Мелъри Стивънс
Цената на щастието (13)

Глава дванадесета

„Итака!“ Гласът на кондуктора прогърмя по високоговорителя. „Всеки, който е до тука, да слиза!“ Трескаво започнах да си прибирам нещата в раницата и да си стягам багажа като видях през прозореца, че гарата вече се вижда.

„Нима пристигнах?“ — помислих си аз. „Не мога да повярвам, че вече съм тук.“ Пътуването с влака до колежа се оказа също като лятото… свърши, преди да осъзная, че е започнало.

Точно станах от мястото си и влакът спря. Протегнах се и свалих саковете от багажника. Носачът влезе във вагона и тръгна по коридора към мен.

— Да ви помогна ли за багажа, госпожице? — попита той. Усмихна се като видя как се мъча да хвана всички торби.

— Благодаря, ще съм ви много признателна.

Носачът грабна и понесе двата големи сака все едно, че бяха перца. Последвах го по коридора към вратата на вагона.

— Внимавайте по стълбите — предупреди ме внимателно слязох на перона. Бръкнах в джоба си и извадих няколко долара.

— Заповядайте — казах му аз. — Благодаря.

Той взе парите и килна шапката си за поздрав.

— Благодаря, госпожице. Ще ви посрещне ли някои?

— Не знам. — Огледах бързо перона. — Май не.

Мисля, че видя болката в очите ми.

— Ами, приятно прекарване, госпожице.

После се обърна на пети и се качи обратно във влака. Стоях и премигвах на лъчите на късното следобедно слънце, докато влакът бавно започна да се изтегля от гарата. След няколко секунди се виждаха само светлинките на последния вагон, но скоро и те изчезнаха в далечината.

Поех си дълбоко въздух и въздъхнах. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Изведнъж осъзнах, че за пръв път от смъртта на Мираж се чувствам много самотна. Макар че Дани замина за колежа още на следващия ден, мама и Сюзън се погрижиха — независимо от протестите ми, да не оставам сама и за миг, освен когато спя. Всъщност, Сюзън оставаше да спи у нас всяка нощ.

Щеше ми се Дани да е с мен сега. Да си кажа правото щеше ми се да ме посрещне някой, който и да е.

„Я се стегни“, казах си аз. „Нищо ли не научи през това лято?“

Наместих раницата на гърба си и посегнах да вдигна саковете, които носачът бе оставил на перона. Докато се навеждах внезапно спрях, защото погледът ми улови нещо. Един висок мъж излизаше от вратата в най-далечния край на перона.

Примижах, опитвайки се да го разпозная.

Когато се приближи, различих познатата фигура и походка.

— Успя! — разкрещях се аз. Още една червена точка. Стоях като закована. Мъжът спря, погледна към мен, а после се затича с всичка сила. Моментално пуснах торбите и полетях към него.

— Джулия! — извика Дани и ме грабна в силните си обятия. — Нямаш представа колко ми липсваше.

Сълзи на радост се стичаха по лицето ми.

— Не можех да мисля за никого и нищо, освен за теб, откакто напусна града — казах аз.

— Така се радвам, че най-после си тук. — Дани ме целуна. Приличаше на сцена от филм. Чувствах се така щастлива и сигурна в прегръдката му. Не исках никога да свърши.

— Хайде — каза Дани и се наведе да вземе багажа ми. — Отвън ни чака колата на моя съквартирант. Ще минем да оставим багажа в общежитието ти и после ще отидем да хапнем. След това ще се настаниш.

Хванах ръката му и се отправихме към изхода и паркинга.

Дани ме поведе към колата. Сложи торбите в багажника, отвори вратата и я държа докато вляза. После мина откъм мястото на шофьора, отключи вратата и също се качи.

Когато сложи ключа на таблото, аз хванах ръката му. Той се обърна към мен и ние дълго се гледахме.

— Благодаря ти, че направи тези последни няколко седмици толкова поносими за мен — казах. — Мисля, че нямаше да издържа, ако не беше до мен.

Сълзите отново започнаха неконтролируемо да се стичат по бузите ми.

Дани извади от джоба си носна кърпичка. Подаде ми я и се засмя.

— Избърши си очите, дечко. Няма защо да плачеш.

Взех кърпата и вдигнах поглед към сините му очи.

— Прав си — съгласих се аз. — Но ако ще прекараме заедно тук следващите няколко години, трябва да ме нахраниш… и то скоро. Умирам от глад!

Дани изпъна гръб на седалката и козирува:

— Слушам, мадам!

— Знаеш ли, доял ми се е хамбургер. А на теб?

— Твоето желание е заповед за мен — каза ми и подкара колата.

Докато се изтегляхме от паркинга, Дани ме прегърна през рамо и ние поехме към хамбургерите, пържените картофки и всичко, което ни бе отредило бъдещето.