Мелъри Стивънс
Цената на щастието (12)

Глава единадесета

Въпреки че заспах с мисли за Дани, аз се събудих с реалността и с това, какво ще стане с Мираж. Знаех, че трябва да се съглася да го приспят. Колкото повече отлагах, толкова по-трудно щях да взема решението.

Лежах в леглото и се надявах, че ако не стана, нищо няма да се промени. Чух телефонът да звъни и мама да се обажда. След минута почука на вратата ми.

— Джулия, скъпа, за теб е. — Тя надникна в стаята.

Не бях в настроение да разговарям с никого.

— Мамо, кажи, че…

— Джулия! — Гласът й бе рязък. — Обади се на телефона.

Понякога майките се държат много странно, затова просто станах и се обадих.

— Ало — казах аз.

Последва миг на мълчание от другата страна на жицата.

— Ало!

— Здравей, Джул. — Беше мъжки глас. На баща ми.

Сега аз замлъкнах на свой ред.

— Джулия? Чуваш ли ме?

Стомахът ми се сви. Обзеха ме яд, вълнение, страх — всичко наведнъж.

— Кой е? — попитах аз. Естествено знаех кой е.

— Баща ти, Джулия.

— О! — Не намерих какво друго да кажа.

— Как си? — Като че ли и той не знаеше какво да каже.

— Защо се обаждаш? — Вълнението ме напускаше, надделяваше ядът.

— Джулия, скъпа, знам, че мина доста време…

— Около две години.

— Ъ, да. — Пауза. — Майка ти ми се обади снощи и ми каза за Мираж. Много съжалявам.

— Тя няма право да ти се обажда — изкрещях в слушалката.

— Тя има пълно право! — сега и той се ядоса. — Аз съм ти баща. Обичам те, нали знаеш.

Изсмях се в слушалката.

— Личи си от обажданията и посещенията ти.

— Просто искам да помогна…

— Не, благодаря — прекъснах го аз. — Твърде късно е. Можеше да помогнеш по-рано. Нямам нужда от теб сега!

Треснах слушалката и изтичах в стаята на мама. Тя седеше на леглото, хванала главата си в ръце. Вдигна поглед като влязох.

— Как можа! — извиках аз.

— Джулия…

— Добре сме си и без него! Той няма нищо общо с моя живот. Как можа да му се обадиш?

— Престани! — заповяда тя. — Реших, че може да искаш да поговориш с него. За Мираж. Помислих си, че искаш. — После се разплака.

— О, мамо — простенах аз и седнах до нея.

— Помислих си, че може да ти трябва утеха — призна тя. — Реших…

— Няма нищо, мамо — прекъснах я аз. — Наистина имам нужда от утеха. Но не от него. — Това бе нещо като повратна точка за мен. Бях си въобразявала с една мъничка частица от съзнанието си, че само ако татко беше с нас това нямаше да се случи. Нещата щяха да бъдат по-различни. Сега обаче разбрах, че той не можеше да ми даде това, от което наистина се нуждаех.

— Искаш ли да дойда с теб в конюшнята? — предложи мама.

— Не, благодаря — отвърнах. — Трябва да тръгвам.

Върнах се в стаята си, облякох се и излязох решително. Пристигнах пред Парксайд в осем и половина. През уикендите не отваряха конюшнята преди девет сутринта, но нощният пазач бе още там и ме пусна.

Когато се изкачих на рампата, подсвирнах на Мираж, а той изцвили в отговор. Докато влизах в бокса му не допусках мисълта, че фактически това може би е последният път, когато ме поздравява така, или пък че никога повече няма да седя до него.

Минах под веригата и започнах да говоря на Мираж тихо и успокоително. „Нали знаеш, че си най-добрият ми приятел?“ Той потърка муцуната си в мен, като че разбираше думите ми. „Правя го за твое добро. Не искаш да те боли, нали?“ Мираж започна да рие с копито земята не му беше до приказки — искаше си закуската.

Отидох в края на коридора и взех една кофа препълнена с нарязани на парчета ябълки и моркови.

Когато се върнах в бокса, заварих Сюзън, която угощаваше Мираж с бучки захар.

— Здравей — казах аз.

— Ще го направиш, нали? — попита тя. Прегърнах я и постояхме малко така. Притисках я силно. Успокоявайки Сюзън, аз самата се чувствах по-добре.

— Да — казах най-после. — Когато дойде д-р Новеград ще му кажа да приспи Мираж. — За пръв път го изричах на глас. Преди да се разплача успях да кажа: — Хайде да го приготвим.

Не знам защо, но това, че стоях в бокса със Сюзън ми действаше успокоително. Не разговаряхме — само прокарвахме отново и отново чесалата по гърба му. После почистихме копитата му и разчесахме гривата му.

Сюзън реши да ме остави за малко насаме с Мираж затова слезе долу и седна на блокчето.

— Обичам те — повтарях аз и го чешех зад ушите, което толкова му харесваше. Той проточи врат и разтегна устни срещу мен. Не можех да не се разсмея.

Малко по-късно пристигнаха Пени и Дениз. Сигурно Сюзън им бе казала какво става. Макар че все още ме бе яд на тях заради купона, знаех, че тях също ги болеше заради Мираж, защото го обичаха. Когато дойде, Лаура изтича до бокса си, измъкна една червена панделка и започна да я сплита в опашката на Мираж.

Най-после се появи и Дани. Той се качи горе заедно със Сюзън. Целуна ме и ме прегърна.

— Взела си правилното решение — увери ме той.

Просто не можех да повярвам, че още се държа и не съм рухнала. Прегръдката на Дани обаче почти ме извади от равновесие. Внимателно се освободих от ръцете му.

— Тук съм, ако имаш нужда от мен — каза той. — Сега или по-късно.

Насилих се да се усмихна, но за кратко, защото чувах д-р Новеград да се качва по рампата към бокса.

Всички се обърнаха да ме погледнат, когато той се зададе откъм ъгъла. Спря се насред пътя като видя каква тълпа се е събрала около бокса на Мираж.

— Джулия… — Кимна на всички за поздрав и после ме попита: — Реши ли?

— Да. — Поех си дълбоко въздух. — Мисля, че трябва да приспим Мираж. Днес. Сега. — Бях истински изненадана от това колко твърдо звучи гласът ми. Знам, че преди три месеца никога нямаше да мога да взема такова решение.

Д-р Новеград сложи чантата си на една бала сено и свали якето си. Погледнах приятелите си, които се бяха скупчили един до друг и плачеха.

— Ъ, вижте… — започнах аз — наистина искам да съм сама, когато стане това.

— Хайде, всички. Да тръгваме — подкани ги Дани и ги изведе навън.

Отидох до Мираж и долепих буза до шията му. Допирът на меката му козина до кожата ми бе толкова приятен и успокоителен.

Д-р Новеград се приближи и сложи ръце на раменете ми.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

— Той е мой кон — казах аз. — Мое е решението да го приспим и ще остана с него до края. — Едва си поемах дъх.

— Браво на теб. Няма да усети никаква болка, бъди спокойна.

Д-р Новеград извади от чантата си малко стъклено шишенце и спринцовка. Вмъкна иглата в шишенцето и изтегли необходимото количество лекарство, преди да го прибере обратно в чантата си. Чувствах, че трябва да наблюдавам всичко, което прави. Това бе нещо подобно на усещането, когато минаваш покрай ужасна улична катастрофа и не можеш да се удържиш да не погледнеш натам. Казваш си, че трябва да гледаш настрани, но някаква странна сила притегля погледа ти като с магнит към смазаните коли.

После той взе малко спирт и парче памук и застана от моята страна, до главата на Мираж, която нежно люлеех. Коленичи и започна да му говори успокоително като в същото време го галеше по шията.

— Хайде, моето момче, няма да боли — нареждаше д-р Новеград, докато търсеше вена за инжекцията — А сега само се отпусни, Мираж.

Мираж получи смъртоносната доза, която щеше да го приспи завинаги, в една вена точно под шията му.

— Няма да продължи дълго — каза докторът и се изправи. — А сега ще ви оставя вас двамата сами.

Очите ми бяха пълни със сълзи и не го видях като си отиваше.

Галех шията и главата му, когато започна да трепери. Той изцвили няколко пъти, после коленичи и се претърколи на една страна. Хълцах толкова силно, че не можех да си поема дъх, но седнах в сеното и повдигнах главата му в скута си.

Нямам представа колко време сме стояли така. Най-после Мираж отвори очи, погледна ме и потрепери за последен път. После издъхна.

Следващото нещо, което си спомням, бе Дани, който стоеше до мен, галеше ме по косата и ме люлееше в ръцете си. Поседяхме още малко, после той ми помогна да стана.

— Майка ти чака долу.

— Не сега — изхлипах на рамото му. — Още не съм готова.

Постояхме в бокса на Мираж докато се наплаках. Когато вдигнах поглед към него видях, че по бузите му се стичаха сълзи. Знаех колко много страда. Макар че бях загубила Мираж, бях намерила нещо, което щеше да бъде също толкова чудесно.