Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Мелъри Стивънс. Цената на щастието
Английска. Първо издание
ИК „Светулка-44“, София, 1996
ISBN 954-806-145-7
История
- —Добавяне
Глава първа
Бе прекрасна нюйоркска утрин. Слънцето блестеше. За пръв път през това лято не се усещаше ужасната влага. Почти ми се искаше да остана в града — почти!
Както обикновено, аз и майка ми закъснявахме. Макар че жълтото такси успяваше като по чудо да си пробие път през задръстените улици, когато спирачките му изскърцаха на спирката пред гара Пен, бях сигурна, че ще изпусна влака.
Докато пътувахме в таксито мама се опита да ме заговори, но аз бях толкова развълнувана от това, което ме очакваше, че едва успявах да измърморя нещо в отговор на въпросите й. Най-накрая тя се отказа и остатъка от пътуването прекарахме в мълчание. Зяпахме през прозорците и слушахме как шофьорът на таксито си тананика заедно с музиката по радиото.
Гледах пълзящия поток от коли покрай мен, докато таксиджията разтоварваше багажа ми. Когато свърши, мама се затутка безкрайно докато му плати, и аз започнах нетърпеливо да пристъпвам от крак на крак.
— Мамо! Хайде — подканих я аз. — Трябва да тръгвам.
Най-после тя си прибра рестото и излезе от таксито. Метнах раницата на дясното рамо, грабнах дебелата вълнена торба в лявата ръка и поех към огромната сграда.
— Взе ли си билета? — мама крещеше след мен. Препусках с бясна скорост към гишето за информация.
— Сто пъти ти казах, че е в джоба на якето ми — извиках й в отговор през рамо. За всеки случай потупах джоба си, за да се уверя, че е там.
Когато стигнах до гишето, бях останала без дъх. Наместих торбите по-удобно и зачаках на опашката. Най-после редът ми дойде и се изправих пред жената зад стъклената преграда.
— Можете ли да ми кажете от кой коловоз заминава влакът за Итака?
Възедрата жена взе таблото с разписанието и няколко пъти прокара пръст нагоре-надолу. Без да ме поглежда, тя направи знак с ръка над рамото си в посока края на гарата.
— Дванадесети коловоз. Трябва да побързате. Потегля след пет минути.
— Благодаря — извиках аз и се втурнах към коловоз №12, а мама ме следваше на две крачки. В известно отношение се радвах, че закъсняваме. Така щеше да има по-малко време за дългите, сълзливи сбогувания. Знаех, че ако й се представи и най-малката възможност, мама щеше да се разсополиви. Последното нещо, което исках сега, бяха още сълзи! Достатъчно плаках това лято. Не можех да понеса повече сълзи.
Когато с мама стигнахме първия вагон на влака, аз подадох билета си на един носач.
— Можете ли да ми кажете къде е мястото ми? — попитах аз.
Той го погледна и каза:
— Четвъртият вагон отзад напред, до прозореца. Дайте да ви помогна с торбите.
Охотно му предадох тежката торба. Постарах се да не взимам много багаж, но безславно се провалих. Макар че смятах да се върна вкъщи за ваканцията за Деня на благодарността, за да си взема още неща, торбата ми бе натъпкана до горе.
Носачът пое торбата ми и вдигна тежкия куфар, който носеше мама. Последвахме го до четвъртия вагон и се качихме. Той ни поведе към мястото ми и постави големите торби на багажника. После се обърна към мен.
— Мога ли да направя още нещо за вас, госпожице?
— Не, благодаря — отвърнах аз.
— Приятно пътуване тогава. — Той килна кепето си за довиждане и тръгна да слиза от вагона.
Мама го последва. Усмихнах се вътрешно, като видях как го спира и му подава банкнота от десет долара. Тя се наведе и му прошепна нещо на ухото.
— Ще я държите под око, нали? За пръв път се отделя от къщи — каза тя тихо, но не чак толкова, че да не я чуя.
Обикновено когато мама прави такива неща, искам да кажа, когато ме третира като малко момиченце, започвам да се смущавам. Но не и този път. Нескритата й загриженост ми подейства необикновено успокоително. Мисля, че и двете разбирахме, че известно време няма да съм оградена от много майчински грижи.
Носачът се усмихна широко и каза:
— Да, мадам, не се безпокойте. Ще се погрижа да стигне жива и здрава.
После пак килна кепето си и продължи по тясната пътечка покрай купетата, като си подсвиркваше.
Тършувах в раницата си, когато мама се върна. Направих се, че не съм чула размяната на реплики между нея и носача, докато вадех уокмена и някои от любимите си касети и ги подреждах на празната седалка до мен. После сложих раницата обратно на багажника и се обърнах към мама, която, както очаквах, започваше да плаче.
— Май е по-добре да тръгвам. Сигурна ли си, че не си забравила нещо? Имаш ли нужда от нещо? — каза тя, като се опитваше да сдържа сълзите си.
— Не, мамо — отвърнах аз. — Взела съм си всичко необходимо. Благодаря… благодаря ти за всичко — казах аз, като я прегърнах и целунах.
— Не забравяй да ми се обадиш веднага, щом като пристигнеш в общежитието — каза тя и бързо изтри очи. — По дяволите! Обещах си да не плача… след всички сълзи, които проляхме това лято.
Опитах се да се усмихна, но не успях. И аз загубих битката за сухи очи.
— Мамо, моля те спри — помолих я със задавен глас. — Нали си казахме, че няма да плачем повече.
Мама кимна с глава и си пое дълбоко дъх.
— Е, трябва да тръгвам за офиса. Г-н Демарко беше така любезен да ме освободи от работа сутринта, но не искам да злоупотребявам с добрината му.
Само кимнах. Сълзите така ме давеха, че не можех да говоря.
— Знам, че това трябваше да бъде най-хубавото лято през живота ти — продължи мама. — Съжалявам, че не стана така. Само помни, че много те обичам, и че много се гордея с теб.
Като каза това, сълзите ми отново рукнаха и намокриха лицето ми. Прегърнахме се за последно. После тя подсуши очите ми, а сетне избърса и своите.
— О, ето ти още малко джобни пари. Навечеряй се добре довечера, като пристигнеш в Итака.
Тя пъхна няколко сгънати банкноти в ръката ми, после се обърна и забърза по пътечката към вратата.
Загледах се след нея и я проследих с поглед от прозореца на влака, докато се отдалечаваше по перона. Въздъхнах дълбоко и седнах. Чак сега погледнах парите, които ми даде. Бяха четири сгънати на две петдесетдоларови банкноти.
Не можех да повярвам! Мама не изкарва куп пари и двеста долара щяха да се отразят сериозно на финансите й.
Надигнах се и понечих да я догоня, но влакът се заклати и бавно потегли от гарата по подземната плетеница от тунели, които щяха да го изведат на дневна светлина…
Отпуснах се назад и се загледах в стените на гарата, докато влакът набираше скорост. Не след дълго той се движеше така бързо, че ми беше трудно да различавам отделните колони, които крепяха тунела. Те просветваха пред погледа ми като размазана картина от черно и бяло.
Внезапно влакът изскочи от тъмнината и попадна в слънчевите лъчи на ранния септември. Даже през зацапаните прозорци светлината беше толкова ярка, че трябваше да примижа и да закрия очи с ръка.
Когато очите ми привикнаха със силната дневна светлина, аз се замислих отново за това колко бързо могат да се променят нещата. Но сега, за пръв път, мисълта за промяната не бе ужасяваща, а вълнуваща.
Може би, защото се чувствах сигурна, че вече мога да се справя, с каквото и да се случи.
„Едва септември ли е?“, помислих си аз. „Като че ли всички онези ужасни, болезнени дни бяха преди години, а не само преди няколко седмици.“ Та те започнаха едва през юни… точно след като се дипломирах.
Бавно поклатих глава. Сега ми се струваше, че това, което само до преди минута ми изглеждаше толкова далечно, се е случило едва вчера…