 години, но може да язди всеки кон така, като че ли това е най-простата работа. По онова време Сюзън беше единствената от нас петте, която не притежаваше свой собствен кон.

И Дениз, и Пени, и Лаура имаха наистина скъпи, чистокръвни коне. А аз имах Мираж. Бях свикнала с мисълта, че Мираж, а не Сюзън, е най-добрият ми приятел, но дори и аз си давах сметка, че и най-прекрасният кон на света не може всичко. Искам да кажа, можете ли да си представите да отидете на кино, на пазар или на кафе с кон?

Макар че сега Сюзън е най-добрата ми приятелка, невинаги беше така. До неотдавна, т.е. до, преди да ни напусне татко, аз прекарвах повечето време с Дениз, Пени и Лаура. Всички ние посещавахме частно училище в Манхатън и държахме собствени коне в Парксайд.

Сюзън ходеше в държавно училище близо до конюшнята, както стана и с мен, след като родителите ми се разведоха. По онова време, когато бях на десет, а Сюзън на осем години, двете години разлика във възрастта ни се струваше много по-внушителна, отколкото сега, когато аз съм на седемнайсет, а Сюзън на петнайсет години.

Макар че петте продължавахме да висим заедно в конюшнята, щом престанах да ходя в частното училище и да живея в голям апартамент, започнах да общувам все по-малко с другите, докато все повече неща ме свързваха със Сюзън.

Отначало, веднага след развода, ми беше много криво заради начина, по който животът ми се промени. Нямаше вече скъпи дрехи, луксозни ресторанти, екзотични ваканции. Но не след дълго разбрах, че всъщност така ни бе по-добре от преди. Мама стана по-весела без виковете, караниците и споровете, а също и аз. Освен това, все още имах моя Мираж.

Така или иначе, в онази юнска сутрин, ние петте бяхме излезли на езда в Сентръл Парк. Когато се върнахме в Парксайд, всички се чувствахме чудесно. Що се отнася до мен, каквото и да ставаше, животът изглеждаше чудесен, гледан от гърба на Мираж. Това наистина бяха единствените мигове, когато чувствах, че животът е прекрасен. Когато не бях с Мираж, прекалено много мислех за нещата, от които бях лишена. И което е още по-лошо, чувствах се самотна.

Мисля, че „това“, което ми липсваше най-много, бе някой специален човек в живота ми, човек, на когото можех напълно да се доверя. Сигурно съм разбирала, че колкото и добра да е мама, тя си имаше достатъчно свои проблеми. Даже преди развода аз просто не исках да я товаря и с моите.

Както и да е, през зимата обикновено седяхме на блокчето — така наричахме платформата за възсядане на конете в закрития манеж, но щом дойдеше пролетта, предпочитахме да се събираме на стълбите пред конюшнята. Както обикновено разговаряхме на любимата си тема… момчета! За мен тези разговори бяха само „гладна кокошка просо сънува“. Е, разбира се, имаше момчета, с които разговарях в училище. Искам да кажа, че не бях съвсем затворена, но все още не бях намерила момче, с което наистина да искам да се сближа. Не знам дали причината беше в момчетата, сред които трябваше да избирам, или вината беше в мен, защото бях прекалено придирчива. Понякога обаче си мислех, че може би Сюзън има право, като казва, че много се страхувам.

И така, ние разговаряхме ту за момчета, ту за коне, когато г-н Бууд, ковачът, пристигна с камиона си. Г-н Бууд е висок, сивокос мъж. Познавам го откакто започнах да яздя в Парксайд. Повечето момичета мислят, че е лош. Той все вика и се кара, когато някое от момичетата се отнася небрежно с коня си, но аз знам, че всъщност е добряк. Той просто иска да се грижим добре за конете си, а това, в края на краищата, е задължение на собствениците им.

Г-н Бууд идва три пъти седмично в Парксайд, за да се увери, че подковите на конете са здрави и че никой от тях не куца.

Отначало никоя от нас не му обърна голямо внимание — едва ли някой смята присъствието на г-н Бууд причина за прекратяване на разговорите, но когато едно направо страхотно момче слезе от камиона, всички замлъкнахме. То бе високо, мускулесто и загоряло от слънцето. Освен това имаше най-русата коса, най-белите зъби и най-пленителната усмивка, които бях виждала. Кълна се, че сърцето ми спря да бие, когато погледна към мен.

— Пу за мен е! — аз и Сюзън казахме в един глас. Спогледахме се и се разкикотихме. Другите не видяха нищо смешно в коментара ни.

— Дървеняк! — Дениз навири нос. — Сигурно е помощник на ковача. Не говориш сериозно, нали, Джулия?

— Всъщност — прошепна Пени така високо, че се чу чак на другата страна на улицата — мисля, че това е Дани, синът на г-н Бууд.

Лаура само разтърси русите си къдрици.

— Хей, Джулия, може би вие двамата ще си паснете. Току-виж те завел на някое хубаво местенце… я да те черпи хотдог, я на игра на топка!

Дениз и Пени избухнаха в смях. Аз обаче не видях нищо смешно в думите на Лаура, затова ги оставих без коментар. Но се изчервих от яд. Тези момичета бяха „вътрешни“ в Парксайд, а по онова време бях достатъчно наивна да смятам, че поради тази причина те са винаги прави.

Не знам дали съм придавала такова голямо значение на мнението им, когато бях една от тях, част от елитното им общество, но след като животът ми се промени — искам да кажа след развода и всичко останало — нещата, които тези три момичета мислеха или казваха, придобиха съвършено ново значение за мен. Знаех, че позициите ми като „вътрешна“ са поразклатени и не исках да ги изпусна. Тези момичета бяха единствената връзка със стария ми начин на живот.

— Хайде, Джулия, дай да доведем Мираж да му прегледат подковите — каза Сюзън и ме грабна за ръката.

— Отлично! — изсумтя Дениз. — Докато Дани проверява подковите на Мираж, вие ще можете добре да го огледате. Чудесно измислено!

Сюзън и аз тръгнахме. Не ще и дума, че трите момичета на стълбите щяха да ни се подиграват зад гърба.

Парксайд е бивш гараж за екипажи, строен някъде в началото на века. Сега подът е превърнат в манеж с платформа за възсядане на конете в единия ъгъл.

Конете се прибират в конюшните на „горния“ или на „долния“ етаж. Би трябвало да казваме на „горната“ или „долната рампа“, защото е по-точно, но не го правим. Както и да е, всички членове на клуба държат конете си горе в боксове с размери дванайсет на дванайсет стъпки.

Въпреки че ни се присмиваха, забелязах, че трите момичета ни последваха горе и също започнаха да приготвят конете си, за да ги свалят долу и г-н Бууд да провери подковите им. Сюзън дойде с мен да изкараме Мираж.

Моят бокс беше през няколко бокса от техните, така че със Сюзън не можехме да чуем добре какво си приказват Дениз, Лаура и Пени. Обаче чувахме, че се кискат и бях сигурна, че продължават да ни одумват.

Сюзън трябва да е забелязала как се изчервих, защото сложи ръка на рамото ми.

— Не мога да повярвам, че се оставяш тези снобки на седла да те ядосат!

Не можех да не се засмея, като чух думите „снобки на седла“. От устата на Сюзън това звучеше почти като ругатня. Тя е мъничка и деликатна и затова всякакви неприлични думи, излезли от устата й, звучат някак смешно. Сигурно затова ги и каза — за да ме развесели.

Сюзън ми подаде оглавника на Мираж. Много е хубав и е направен от сплетени на плитка кожички. Това бе последният подарък, който ми направи татко, преди да замине за Калифорния с нея, новата си съпруга. Мама и аз дори не споменаваме името й. Впрочем, и за татко не говорим много.

Понякога обаче Сюзън и аз си говорим за татко. Тъй като не можех да разговарям с мама за него и всъщност с никого не споделях такива сериозни неща, Сюзън беше единственият човек, с когото можех да говоря за татко.

Единственото хубаво нещо, което мога да кажа за него сега е, че ми подари Мираж. Може би това говори много. Бе осмият ми рожден ден и вече яздех от около две години. Татко ме заведе в конната база за редовния съботен урок. Треньорката ми каза, че има нов кон, който иска да пояздя. Това беше Мираж. Ние, т.е. Мираж и аз, си допаднахме веднага. Като че ли усещах точно какво ще направи още преди да го е направил, а той пък сякаш разбираше точно какво искам от него да направи още преди да съм го накарала.

След този първи урок с Мираж аз изтичах при татко и му казах колко много съм обикнала малкия бял арабски жребец.

— Това е чудесно — ухили се той, — защото е изцяло твой. Честит рожден ден, Тиквичке!

Това е може би най-ранният спомен, който имам от татко. И със сигурност най-щастливият.

Когато със Сюзън слязохме долу, другите три момичета вече бяха изкарали конете си, но все още никой от тях не беше оседлан, сиреч никой не бе със седло и юзди, а само с оглавник. Това е гледка, която никога няма да ми омръзне: четири прекрасни коня, а козината им блести на слънцето на фона на небостъргачите на Манхатън. Странен контраст, нали?

Обикновено г-н Бууд работи вън от камиона си. Всъщност, това е подвижна ковачница за подкови, оборудвана с наковалня за нагорещяване на конските подкови, така че да могат да се напаснат точно на копитата на конете.

Пени, както винаги, бе първа. Г-н Бууд подковаваше задните крака на коня й. В това време Дани преглеждаше предната лява подкова на Мъни, коня на Лаура.

— Сигурен ли си, че си правил това и преди? — Лаура питаше Дани. — Искам да кажа, Мъни е много скъпо животно и не искам да пострада!

Никога не можах да разбера как другите момичета можеха да наричат конете си „животни“. Моят кон означаваше толкова много. Мираж бе най-близкият ми довереник, моят верен другар. Не мога да си представя как щях да преживея развода на родителите си без него. Когато се караха или после, след като татко си отиде и мама се затваряше в стаята си да плаче, аз се измъквах от апартамента, отивах в конюшнята и сядах до Мираж. Там, в бокса му, се наплаквах на воля. Единствените ми щастливи спомени от онова време бяха часовете, прекарани с моя кон. Никога не можех да говоря за него само като за животно. Просто не бих могла.

— Не се тревожете — каза Дани. Гласът му бе дълбок и успокоителен. — Ще бъда много внимателен.

Погледнах към тях и се изненадах от присмехулния поглед, който проблесна в сините му очи. Думите му си бяха съвсем на място, но намигването говореше ясно, че смята поведението на Лаура за нахално.

— Окей — намуси се тя. — Продължавай.

Дани провери и останалите подкови на Мъни. Явно, че не трябваше да се свалят или поправят. Почука ги оттук-оттам, преди да свърши с Мъни и да се обърне към Дениз с въпроса дали иска той да прегледа коня й. Тя, разбира се, отвърна, че би предпочела да почака г-н Бууд да се освободи.

Както вече споменах, бе прекрасен, прохладен ден, но когато Дани ме погледна, мога да се закълна, че температурата внезапно се покачи с хиляда градуса. Почувствах как моментално започнах да се потя.

— Ще се върна след секунда — усмихна ми се той. После отиде до камиона и най-неочаквано си свали фланелката.

— Много е топло близо до наковалнята. — Той се обърна към мен и думите му прозвучаха почти като извинение.

Почувствах се като пълен идиот. Само стоях там и го зяпах. Добре, че Сюзън ме сръга напред, и то силно.

— И на мен ми е горещо — казах аз, като залитнах няколко крачки към него. Отчаяно се молех да умра. Ама, че невероятно тъпо нещо изрекох! Затворих очи, защото почувствах, че отново цялата се изчервявам.

— Така изглежда — чух Дани да казва. — Цялата пламтите.

Това не беше точно комплимент, но все пак идваше от устата на най-страхотното момче, което съм срещала.

За разлика от другите — без да броим Сюзън, защото все още е доста малка — никога дори не съм обмисляла възможността да си имам приятел. Трябва да призная, че поради липсата ми на опит, близостта до това осемнайсетгодишно момче с неговото страхотно тяло и при това без фланелка, наистина ме накара да се почувствам малко неудобно. Неудобно ли казах? Бях направо паникьосана, но си поех няколко пъти дълбоко въздух и бързо се овладях.

Дани вече беше закрепил един от краката на Мираж върху коляното си.

— Предните подкови изглеждат добре — отбеляза той. — Я да видим задните.

— Имаш ли нужда от помощ? — Сюзън ентусиазирано предложи услугите си. Тя ме погледна и се захили широко.

Сюзън може да е такава напаст! Г-н Бууд и другите момичета вече бяха влезли вътре, така че останахме само тримата.

Сюзън ме погледна и вдигна въпросително вежди, като че ме питаше: „Да се махна ли?“. Аз поклатих отрицателно глава.

— Какво има? — попита Дани.

— Ъ? О, нищо! Защо? — Не беше най-умният отговор, но бе най-добрият, който можах да измисля точно в този момент.

— Ами току-що поклатихте глава. Не искате ли да проверя и задните крака?

— Не! Искам да кажа да. Настоявам да ги видите.

„Страхотно“, помислих си мрачно. „Сега ще си помисли, че съм пълна страхливка!“

По онова време, в началото на юни, мнението на другите хора за мен практически ръководеше живота ми. Едно от важните неща, които научих през това лято, бе да престана да се безпокоя от това, какво мислят хората за мен. Научих се да разчитам на себе си, така че да не ме интересува мнението на хората, които не уважавам. Научих се още да имам доверие само в хора, които наистина уважавам. Това бе труден урок. Ако трябва да бъда честна, до това лято аз наистина не знаех на кого да се доверявам.

— Днес не се нуждае от нови подкови — обяви той, като внимателно пусна левия заден крак на Мираж да стъпи на циментовия под.

Почувствах облекчение.

— Добре. Един разход по-малко — казах аз.

Дани се разсмя. Това обаче не бе чистосърдечен смях и ме изненада.

— Мислех, че момичета като теб не се тревожат за такива дреболии като сметки. Татенцето не ги ли урежда.

Гласът му прозвуча някак остро и това ме ядоса.

— Нямам „татенце“! — срязах го аз. — И ако това въобще е твоя работа, не разбирам какво искаш да кажеш с „момичета като теб“. Аз не съм някоя малка богаташка.

Ние стояхме безмълвно и се гледахме гневно в продължение на няколко секунди. Аз съвсем забравих за Сюзън, Мираж и всичко наоколо. Усетих как очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. После погледът му омекна.

— Съжалявам — каза той и ми се усмихна. Тази усмивка имаше невероятен ефект върху мен. Направо се разтопих. Беше усмивка, която можеше да накара всеки да прости и да забрави всичко.

— Няма нищо — отвърнах доста хладно. Вече му бях простила естествено, но още не бях готова да му покажа, че не му се сърдя.

Той протегна ръка:

— Извинявай. Бях груб. Дани Бууд, голямата уста, е на вашите услуги.

Сега и аз трябваше да се усмихна. Най-вече защото зад гърба му Сюзън разиграваше смешна пантомима: стъпвайки тихо на пръсти тя се отдалечаваше, за да ни остави сами.

— На вашите услуги, Джулия Морган, лудата глава — казах аз и поех протегнатата му ръка. Тя бе голяма и загрубяла от работа. Дъхът ми спря, като усетих силата на ръкостискането му. Ако можех никога да не пускам тази ръка!

Мираж започна да рие с копито земята, като че ли искаше и той да се включи в представянето. Пуснах ръката на Дани и потупах Мираж по гърба.

— А това е Мираж Морган, моята гордост и радост. Мираж, кажи здравей на Дани.

Дани бръкна в джоба си и извади бучка захар за Мираж.

— Истински красавец е. Арабски е, нали? Около дванайсетгодишен?

Обзе ме радостен трепет. Направо се лепвах за всеки, който се възхищаваше от коня ми.

— Да, така е. Почти на тринайсет е. Имам го от около девет години. — Започнах да разтърквам врата на Мираж.

Конете имат на вратовете си едно място, където много обичат да ги чешат. Ако го улучиш точно, те изпъват шии право напред, изопват назад уши и свиват и отпускат големите си бърни. Това е рефлекс на удоволствието, също като при кучетата — когато ги гъделичкаш зад ушите, задните им крака започват да потрепват. Мираж започна да се „хили“ направо в лицето на Дани.

— Умира да го чешат, нали? — Дани се разсмя, защото устните на Мираж отново се разтеглиха. — Действа ли ти и на теб по същия начин? — Той протегна ръка, като че се канеше да ме погъделичка по врата.

Червях се като побъркана точно когато г-н Бууд излезе от офиса.

— Дани, хайде да тръгваме! Трябва да сме в Джърси преди два часа.

Дани се обърна и махна с ръка на баща си. Явно моментът за гъделичкането отмина. Почувствах се разочарована.

— Пак ще прегледам Мираж и теб, като дойда другата седмица — каза той.

Преди да успея да се изчервя отново или да кажа нещо, за което да съжалявам до края на живота си, аз изломотих едно „чао“. После подкарах Мираж, обърнах се и се затичах към безопасния прохладен сумрак на манежа.

Когато очите ми привикнаха с тъмнината установих, че Сюзън не е на обичайното си място на платформата. Качих се на рампата, а Мираж ме следваше по петите.

Едно от най-прекрасните качества на Мираж е, че обикновено не трябва да го водя на корда. Той ме следва по петите като кученце… едно много голямо кученце!

Както предполагах, Сюзън бе в бокса на Мираж. Освен че наистина е прекрасен човек, тя има една изключителна черта — обожава моя кон. Ето защо, макар да знаех, че Мираж много ще ми липсва, когато отида в колежа през есента, знаех също, че той ще е щастлив тук със Сюзън.

Когато ме приеха в колежа, мама и аз проведохме дълъг разговор. Този ден наистина мразех баща си, защото при оскъдните ни средства трябваше да избирам — или таксата за колежа, или Мираж. Просто не можехме да си позволим и двете. Това бе факт. Мама ми каза, че когато замина за колежа ще трябва да се откажа от Мираж. Нямаше друг начин.

Другите момичета от Парксайд, които също постъпваха в колеж, смятаха да вземат и конете си. На мен парите едва щяха да ми стигат за таксата за пансиона и храна, камо ли да взема Мираж със себе си.

Ненавиждах идеята да продам Мираж на някой непознат и просто не знаех какво да правя. Затова, когато Сюзън каза, че ще плаща таксата на Мираж, ако го оставя да живее в Парксайд, това ми се видя идеалното разрешение.

Семейството на Сюзън също не разполага с много пари, но тя пресметна, че ако внесе на спестовен влог всичките пари, които е изкарала през последната година от гледане на бебета, разхождане на кучета и помощта си като общ работник в конюшнята, ще може да плаща за издръжката на Мираж. През последните месеци тя рядко си позволяваше да ходи на кино, нито си купуваше много нови дрехи, защото наистина иска да задържи Мираж. Аз също гледах да й помогна, затова винаги когато имах възможност, й давах по няколко долара за спестовния влог.

Сюзън почистваше бокса на Мираж, или, както му казвахме ние, бе „затънала до гуша във фъшкии“, когато връхлетях, говорейки със сто думи в минута.

— Когато започна да гали Мираж и да ме гледа, направо не можех да повярвам! А когато се канеше да ме докосне по врата, почти умрях. Той е най-прекрасното момче, което съм виждала.

Така се бях разбързала, че изреченията ми се сливаха едно с друго.

— Когато баща му го повика да си тръгват, Дани каза „Ще се върна да ви прегледам с Мираж“. Какво мислиш, че има предвид?

Сюзън, която беше затънала до колене в конски нечистотии, вдигна глава и ме погледна замислено. Като помълча малко каза:

— Предполагам иска да каже, че ще дойде да провери подковите на Мираж.

— Сю-зън! — Беше толкова задръстена!

— Ами, може би означава, че е влюбен в теб. — Тя се разкиска. — Иска да се ожените и да си имате четири деца и…

Преди да завърши излиянията си, аз грабнах шепа слама и я запокитих върху й. Тя се опита да се наведе, но загуби равновесие и се препъна.

От позицията си на пода на бокса, зарита в куп сено, тя ме погледна и заяви:

— Това е война!

Смеейки се като дванайсетгодишни хлапачки, ние започнахме да се замеряме с шепи сено. Когато бяхме тотално затрупани и обявихме край на войната, аз погледнах Сюзън. Тя махаше сламките от косата си, от гърба на ризата си.

— Най-сериозно — казах аз. — Не беше нужно да казва „Мираж и теб“ Можеше да каже само „Мираж“.

— Сигурно. — В погледа й се четеше съмнение. — Я ми кажи, ще излезеш ли с него?

Кимнах утвърдително. Точно тогава зад ъгъла се появиха Дениз, Пени и Лаура.

— С кого ще излезеш? — полюбопитства Лаура.

— С Дани Бууд ли? — предположи Дениз. — Джулия го харесва.

Почервенях като домат, но Сюзън ме спаси от по-нататъшни въпроси.

— Кой иска да поязди? — попита тя. — Трябва да упражня Тъндър, новия чистокръвен кон на г-н Мартин.

Има само две неща, които могат да отклонят вниманието на Дениз, когато е в атака — приятелят й, Уилям Барстоу Младши, или езда в парка. Всички приготвихме конете си.

Да приготвиш кон за езда означава: да изчистиш козината му с четка и чесало, да почистиш калта и сламата от копитата му и да го оседлаеш, т.е. да му сложиш седло и юзда.

Реших да не слагам седло на Мираж, а да го яздя така, на голо. За да можеш да стоиш изправен на голия гръб на кон без седло е нужно да умееш да пазиш равновесие, да си смел, да имаш много практика и да се доверяваш на коня. Аз наистина вярвах, че Мираж няма да направи нищо, от което мога да се нараня. Макар да беше много буен, знаех, че никога няма да се опита да ме хвърли.

Сюзън обаче ставаше малко неспокойна, когато яздехме извън Парксайд. Обяздването на нов кон, особено на такъв буен като Тъндър, винаги е малко рискована работа.

Когато кажеш за някой кон, че е „зелен“, значи, че още е необязден, необучен. Той е неопитен, може би малко ненадежден и плах. Ако се подплаши може да се вдигне на задните си крака, да тръгне рязко настрани или да му хрумне да хукне да препуска. Само опитен ездач като Сюзън би пожелал да изведе такъв кон на езда в Сентръл Парк.

До парка яздихме в индийска нишка, като Тъндър бе по средата. Той на няколко пъти се стресна, когато покрай нас преминаваха автобуси, но общо взето се държеше добре. Когато влязохме в парка, Сюзън пое командването. Винаги, когато някой тренира необучен кон, той налага темпото и хода.

Ход означава вида походка — ходом, тръс или галоп, а темпото това е скоростта, с която конят се движи. Безопасността е основна грижа за всеки, който гледа сериозно на ездата. Това е единственото нещо, с което никой от нас не си прави шеги.

Паркът бе великолепен — тревата в невероятни оттенъци на зеленото, а дърветата напълно разлистени. Почти имаш усещането, че си в някаква девствена гора, където вместо шума от автомобилния поток чуваш странните звуци на горските обитатели.

Тъндър изглеждаше спокоен, затова Сюзън помоли да вървим в бавен тръс. Всички пришпорихме конете рамо до рамо. Беше ми толкова хубаво да съм на открито с приятелките си и да чувствам Мираж под себе си. Спомням си, че въздухът ухаеше на… на… ами, на свобода!

Откакто татко ни напусна, винаги съм работила през лятото за по няколко часа на ден. Тази пролет обаче мама каза, че лятната ми ваканция ще бъде нейният подарък по случай завършване на гимназията. Знаеше колко много ще ми липсва Мираж през есента.

Макар че никога не сме разговаряли сериозно за това, мисля, че мама разбираше, че Мираж ми е толкова добър приятел, колкото и Сюзън. Предполагам, че е искала да посветя тези девет седмици между гимназията и колежа само на двамата си най-добри приятели. Това бе най-хубавият подарък, който някой можеше да ми направи.

Дениз, Лаура и Пени ни изпревариха с няколко дължини, затова аз яздех Мираж близо до Тъндър. Гласовете на другите момичета достигаха до нас.

— Смятаме с Били да се преместим в някой апартамент през втората или третата година от колежа — казваше Дениз. През последните две години тя ходеше с Бил Младши. И двамата започваха да учат в Йейл през есента, и всички, в това число и Дениз, предполагаха, че ще се оженят веднага след завършване на колежа.

— Вашите няма ли да се противопоставят? — попита Лаура. Нейните родители бяха доста строги.

— Много важно — отвърна Дениз.

— Сигурна ли си, че искаш да се задомиш толкова рано? — Пени мислеше еднопосочно и всички го знаеха. — Нямам търпение да започна да излизам с момчетата от Айви лигата! — И трите ходеха в една наистина елитна частна гимназия. Сега и трите щяха да посещават престижни колежи. Престижни, частни и скъпи.

— Момчета ли имаш предвид или мъже? — Дениз се разсмя. Тя се обърна и ни погледна през рамо. — Имате ли нещо против ако погалопираме малко пред вас, Сюзън?

Сюзън кимна в знак на съгласие, но я предупреди:

— Ако ни чуете да препускаме след вас ще спрете, нали?

Дениз й изпрати въздушна целувка и трите отпрашиха в галоп. За няколко секунди Тъндър се развълнува, защото съвсем наскоро бе напуснал състезателната писта. Той се опита да се присъедини към останалите в бесен галоп, но Сюзън му показа, че тя е тази, която командва положението.

Конете често обичат да изпитват ездачите си, за да разберат докъде могат да стигнат. Сюзън нямаше намерение да позволява на Тъндър никакви волности.

— Добре, Тъндър, успокой се, момче! — каза тя, като здраво дръпна юздите на голямото животно. Тъндър изцвили, но се укроти. Сюзън показа по-силна воля в тази малка битка.

— Имаш ли нещо против да пояздим малко тръс? — попита тя.

— Всъщност нямам против даже да караме ходом — признах аз. — Сега си спомням защо обикновено използвам седло. Гърбът на Мираж е толкова ръбест.

Без компанията на Дениз, Лаура и Пени, ние прекарахме един приятен час в парка. Пояздихме малко ходом, а после тръс. Даже изкарахме една отсечка в бавен галоп. Но през повечето време разговаряхме — не за есента, колежа и раздялата ми с Мираж, а за чудесното лято, което ни очакваше. И, разбира се, за Дани!