Мелъри Стивънс
Цената на щастието (11)

Глава десета

Когато се прибрах вкъщи, мама все още беше на работа. Лампичката на телефонния ни секретар отчиташе седем обаждания. Не си направих даже труда да чуя кой е бил и какво съобщение е оставил. Каква ирония само — въпреки че не желаех да разговарям с никого последното нещо, което исках, бе да остана насаме с мислите си.

Отидох в кухнята и отворих вратата на хладилника. Загледах се в съдържанието му доста дълго, макар че въобще не бях гладна. Тихото жужене на стария ни „Уестингхаус“ ми действаше успокоително. Странно нали?

Звънът на телефона ме извади от транса. Проследих обаждането по телефонния секретар. Беше Дани, който искаше да разбере дали съм добре и да потвърди срещата ни за вечерта.

Осъзнах, че ми остава само час да се приготвя. Изведнъж срещата ни стана най-важното, единственото значително нещо в живота ми. Знам, че звучи ужасно, като се има предвид решението, което трябваше да взема за Мираж, но просто не бях готова да мисля за това сега. Вече разбирах, че Мираж е част от миналото, Дани беше бъдещето и затова тази среща придобиваше нов смисъл. Може и да е глупаво, но така усещах нещата. Изтичах в стаята си и включих стереоуредбата силно. Искам да кажа, страшно силно. Музиката заглуши мислите ми и аз се оставих да ме погълне подготовката за срещата с Дани.

Захвърлих ботушите в ъгъла и свалих бричовете и фланелката. После взех най-горещия душ през живота си. Даже не го усетих. Мисля, че в този момент не чувствах нищо.

Това, как ще изглеждам, изведнъж се превърна едва ли не във въпрос на живот и смърт за мен. Исках Дани да ме обича — да ме обича и никога да не ме напуска. Май съсредоточавах усилията си само върху външността си — като че ли единствено това можеше да го накара да го направи. Бях сигурна, че поне тук мога да успея.

Най-после излязох от душа и със завита с пешкир глава се захванах с мъчителната задача да преровя гардероба, за да си избера нещо за вечерта. Все още нямах представа къде ще ме заведе, но така или иначе исках да изглеждам страхотно. Не знаех какво ще правя, ако го загубя, затова твърдо бях решила да направя всичко възможно, за да не се случи. Плашеше ме значението на това решение, но бях непоколебима.

След като изпробвах и отхвърлих буквално всичко в гардероба и чекмеджетата, се спрях на една черна мини пола и черна копринена блузка с презрамки. Добавих и елегантен черен блейзер с малки изрязани орнаменти на ръкавите, който Лаура ми бе подарила, когато майка й прочиствала гардероба след поредното пазаруване. Черни лачени обувки и сребърни висящи обици завършиха тоалета ми.

Никога не съм прекалявала с грима, но тази вечер исках да се развихря. За щастие, временно нямах пъпки, затова си сложих малко руж и грим и прескочих до спалнята на мама за сенките й за очи. Трябваше да опитам няколко пъти, докато се получи както трябва. Когато се начервих и си оправих за последен път косата, останах доволна от резултата.

Стоях пред огледалото и се съзерцавах, когато мама влезе. Беше някак нереално. Момичето, чието отражение виждах в огледалото, бе облечено страхотно. Бе безупречно гримирано и изглеждаше така, като че няма нито една грижа на света — с изключение на тъжния поглед в очите.

Мама, разбира се, проникна през цялата външна обвивка и видя само погледа.

— О, Джулия, толкова съжалявам.

— Не искам да говоря за това, мамо.

— Мисля, че е нещо, за което трябва да говориш. Какво каза докторът?

— Каза… — Поех си дъх. — Той каза, че Мираж трябва да бъде убит. — Гърлото ми така се бе свило, че се чудех как изобщо можах да го изрека.

— Има ли нещо, което мога да направя? — попита тя и се приближи.

Поклатих отрицателно глава.

— Може би… — започна тя.

— Виж — прекъснах я аз, — Дани ще пристигне всеки момент и трябва да съм готова, когато дойде. Ако започна да мисля за това, което каза докторът, ще се разплача. Моля те, мамо. — Взех ръката й. — Нека да го оставим засега. Става ли?

Обърнах глава, преди да може да отговори. По-късно щеше да има достатъчно време за всичко.

Звънецът на вратата иззвъня и ме спаси. За последен път оправих един кичур от косата си и отидох да отворя. Никога няма да забравя изражението на Дани.

— Олеле — успя само да каже.

— Какво има? Искам да кажа, здравей. — Не беше кои знае какво като начало.

— Изглеждаш страхотно. Добре ли си?

Изгледах го, докато усети колко глупаво прозвучаха думите му.

— Искам да кажа, че винаги изглеждаш страхотно — сконфузи се Дани. — Но тази вечер направо си върховна.

Все още стояхме на отворената врата. Дани ми се усмихна.

— Какво ще кажеш да опитаме отново. Здравей, Джулия, изглеждаш прекрасно.

Усмихнах се в отговор.

— Благодаря.

— Слушай, преди малко в бокса…

— Не сега. Окей? — казах бързо. — Не искам да мисля за Мираж и със сигурност не искам да говорим за него. Моля те.

— Дадено — каза Дани и ми стисна ръката. — Хайде. Да тръгваме.

Преди да успеем да се измъкнем чух мама да се прокашля зад мен. Настъпи моментът да ги запозная.

— Мамо, това е Дани. Дани, майка ми.

Дани пристъпи напред и се ръкува с нея.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен също, Дани. Слушала съм много за теб.

Толкова ми беше ясен този разговор, че реших набързо да го прекратя. Хванах Дани за ръка и казах:

— Трябва да тръгваме, мамо. Ще говорим по-късно.

При нормални обстоятелства мама щеше да ме спре и да ме попита къде отивам и точно кога ще се върна, но очевидно тази вечер бе решила, че е по-добре да ми спести въпросите.

Буквално избутах Дани от апартамента и затворих вратата зад себе си. Когато останахме сами на площадката, аз се обърнах към него и му се усмихнах.

— Къде отиваме? — В този момент видях кошницата за пикник в ръката му.

Той се захили.

— На твоя покрив! — и ми протегна галантно ръка. — Ваше благородие.

Аз направих реверанс и го хванах под ръка и така ние тържествено се изкачихме до покрива.

Дани беше донесъл одеяла да седнем по-удобно и докато аз се любувах на Сентръл Парк, той сложи една невероятна трапеза. Разопакова и подреди парче току-що изпечено говеждо, пушена пуйка, четири различни вида сирене, плодове и топли хрупкави франзели. Изглеждаше направо грандиозно.

Ние забихме носове в храната и за известно време се отдадохме само на лакомо нагъване. След като се натъпкахме до пръсване, се облегнахме на комина с чаши искрящ ябълков сок в ръка. Дани се опитваше да подхване разговор, но аз просто не подемах. Искам да кажа, че му отговарях с „да“, „не“ или „не знам“, а това едва ли може да мине за истински диалог.

Бях толкова погълната от мислите си, че едва ли осъзнавах, че съм груба. Всъщност, започвах да се изнервям. Ето ме, седя съвсем сама на покрива с момче, което много харесвам. От една страна исках нещо да се случи, но от друга — не ми се щеше истински. Колкото и да се опитвах да изкарам Мираж от ума си, мисълта за него все се въртеше в главата ми и ме натъжаваше. След няколко минути мълчание Дани скочи на крака и каза!

— Това беше лоша идея.

Вдигнах поглед шокирана.

— Какво?

— Виждам, че искаш да си сама. — Не беше ядосан, а само обиден. Знам, че искаше да си излея душата пред него.

Започна да хвърля остатъците от храната в кошницата, а аз се разплаках. Сълзите дойдоха изневиделица.

— О, Джулия, недей.

Дани ме прегърна и аз се разридах безутешно върху гърдите му. Май въобще нямаше да мога да спра, а й не ме бе грижа. Дани ме държеше в прегръдката си, люлееше ме и галеше косата ми. Най-после сълзите ми пресъхнаха.

— Съжалявам — успях да кажа все още хлипайки. — Това наистина е най-хубавото ми празненство. Толкова се радвам, че си тук — хълцах аз. — Толкова ми е хубаво.

— Аха, виждам — усмихна се той и повдигна лицето ми към неговото.

Отвърнах му с една вяла усмивка.

— Само дето съм толкова изплашена.

— Няма нищо. Можеш да говориш с мен, Джулия.

Наместих се по-удобно в ръцете му.

— Всичко в живота ми непрекъснато се променя — започнах аз. — Първо татко ни напусна и трябваше да свикна с това. Разбрах колко сме обеднели, поне в сравнение с преди, и трябваше да се приспособя. Тогава точно като започнах да свиквам с мисълта, че Мираж и Сюзън са единствените ми приятели, се появи ти. — Аз му се усмихнах. — Мисля, че още не съм свикнала с това. И сега — направих пауза — Мираж е болен и не искам да приема и тази промяна. Просто точно сега не мога да намеря нищо, което да ме направи щастлива.

Дани ме прегърна по-силно.

— Нищо, освен теб. Това е. — Това, което не му казах бе, че заедно с щастието той ми носеше и малко страх.

— Не ме интересува, че Пени и останалите не са ми истински приятелки, но ти се връщаш в колежа следващата седмица и всичко е толкова ужасно. — Трябваше да спра да говоря, защото в гърдите ми отново бързо се надигнаха ридания.

Дани ме подържа още малко. После ме отдръпна от гърдите си. Обви с ръце брадичката ми като в чаша.

— Слушай, не си струва да плачеш заради Пени, Лаура и Дениз. За Мираж обаче, да.

Разхълцах се неудържимо и сълзи потекоха по бузите ми. Дани протегна ръка и ги избърса.

— Но — продължи той — защо ще плачеш и заради мен? Няколко дни след като отида в Делани и ти ще пристигнеш в колежа си. Казах ти, че е само на десет минути път от моя. Ще можем да се виждаме непрекъснато. Ако искаш, разбира се.

Усмихнах му се през сълзи.

— Искам.

Дани се наклони и ме целуна по устните. Той започна да се отдръпва, но аз потънах изцяло в целувката. Усетих как езикът му нежно гали устните ми. Внезапно прегръдката ни стана по-силна и започнахме да се целуваме по-страстно от всякога досега. Отвътре напираха всичките ми чувства.

В този момент нямаше нещо, което да не искам да направя. Цялото ми същество се стремеше към Дани. Чувствах го по-близък от всеки друг човек. Не исках да го загубя и макар че той не настояваше да отидем до край, аз го исках.

Чудесно бе да усещам ръцете му, обвили гърба ми. Смъкнах блейзера от раменете си и целувките ни станаха още по-дълбоки. Той люлееше главата ми в силните си ръце. Започнах да издърпвам блузката си от колана на полата.

Усетих как ръката му стисна талията ми.

— Недей — настоя. Гласът му бе дрезгав.

Отдръпнах се.

— Защо? — Устните ми се разтрепериха. — Не искаш ли?

Дани рязко се изправи. Пъхна ръце в джобовете на джинсите си и отиде до края на покрива. После се върна при мен.

— Разбира се, че искам. Ти си красива, толкова красива и много те желая. Но… — Той направи пауза. — … ъ, не си правила любов преди, нали?

Поклатих глава. Не знам защо, но се почувствах някак глупаво и неловко.

Дани коленичи до мен.

— Виж, нямаш нужда от това точно сега. Не го искаш истински.

Започнах да протестирам, че наистина съм готова, но той ме накара да замълча с една нежна целувка и седна до мен. Придърпа ме към себе си и опря главата ми до силните си гърди.

— Джулия, не мисли, че и аз не го желая. Просто искам да е чудесно и за двама ни. Това, от което се нуждаеш точно сега, е някой да те прегърне и утеши, а не, е, знаеш какво. Няма да стане.

Отново започнах да плача, но този път от срам. Чувствах се като пълна глупачка.

Дани ме подържа още малко и продължи:

— Имаме много време. Нека да оставим нещата да се развият от само себе си като отидем в колежа. — Погледнах го в очите. — Можем да си позволим да почакаме. Ще бъде чудесно.

Останахме още малко на покрива. Поговорихме си за това какво ще е в училище. Обсъждахме как ще учим заедно, ще излизаме с приятелите му, ще ходим на поетични рецитали — всички нормални, ежедневни неща, за които двама влюбени студенти си говорят. Тези няколко безценни мига на покрива ме накараха да мисля за себе си като за обикновена влюбена първокурсничка и нищо повече.

Когато се прибрах в апартамента, мама вече спеше, затова тихо се приготвих за лягане. Докато лежах и се опитвах да се унеса си мислех за Мираж. Но последната ми мисъл, която ме отнесе с широка усмивка в царството на сънищата, бе колко съм щастлива, че открих Дани, и колко много неща ни очакваха заедно.